Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога от 09.05.2013 г.
09.05.2013 18:44 -
„Дамата с рентгеновите очи“ на Светослав Минков (ЛИС, БЕЛ, 8 клас)
Чрез разказа си „Дамата с рентгеновите очи“ Светослав Минков прави своеобразна рентгенова снимка на своето време. Той регистрира съвременните феномени, които влияят и променят живота на хората. Една от темите на разказа е опитът на човека да се пребори с природата, да извоюва надмощие и власт над нея, да я овладее.
Проницателността на Светослав Минков се проявява най-вече чрез иронията и средствата на пародията. Той ползва познати модели, за да ги изпълни с ново съдържание. Така достига гротеската и хумора.
Авторът прави разрез на аристократичното общество- хайлайфа, представено чрез образа на Мими Тромпеева- дъщеря на богат индустриалец, мечтаеща да се омъжи за милионер.
В изграждането на образа на висшето общество са впрегнати всички атрибути на аристократичното, като емайлов пепелник например. Светът на модата и хайлайфа е онагледен чрез италиански думи като „джентилисима синьорина“, „грациозисима“, „беллисима“, „карисима“, чрез които авторът предава престорената изисканост и галантност на своето време, която е изкуствена и противоестествена. Стилът е патетично приповдигнат и граничи с комичното.
Фигурата на маестро Галфоне носи иронията и критичното отношение на автора към човешкия стремеж да имитира бога. Последното откритие на професора е „Рентгенол“- чудотворни капки, които лекуват кривогледство.
Рентгеновият поглед на автора достига и вътрешния свят на човека, представен чрез личния дневник на Мими Тромпеева. Нейният поглед е оръжието на автора, благодарение на което той прониква в материята и се превръща във всевиждащо око. Чрез преживяното от своята героиня писателят достига истината за членовете на хайлайфа. Тя се изразява в контраста между външно и вътрешно, между съвършеното тяло и липсата на съдържание. Мими Тромпеева изрича своето изискване към бъдещия си съпруг, а именно да има „идеално развито тяло“. Саморазкриването на разбирането ѝ за ценност е разобличаване на властващата ценностна система на обществото. Комбинацията от фигура на атлет, коригирана външност, материално благосъстояние са единствените качества, които е достатъчно да притежава човек, за да оцелее, за да се приспособи към условията на епохата.
Финият мозък на хората от аристокрацията съхранява всички улични песни на простолюдието, значението и ефекта на различните парфюми и моделите за поведение в обществото.
Светослав Минков представя един свят, който се управлява от красивата външност и парите. Благодарение на тях, човек може да сключи брак, в който е невъзможно да се породи истинска любов.
Финалният откъс от дневника на Мими Тромпеева показва, че безсмисленото в плоскостта на материалното води до затваряне на човека в света на вещите.
Рентгеновият поглед на автора разкрива живота на аристократичното общество като заключен в кръга на предметите, на външното, който е безцелен и обречен на безсмислие. Надеждата и спасението от него са в способността човек да погледне на света с ирония и доза хумор.
09.05.2013 18:29 -
Дневникът на Мими Тромпеева- огледало на нейната душа (ЛИС, БЕЛ, 8 клас)
Главната героиня в разказа „Дамата с рентгеновите очи“ на Светослав Минков е в центъра на сатиричното изображение, изобличаващо грозотата на бездуховното общество. Образът ѝ е лишен от високи идеали и висши стремежи, а животът ѝ е празен и затворен в рамките на тялото и тесния материализъм.
Дневникът на Мими отразява докрай нейната впечатляваща хубост, елементарно мислене, себичност и ограничен личен свят. Героинята целѝ единствено да бъде част от хайлайфа на салонното общество.
Самото ѝ име я характеризира като лекомислена и може би кокетна жена. То е умалително- Мими. Обикновено потребността човек да води личен дневник е предизвикана от необходимостта да се вгледа в себе си. Но дневникът на Мими е по-скоро хронология на нейното душевно и духовно късогледство. В него тя се саморазкрива като безнадеждно разглезено младо същество, привикнало към лукса и ценящо единствено безсмисленото съществуване. Мими никога не е била личност, защото отношението ѝ към живота е повърхностно.
