Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога от 05.05.2015 г.
05.05.2015 17:27 -
Искам/не искам да съм гражданин на ЕС (eсе, Етика)
По силата на историческата логика България вече е член на Европейския съюз. Повечето българи отдавна желаеха да се върнем там, където смятат, че ни е мястото- в лоното на европейската цивилизация и култура. Доколко това е добре за нас, не е лесно да се прецени. Нищо в развитието на хората и държавите не е еднозначно. Всеки избор има цена и последствия.
Трудно е да се заеме крайна позиция по въпроса дали положението, в което се намираме, е удовлетворително, и дали това е най-доброто за нас като народ. Винаги са възможни поне две гледни точки. Мога да споделя защо аз искам и защо не искам да бъда гражданин на Европейския съюз.
Това, което е хубаво като резултат от присъединяването ни към обединението на европейски страни, е възможността да пътуваме, да се обучаваме и работим в него. Аз съм млад човек и за мен е от значение да мога да отида, където поискам, да бъда мобилна. Харесва ми, че няма ограничения, които да ме спират да посетя държавите на Европа, да се докосна до тяхната култура или да живея там.
Сред добрите страни е и тази, че можем да се съизмерим с останалите и техният стандарт на живот да ни стимулира да се стремим да постигнем същия и у нас. Много често развитието се осъществява чрез следването на нечий пример. Ползвайки се от чуждия опит, можем да си спестим много от грешките по пътя към постигането на желаното.
Ако правата ми в собствената ми държава са нарушени, мога да потърся закрила и справедливост от европейския съд- институция, която гарантира сигурност и защитава всеки гражданин, чиято страна е член на Съюза. Така мога да разчитам на обективна преценка и разрешаване на случая.
Европа е голям пазар и, ако ние сме способни да му предложим качествени стоки, това би допринесло за икономическия ръст на България. Хора, развиващи бизнес, който реализира стойностни продукти, се възползват и печелят от това предимство. За съжаление, са твърде малко.
Не искам да бъда член на Европейския съюз, защото това е форма на зависимост. Подписали договор за присъединяване, ние се задължаваме не само ежегодно да внасяме членски внос, но и да спазваме всяка директива, спусната ни от институциите на обединението. Това е сериозен финансов разход за малка страна като нашата, а и ни лишава от правото да вземаме самостоятелни и адекватни на нашите условия решения. Налагането на рамки, които не са в унисон с националната ни специфика, е вид заплаха за свободата и идентичността ни.
Не е тайна за никого, че държавите на Европейския съюз ползват България като кошче за боклук и често на потребителите се предлагат стоки с ниско качество. Такова е отношението към нас и когато търсим работа в страните на Съюза, въпреки дипломите ни от престижни университети. Наемат ни предимно за нискоквалифициран труд- такъв, който самите европейци не желаят да извършват, или умишлено завишават критериите, за да ограничат достъпа ни до по-високи позиции. Това е колкото политика на страните в интерес на техните граждани, толкова и форма на дискриминация, предвид гарантираните права, последващи от членството. В заключение мога да кажа, че на нашите политици им липсва далновидност и способност да лавират така, че да следваме своя национален интерес, а не само курса на Европа. Вярно е, че България е малка страна и е утопично да се мисли, че някога ще се управляваме независимо от никого, но е необходимо да имаме чувство за национално достойнство и да отстояваме своите изконни права. Хубаво е да бъдеш част от по-голяма общност, защото това осигурява защита при евентуална военна или икономическа заплаха, но е и въпрос на чест да съхраним своята култура. Защото и ние сме дали нещо на света и, ако той е забравил това, трябва да му припомним своето значение и да имаме свое място в него.
Не е тайна за никого, че държавите на Европейския съюз ползват България като кошче за боклук и често на потребителите се предлагат стоки с ниско качество. Такова е отношението към нас и когато търсим работа в страните на Съюза, въпреки дипломите ни от престижни университети. Наемат ни предимно за нискоквалифициран труд- такъв, който самите европейци не желаят да извършват, или умишлено завишават критериите, за да ограничат достъпа ни до по-високи позиции. Това е колкото политика на страните в интерес на техните граждани, толкова и форма на дискриминация, предвид гарантираните права, последващи от членството. В заключение мога да кажа, че на нашите политици им липсва далновидност и способност да лавират така, че да следваме своя национален интерес, а не само курса на Европа. Вярно е, че България е малка страна и е утопично да се мисли, че някога ще се управляваме независимо от никого, но е необходимо да имаме чувство за национално достойнство и да отстояваме своите изконни права. Хубаво е да бъдеш част от по-голяма общност, защото това осигурява защита при евентуална военна или икономическа заплаха, но е и въпрос на чест да съхраним своята култура. Защото и ние сме дали нещо на света и, ако той е забравил това, трябва да му припомним своето значение и да имаме свое място в него.