Единствената цел на героинята е да бъде част от т.нар. висше общество, в което се ценят само красивата външност, познанствата, близостта и успехът сред неговите членове, както и парите. Съзнавайки, че пречка за приобщаването ѝ към тези среди е един неин телесен недостатък- кривогледството, тя прибягва до услугите на маестро Галфоне и средствата на съвременната пластична хирургия, които предлага той.
След настъпилата промяна у нея при хирургичната намеса на отстраняване на недъга ѝ, през нейния дневник авторът надниква в съзнанието ѝ. Характеристиката на Мими Тромпеева е изградена почти изцяло косвено- чрез нейните мисли, постъпки и взаимоотношения с другите герои. Мнението на средата, в която тя се движи, определя поведението ѝ. Тя няма индивидуалност, нито проявява личностни качества. Отношенията на останалите герои към Мими са предадени главно чрез нейните впечатления. Те доочертават и дообогатяват образа ѝ с нова характеристика. В началото никой не ѝ обръща внимание, а всички я презират. След корекцията на зрението, обаче всички полудяват по новия ѝ физически образ. Новопридобитият ѝ рентгенов поглед ѝ позволява да види „как дробовете им се издуват от завист“ при успеха ѝ сред мъжката част на салонното общество. Новото зрение ѝ позволява да проникне зад привидната любезност, властваща в него, и да забележи, че главите на неговите членове са празни. Това е проглеждане, което за героинята има смисъл, ако води до лично себеосъзнаване, до пробуждане на разбирането на безплодния живот, който водят всички. В нея не успява да се извърши подобно духовно прераждане, защото ѝ липсва всякакъв стремеж за каквото и да било развитие.
Преодоляла главната пречка по пътя към света на хайлайфа, Мими започва да се ползва с привилегиите на красива и пробивна жена. Особено след операцията тя се опиянява от успеха си, изразен във възклицанието на другите: „Ах, какви чудни очи!“. Първата мисъл, която в резултат на това я осенява, е светкавичното ѝ пожелание: „Дано се омъжа по-скоро!“ Това е следващата амбициозна цел на Мими- да сключи брак. Но не защото иска да обича или да се осъществи като майка и жена. За нея любовта няма духовен смисъл. Тя е преди всичко възможност да блесне и да доминира над другите дами и да затвърди позициите си сред отбраното общество..
Мими намира своя избраник сред множеството ухажори. Жан е богат, мил, единствен наследник на вуйчо си мултимилионер и също като другите няма мозък в главата си. Героинята многократно си пожелава да прилича във всичко на любимия си и да бъде достойна негова партньорка. Сделката между нейния баща и новоизлюпеният ѝ годеник, много добре показва, че Мими е смятана и от двамата за разменна вещ. Това изобщо не ѝ прави впечатление, нито буди тревожни екзистенциални въпроси и дилеми от философски характер. За нейната меркантилност главното е да се реализира мечтаният брак: „Отначало папа упорстваше, защото сумата му се видя голяма. Но после, като разбра, че Жан е човек с характер, отстъпи. Един милион в аванс и два милиона след сватбата.“ Това е цената на семейното щастие, мисълта за което я кара „да полудее от щастие“. За Мими не съществуват понятия като чувства, привързаност, обич. Това, което има значение е материалното изражение на човешките отношения, което превръща героинята в сляп поклонник на парите.
Светът на Мими е съвършено ограничен. В него няма духовни хоризонти, душевни вълнения, страдание, вътрешна борба или съвест. Той е лишен от нравствени ценности, управляван единствено от властта на парите и безцелното вегетиране на салонното общество. Техният начин на живот е обречен да се самовъзпроизвежда чрез атрибутите на съвременната масова култура и да не намира духовна опора на своето съществуване.
Образът на Мими Тромпеева, като всеки сатиричен образ, е по-скоро в черно-белите краски на графичното изображение. Героинята е абсолютно последователна в своите едностранчиви прояви и отчайваща елементарност. В това се крие и замисълът на автора- да открои колкото може по-отчетливо отблъскващата същност на хората без духовност, чиито претенции за охолство и щастие напълно се разминават с посредствените им възможности.
Науката и техниката се развиват много бързо. В живота ни навлизат нови уреди и устройства. Откриват се лекарства за болести, за които не е имало преди, а други достижения все още не са патентовани. Всяко нововъведение се прави с добри намерения. Но дали направеното от науката не е нож с две остриета?
Откритията са доказателство за силата и възможностите на човешкия ум. Те помагат на хората да преоткриват света, но и да го променят. Най-важно е това да се прави в услуга и полза на човека и природата и най-вече в хармония с нея.
Ние- земните жители, сме способни на крайности. Притежаваме умения, но често ги използваме неправилно. В своята област, например, Калашников е направил съвършено изобретение. Но за какво се използва то? Говори се и че откритията в сферата на медицината също не преследват хуманна цел. Вместо за лечение, те се ползват за създаването на нови болестотворни вируси, както и за постигането на чисто финансов успех. А какво да кажем за генномодифицираните продукти? Или за човешката дейност, основана на науката, но заради която се изхвърлят отровни газове в атмосферата?
Хората са длъжни да намерят точната мяра, за да не стигнем до самоунищожение. Едно балансирано използване на възможностите и силите на природата би променило към добро средата ни на живот. Въвеждането на нови средства за отопление, което не замърсява атмосферата или не застрашава с отпадъци от производството на енергия природната среда, разделното събиране на боклука и неговото рециклиране са само някои от стъпките по този път.
Ние сме отговорни за своя живот и ние трябва да създаваме правилата, които да следваме. Но не бива да забравяме, че не сме единствените живи същества на планетата, че сме един от всички видове. Необходимо е да осъзнаем, че сме част от биологичното разнообразие на Земята, а не нейни господари. В противен случай се превръщаме в заплаха за всички нейни живи същества, включително и за самите себе си.
Когато човечеството се научи да контролира силата на своя ум, то ще може да работи изцяло в своя полза. Би могло да се задълбочи в области, в които да прогнозира с висока степен на точност опасности от различен характер- земетресения, урагани и други природни стихии, а защо не да предотврати и сблъсък с метеорит. Доказано е, че фантастиката често се оказва действителност. Човечеството няма проблем с откритията. То е способно да ги направи. Неговият проблем е от сферата на етиката. А именно- къде и как да ги прилага.
Във времето на новия век сме изправени пред вечния избор- да застрашим живота на Земята или да се спасим. Това е въпрос, на който неведнъж сме давали погрешен отговор. В нашите ръце е възможността този път да изберем правилния.
09.05.2013 14:57 -
Крушката не пада по-далеч от дървото (есе, БЕЛ, 8 клас)
Отношенията между родители и деца са като отношенията между дървото и неговите плодове. Както дървото изхранва и отронва плодните си дарове, така и родителите полагат грижи за децата си, за да ги отгледат и за да поемат те сами по своя път. Само богатата народна мъдрост може да направи такова сравнение.
В поговорката, дала заглавие на настоящия текст, народът е съхранил правилото, че децата приличат на своите родители- и по добрите, и по лошите черти. Те са техни копия. Често правим избор, който и родителите ни са направили и допускаме грешките, които и те са допуснали.
Изразът „Крушката не пада по-далеч от дървото“ носи двояк смисъл. Всяко поколение повтаря направеното от предишното. Такъв е законът на наследствеността- да се въртим в кръга на природата, която се развива чрез кръговрата на явленията. Затова се казва, че трябва да се учим от грешките на другите. Това би ни помогнало да излезем от него и да избегнем повторението на една или друга погрешна постъпка. Но ние- младите, рядко приемаме съветите на по-възрастните и поемаме по пътя на личния опит. В желанието си да бъдем различни от тях и мислейки си, че вземаме различно от тяхното решение, всъщност вървим по техните стъпки, без да разбираме това.
Искаме или не, ние сме продукт на генетичната си връзка с нашите родители и предци. Освен това, се влияем и от обкръжението си, от нашата социална среда- тя ни възпитава, дори когато не го съзнаваме. И в мига, в който мислим, че рушим правилата и вървим в нова посока, се оказва, че поведението ни е същото като това на тези, които са ни дали живот и са ни отгледали. Младостта е склонна да се заблуждава.
Има деца, които избират професията на родителите си. Това също е нагледен пример за случаите, в които се употребява поговорката. Когато някой постигне успеха на своите предходници, тя често бива изричана и звучи точно на място.
Народът ни е открил решения за много житейски ситуации и ги е съхранил като опит за поколения напред. Той е съкровищница на мъдростта. От него черпим знание за себе си. А то винаги се оказва истина и за миналото, и за времето, в което живеем. Затова и го наричаме непреходно. Защото съхранява вечните неизменни истини на битието.