05.05.2015 17:14 -
Светът е книга и който не пътува, чете една и съща страница (есе, Философия, 11 клас)
Какво представлява светът? Как може да бъде изразена неговата същност с един образ, с една представа? Учени, мъдреци, философи и религии дават различни определения за него. Дали го представят като дърво, яйце, костенурка, дракон или друго животно, те търсят най-добрия начин да онагледят и предадат неговите свойства, качества и елементи. Едно подобно схващане е това, което ни представя света като книга. Тя е символ на знание.
От книгите черпим познание. Те ни откриват смисъла на онова, което ни вълнува. Извор са на вдъхновение. Развиват мисленето ни и самите нас. Богати са на образи и внушения и подхранването на духа ни с тях е пътуване за него. Ако светът е книга, то пътешестването в него е четене, при което събираме впечатления, учим се и опознаваме непознатото. Мъдрост обаче добиваме, пътувайки в духовните светове, които се намират вътре, а не вън от нас.
Още древните откриватели са подозирали невероятните възможности, до които води пътуването до далечни страни. Благодарение на смелостта им, днес човечеството се радва на достижения, които биха били мираж, ако хората не бяха преодолели страха си. Да стигнеш отвъд хоризонта, отвъд познатото, означава да поемеш риск в името на намирането на нещо ново. Всеки досег с различното е докосване до многообразието на света. То е като прелистването на страниците на една книга. Четене, при което в съзнанието бързо и постоянно нахлуват герои, чувства, картини. Непрестанна промяна, която го изпълва с цветове и впечатления за хора, събития, начин на живот, култура, обичаи и традиции.
За онзи, който не е напускал рамките на своето ежедневие, на родното си място, не съществува многообразие. Той е в границите на познатото и известното. Картината пред очите му е неизменна и непроменяща се. В източната философия има една мисъл, в която се казва, че, ако човек стои на едно място, пред очите му ще премине целият свят. Вероятно, мъдреците искат да ни кажат, че пътуванията могат да бъдат не само в реално време и пространство, че съществуват и пътешествия на духа. Разнообразието е продукт на външния свят, на земното, на демоничното.
Пътищата, които изминаваме, са в нашето съзнание, независимо къде се намираме. Всяко преживяване, всеки сблъсък с околния свят, всяко общуване между хората дори, ни прави различни и ни променя.
Светът може и да е книга. Пътуването може и да е четене. Но смисъл и значение имат само онези моменти, които остават трайно в съзнанието ни и ни карат да мислим и осъзнаваме, които ни усъвършенстват отвътре. Четейки свещените книги, религиозните хора не преминават на следваща страница, докато не осмислят и не разтълкуват прочетеното. Не само богатството на впечатления от външния свят, но и богатствата на мъдростта могат да ни направят стойностни личности.
05.05.2015 17:07 -
Аз съм гражданин на демократична държава (есе, Eтика, 10 клас)
България е сравнително млада демокрация. Изминали са малко повече от двадесет години, през които трябваше тя да се промени. Равносметката от тях днес носи своите плюсове и минуси. Анализатори и политолози твърдят, че все още не сме същинска демократична държава, че е объркан преходът ни към този нов за нас държавен строй, че е нужно време самите ние да израснем.
Най-съществените придобивки на демокрацията са свободата на словото и разделението на властите. Конституцията гарантира и защитава сигурността на хората. Те имат избирателни права. Системата е многопартийна. Народното събрание приема закони, които да подобрят живота ни. Границите ни са отворени. В България е така и не е така.
Тук всеки гражданин има право да изрази своето мнение и гласът му да бъде чут. Той би трябвало да бъде коректив на властта. Има механизми, чрез които може да заяви своите притеснения или очаквания от управляващите. Възползваме се от това, спазвайки процедурите, но на практика надделяват произволът, парите, корупцията, лобитата и сферите на влияние.
Имаме си трите власти, разделени още от Шарл дьо Монтескьо- законодателна, изпълнителна и съдебна. Те би трябвало да работят съвместно, но независимо една от друга. В България обаче са се сраснали и процесите в тях се движат от определени кръгове, съсредоточаващи финансов капитал и управляващи големи парични потоци.
В зората на демокрацията е приета нова Конституция, която не е съвършена, но е приемлива за държава като нашата. От време на време се чуват гласове, че е потребно изменението ѝ, но нейното несъвършенство е вероятно в полза на властимащите и те им се противопоставят. Според нея, можем да избираме депутатите, които да ни представляват в Парламента. И го правим. Само че изборите се манипулират, а подарили им веднъж доверието си, народните избраници започват да работят не в наш, а в свой частен интерес.