09.05.2013 13:46 -
Топлината на родния дом (есе, БЕЛ, 8 клас)
Домът е свято място за всеки човек. Там за първи път откриваме света- обичта на близките, приятелите и общуването с тях. Той ни създава чувство за уют и сигурност. Когато сме у дома, усещаме защитата на майчината грижа и любов.
Топлината на родния дом е незаменима, защото тя е споменът за връзката ни с всичко, което ни е дало първи тласък. Трудно е да забравиш онова, което те е направило това, което си.
За връзката си с родното място говорят поети и писатели. То е неразделна част от личността и те са открили това. От него всеки от нас черпи сили за живот, а творците- своето вдъхновение. В него са скъпите за нас неща- детството ни, преживените щастливи мигове, приятелствата и горчивите разочарования. Домът е огледало на това, което сме. Тук се крие вечното желание да се завръщаме там. Той е началото и краят на живота ни и, където и да пътува човек, мислите и сърцето му винаги се връщат към спокойствието му.
За нас- хората, домът е като гнездото за птиците. Житейският ни полет е неизменно свързан с родното място. То пази спомена за нашите грешки и успехи. Привлича ни именно с първите чувства и преживявания, с всичко, което сме открили за първи път.
Домът е пристанище за човешката душа. Тя открива в него покой. Както реката намира морето в края на своя път успокоена. Сърцето ни постига пълнота и равновесие единствено там, където се е родило. Затова е казано, че домът е там, където е сърцето.
09.05.2013 12:44 -
Взаимоотношенията човек-природа, отразени в разказа „Нежната спирала“ на Йордан Радичков (ЛИС, БЕЛ, 8 клас)
Природата често е обект на изображение в разказите на Йордан Радичков. Тя е тайнствена и загадъчна. Крие мистични послания за живота и смъртта. Неразделна част от природата е и човекът. Като същество на естеството, той се докосва или нахлува в нея.
Взаимоотношенията им са възел от разбиране и конфликти. Човекът се среща с природата, но не успява да проникне в нейната логика и закони. За него тя е привлекателна и магнетична, но забулена в неяснота и неизвестност.
През погледа на човека природата е видяна като враждебна и негостоприемна. Пътувайки с откритата шейна, ловците се чувстват несигурни, незащитени. Те не са пълновластни господари в снежната пустош. Пейзажът се опитва да избегне дтсега с човека- смълчаната гора „бяга“, а дърветата „подтичват“. Представата за него е одухотворена и очовечена, изградена с понятия от света на хората.
Подвластна на себе си, природата е неподвижна и статична. В нея са пътищата и посоките, които човек прекосява. Тя е жива и одушевена. Персонификацията на шипковия храст, изникнал пред шейната с неговите „живи очи“, я представя като съзнателна и невеществена. Растението е сравнено с възкресен мъртвец. Храстът е втренчен и има лице. Прозрението: „Почти като човек…почти като човек!“ жегва героя разказвач. Шипката е негов конкурент в човешкото: тя е жива и разбираща и буди съмнението за единствеността на човека, за неговото първенство като „венец на Творението“.
Природата не е красив декор. Тя е истинско изкуство. „Представяш ли си този храст на сцената,…“- възкликва Методи Андонов в спомена на разказвача за него. Театърът е човешко творение, подобие, което само имитира природата.
В подтекста на повествованието се прокрадва и идеята, че „диво“ не значи безформено. „Див“ става синоним на чист и девствен, на естествен, на оригинал. Дивостта е ненаподобима и не подлежи на повторение и копиране.
Природата е тиха и спокойна. Но не спи. Тя е будна в своя вътрешен живот. Съизмерва се само със себе си. Тя е пълновластен господар. Нейните закони, движещи се в кръг, определят смяната на живот и смърт. Неумолимите ѝ принципи управляват човешкото битие. Тя се вмесва в света на хората и определя неговата продължителност.
Неизбежни са животът и смъртта. Неизбежен е и краят на Методи.
Спокойна, тиха и пасивна, природата умиротворява. Тя изпълва света с хармония, елегантност и красота. Ятото диви гълъби, изникнало пред погледите на ловците, чертае беззвучната линия на безкрайното равновесие.
Само човекът със своето неразбиране и грубост го нарушава. Макар част от природата, той се осмелява арогантно да нахлува в природното пространство. Да бъде ловец за него е символ на власт, за него е израз на сила и могъщество. Той не съзира смисъл в хармоничното преливане, а в отношенията между господар и подчинен.
Демонстрация на власт е перването на шипковия храст с камшика. Удрянето му със снежни топки е израз на човешкото съмнение за одушевеността на природата. Хората трудно приемат съществуването на друг живот, освен своя. Затворени в егоизма си, те посягат към свят, който им е непонятен и нарушават баланса на неговото битие.
Човекът е агресор и убиец. В лицето на един от ловците той вдига оръжие срещу гълъбите. И стреля. Агресивното му действие превръща красивата волна птица в „сива дрипа“. Никой не подозира, че това е издевателство над живо същество. Неразбирането „изстисква“ последните му капки кръв. То е причина за неловкото мълчание при вида на загадъчното алено писмо.
Езикът на природата е неразгадаем за човека. Пълна енигма. Той не може да чете нейните знаци, но предполага, че зад тях се крие мълчаливият ѝ укор.
Отношенията между човека и природата са опознавателни и равнопоставени единствено в спомена. Там Методи Андонов се опитва да надникне отвъд завесата, отвъд привидното. Поставяйки дивостта му наравно с дивия храст, авторът прозира: „Навярно и двамата бяха еднакво диви…“.
Второто сближаване на двете лица на света- човека и природата, е постигнато в края на разказа. В душата откънтява небесна червена сълза и шепот от стреснат шипков храст. Неговата критичност задвижва спиралата в човешката глъбина и събужда тревога и размисъл.
Няма и не може да има властващи и подвластни. Съществува само неумолимият закон на вечното движение и преобразяването. Смисълът се крие в нежността, макар проявена в неясни за човека кръгове и спирали.
09.05.2013 12:35 -
Любовта в съвременното общество. Нравствени и материални измерения (есе, БЕЛ, 8 клас)
Любовта е най-простичкото и най-сложното нещо в света. Тя е състояние на човешкия дух, което трае само миг. И е трудно да задържиш това мигновение. Крехко и ефирно, то отлита. Немирна е птицата, наречена „Любов“.
В съвременното общество е почти невъзможно да усетиш присъствието ѝ. Любовта няма и не може да има материален израз. Тя проблясва като лъч в случайно изречена добра дума или милосърдна постъпка, в искрено пожелание или сърдечна усмивка.
Не са малко хората, които вярват, че съществуването на любовта се доказва с подаряването на скъпи предмети; че се проявява в осигуряването на разкош и материално задоволство. Такова е съвременното разбиране за нея. А то е само душевно заробване и затваряне на пътя към истинското изживяване и разбиране на любовта.
Светът на вещите е далечно отражение на идеалния свят, в който пребивава същностното. Те напомнят за действителните образи, за света, от който произтича всичко. Затова не могат да бъдат достоен израз на нещо толкова възвишено, каквото е любовта.
Предметите не са чувства, а едно от средствата, чрез които може да се напомни за душевния свят. Те са най-близки до сетивата ни, но стоят най-далеч от любовта. Немирното вълнение, сърдечният трепет от преживяното, докосването до красивото, родени във вътрешния човешки свят най-пълно изразяват любовта. „Ето моята тайна…“- казва лисугерът на малкия принц,- „Тя е много проста: човек вижда добре единствено със сърцето. Същностното е невидимо за очите.“ Екзюпери точно е уловил и предал смисъла на любовта- да гледаме на света с вътрешното си зрение, с усещането за смисъл и връзка между събитията.
Гледайки със сърцето си, сме способни да бъдем добри, да приемаме доброто като помощ. В това се проявява нашата нравственост, нашата хуманност, нашата сила да бъдем човеци.
Любовта присъства и докосва света, едва когато е озарила душата ни. В мига, в който сме пробудени за нея, изпитваме чувство на състрадание и милосърдие. В нас се появява желание да помогнем. Ние разбираме болката и съчувстваме.
Изпитваме ли любов, в нас се вливат и преливат всички положителни сили на света. А колко често ни се случва да изпадаме в подобно състояние?
Светът, в който живеем, е грапав и груб. Присъствието на любовта е едва доловимо. Истинското ѝ лице плахо поглежда иззад ъгъла. Ужасът от нападателните ни опити да се докоснем до нея, да я достигнем, я възпира да тръгне към нас. А разстоянието до нея можем да скъсим. Достатъчно е да се вслушаме в сърцето си.
Светът, в който живеем, е грапав и груб. Присъствието на любовта е едва доловимо. Истинското ѝ лице плахо поглежда иззад ъгъла. Ужасът от нападателните ни опити да се докоснем до нея, да я достигнем, я възпира да тръгне към нас. А разстоянието до нея можем да скъсим. Достатъчно е да се вслушаме в сърцето си.
09.05.2013 10:52 -
Капиталистическата действителност, изразена в цикъла „Зимни вечери“ на Христо Смирненски (ЛИС, БЕЛ, 8 клас)
Христо Смирненски е поет на възторга, на тръбните звуци, на революцията. Неговата патетика обаче, съвършено се смирява в цикъла „Зимни вечери“. В него той представя драмата на социално обезправените. Рисува картината на крайните софийски квартали и нищетата на неговите жители.
Поетът гради тази представа, обрисувайки пейзажа в звукове и цветове. На фона му той чертае образите на своите поетически герои. Със съдбите си, те са лицата на властващата капиталистическа действителност.
Атмосферата, на чийто фон изпъкват жителите на крайния градски квартал, е изградена още в първата от общо седемте части на цикъла. Над всичко властва сивата мъгла- символ на безпросветния и безперспективен живот на бедните. Градът е пуст и мрачен, а метафората на сградите, гледащи зловещо „с жълти стъклени очи“, навява чувство на ужас и страх. Пейзажът вдъхва студенина, защото дори впечатлението от красивата картина на изопнатите и посребрени с пух жици е снето с определенията към снега. Ето последните два стиха от тази зимна миниатюра:
„и снегът, поръсен с бисерни искрици, хрупка с вопъл зъл и глух.“ В този свят всяка красота бива заглушена. Всичко красиво е призрачно и зловещо, пораждащо ужас и скръб. Вървейки край градските хижи, лирическият герой среща лицата на бедността. Едно от тях е това на пияния баща- „безхлебен“, както го определя поетът. Фиността на нарисуваните от зимата сребърни цветя по стъклата е противопоставена на звуковата картина, градяща атмосферата в този дом. Груби слова, ругатни, писъци на деца, молитви и ридания го изпълват. Редуването на изтънчена зимна обрисовка, представяща външната гледна точка, и на поглед към дома и съдбите на градските жители, извежда на преден план трагичен контраст. Капиталистическата действителност е породена от разминаването между красотата на пейзажа и нищетата. Двете гледни точки са двете позиции в социалната скала: едната символизира застиналото в ледно бездушие охолство, чийто образ не присъства в творбата, но за който читателят сам се досеща, а другата- крайната бедност. В единия свят властва животът, а в другия- смъртта. Настроението, което носи пейзажът хармонира с жестоката съдба на героите. Злокобният плащ на гъстата мъгла обгръща едно „задгробно същество“- слепия старик. Този образ създава впечатлението, че героите живеят своята смърт. Те са представени като жертви във финалните за четвъртата част съпричастни авторови стихове: „Братя мои, бедни мои братя— пленници на орис вечна, зла— ледно тегне и души мъглата— на живота сивата мъгла…“ Пленено от несправедливия живот е и мъртвото момиче от шестата част. Цветовата гама на смъртта е от жълто до черно. Жълтото е багра на болестта, на восъка, а черното на житейския финал. Звуковата картина и тук е заключена между ридания, сподавена кашлица и отправена детска молитва. Скръб дреме и в очите на двете спрели деца до фенера. Те също са част от лицето на бедността, те също носят съдбата на вечното зло. Животът на героите на Смирненски е представен като зловещо преходен. Хората преминават през него като сенки, без да оставят нещо след себе си. Те са анонимни, лишени от индивидуалност и напълно обезличени: „Мяркат се незнайни силуети, идат странни- странни гинат пак:…“ Те са встрани от живота, изживели го непълноценно в грижи и социална нищета. Временни също толкова, колкото ледените цветя: „и в свойта кратка красота цветята се топят безследно…“ Единствената светлина и жизненост в това безпросветно битие внася картината на черните ковачи. Тя е изпълнена в ярки- златни, синкави, жълти и алени тонове, а ритмичният звън на чуковете разчупва застиналия пейзаж. Част от тази топлина са отчаяните детски молитви, знак за нравствена чистота, която бедността и страданието пораждат, както и детинското любопитство, с което героите на седмата част ловят падащите снежинки. В жестокия свят на контрастите житейски смисъл има само надеждата, кодирана в белия цвят на снега. Той е символ на сърдечна и душевна чистота. Живеещи кратко и вечно застрашавани от недоимък и глад, бедните откриват своето спасение във вярата и смъртта. Очертаната с помощта на поетическите средства действителност е жестока и зловеща. Разминаването между два социални свята разтваря непреодолима пропаст между доволни и недоволни. Това разделение отрежда щастие на едните и зла съдба на другите. То е източникът на трагизма, в който са потопени героите на цикъла „Зимни вечери“. Авторът е неспособен да разреши този конфликт. С репортажна точност и с помощта на поезията, той може само да регистрира житейската несправедливост и да застане на страната на жертвите. С това внушава на читателя, че единствено проявата на хуманност е способна да заглуши болката на страдащите.
„и снегът, поръсен с бисерни искрици, хрупка с вопъл зъл и глух.“ В този свят всяка красота бива заглушена. Всичко красиво е призрачно и зловещо, пораждащо ужас и скръб. Вървейки край градските хижи, лирическият герой среща лицата на бедността. Едно от тях е това на пияния баща- „безхлебен“, както го определя поетът. Фиността на нарисуваните от зимата сребърни цветя по стъклата е противопоставена на звуковата картина, градяща атмосферата в този дом. Груби слова, ругатни, писъци на деца, молитви и ридания го изпълват. Редуването на изтънчена зимна обрисовка, представяща външната гледна точка, и на поглед към дома и съдбите на градските жители, извежда на преден план трагичен контраст. Капиталистическата действителност е породена от разминаването между красотата на пейзажа и нищетата. Двете гледни точки са двете позиции в социалната скала: едната символизира застиналото в ледно бездушие охолство, чийто образ не присъства в творбата, но за който читателят сам се досеща, а другата- крайната бедност. В единия свят властва животът, а в другия- смъртта. Настроението, което носи пейзажът хармонира с жестоката съдба на героите. Злокобният плащ на гъстата мъгла обгръща едно „задгробно същество“- слепия старик. Този образ създава впечатлението, че героите живеят своята смърт. Те са представени като жертви във финалните за четвъртата част съпричастни авторови стихове: „Братя мои, бедни мои братя— пленници на орис вечна, зла— ледно тегне и души мъглата— на живота сивата мъгла…“ Пленено от несправедливия живот е и мъртвото момиче от шестата част. Цветовата гама на смъртта е от жълто до черно. Жълтото е багра на болестта, на восъка, а черното на житейския финал. Звуковата картина и тук е заключена между ридания, сподавена кашлица и отправена детска молитва. Скръб дреме и в очите на двете спрели деца до фенера. Те също са част от лицето на бедността, те също носят съдбата на вечното зло. Животът на героите на Смирненски е представен като зловещо преходен. Хората преминават през него като сенки, без да оставят нещо след себе си. Те са анонимни, лишени от индивидуалност и напълно обезличени: „Мяркат се незнайни силуети, идат странни- странни гинат пак:…“ Те са встрани от живота, изживели го непълноценно в грижи и социална нищета. Временни също толкова, колкото ледените цветя: „и в свойта кратка красота цветята се топят безследно…“ Единствената светлина и жизненост в това безпросветно битие внася картината на черните ковачи. Тя е изпълнена в ярки- златни, синкави, жълти и алени тонове, а ритмичният звън на чуковете разчупва застиналия пейзаж. Част от тази топлина са отчаяните детски молитви, знак за нравствена чистота, която бедността и страданието пораждат, както и детинското любопитство, с което героите на седмата част ловят падащите снежинки. В жестокия свят на контрастите житейски смисъл има само надеждата, кодирана в белия цвят на снега. Той е символ на сърдечна и душевна чистота. Живеещи кратко и вечно застрашавани от недоимък и глад, бедните откриват своето спасение във вярата и смъртта. Очертаната с помощта на поетическите средства действителност е жестока и зловеща. Разминаването между два социални свята разтваря непреодолима пропаст между доволни и недоволни. Това разделение отрежда щастие на едните и зла съдба на другите. То е източникът на трагизма, в който са потопени героите на цикъла „Зимни вечери“. Авторът е неспособен да разреши този конфликт. С репортажна точност и с помощта на поезията, той може само да регистрира житейската несправедливост и да застане на страната на жертвите. С това внушава на читателя, че единствено проявата на хуманност е способна да заглуши болката на страдащите.