Системата ни не е на еднопартиен принцип. Именно свободата и плурализмът допускат повече виждания, мнения и гледни точки. Това обаче, вместо да води народа ни напред, го разединява. Разрояването на малки партии отслабва силата му за единен път на развитие и спъва страната ни по пътя на демократизма.
Не бива да пропускаме отварянето на границите и свободното движение на хора, стоки и капитали като много важна последица от промяната. Но и то е монета с две лица. От една страна, това отваря неограничени възможности за квалификация и растеж, но от друга- незавидното положение в страната, поддържането на нисък стандарт на живот, принуждава много от българите да търсят прехрана отвъд границите ни. В резултат, нацията ни се обезкръвява, което влияе негативно върху демографския прираст.
Примерите биха могли да продължат. Онова, което има важно значение в случая е, че демокрацията ни не е действаща. Неслучайно я наричат „фасадна“. Формата на управление и институциите, които я осъществяват, са налице, но е мъртво съдържанието им, а именно- да са в полза на хората и да работят за тяхното благо. Необходими са реформи или изминаване на известен период от време, за да се отрезвим от прехода и да открием верните и реални механизми за смислена и ефективна промяна, която да подобри живота ни и да ни направи истински граждани на демократична държава.
05.05.2015 16:35 -
Нуждаем ли се днес от нов Паисий? (есе, БЕЛ, 10 клас)
Живеем във време, в което не осъждаме чуждопоклонничеството, защото се е превърнало в норма на битието ни. Националните ни черти са размити и зачеркнати. Познаваме по-добре определени марки дрехи или рекламни продукти, отколкото собствената си история. Светът отдавна е място, в което сме свободни да избираме какво ни харесва- от храна и облекло до музика и автори на художествена литература. Съзнанието на всеки от нас е микс от предпочитания и интереси, в които има и чуждо, и свое.
Границите на българското- език, история и култура, са заличени. Малко са хората, които пазят извечните ценности на предците ни. Само най-ревностните патриоти все още подхранват българската идентичност, възкресявайки спомена за миналото.
Отвръщането на погледа ни от стойностите на своето води до забрава. Паметта ни за всичко онова, което ни прави българи и ни превръща в народ, избледнява. Постепенно забравяме значими събития и факти, благодарение на които съществуваме и живеем днес на тази територия, и вместо тях почитаме чужди празници и обичаи. Въпреки това, и сега има хора, които държат на българските традиции и ги съхраняват под различна форма. Те правят музика на български език, основана на фолклора ни, изучават народни танци, създават литература, посветена на личности от нашата история или на моменти от славното ни минало, отварят школи за изучаване на уменията на нашите деди. Подобни занимания не са популярни и привлекателни, но са опит да се опази същността ни на българи.
Освен музеите, не липсват островчета, в които българщината се поддържа действена и жива. Проблемът е в това, че като народ сме силно разединени. Тревожно е, че нямаме общ национален идеал, който да бъде пътеводна светлина за следващите поколения. Връзката с величавото ни минало не е прекъсната, но е неустойчива. Затова би могло да се каже, че имаме нужда от нов Паисий- от човек или повече хора, които да събудят заспалата ни национална съвест. Може би, не е необходимо да е съвременна или известна личност. Може би, би било достатъчно по-често да си припомняме думите на родоначалника на Българското Възраждане. Те все още имат онази сила и носят онзи плам, които са способни да надскачат времето и да отекват като ехо през вековете. Гласът на Паисий звучи, а словата му са още ярки, стига да поискаме да ги чуем.
Ако все още изпитваме потребност да се чувстваме българи, сами трябва да намираме пътя към онзи източник или човек, които да ни мотивират. Друг е въпросът дали понятия като „народ“, „нация“, „народност“ имат значение в съвременния свят. Дали не са изгубили своето съдържание и смисъл? Дали ги приемаме за модерни или вече са остарели и ненужни? Дали двигатели на съвременната история са патриотите или друг тип хора? Дали ценностите не са различни, както и стремежите ни? Дали всичко това зависи само от нас?
Смятам, че тези, които се вълнуват от своята национална идентичност, които все още потрепват, когато слушат песен или стихове на своя език или играят традиционните танци на своя народ, откриват в това своя Паисий, който поддържа искрата на българщината бляскава и неугасваща. Те носят в сърцата си народностния дух и нямат нужда от лидер, който да буди съзнанието им за българското, защото самите те са възрожденци, осъзнали значението на собствената си култура, самите те са днешните водачи през мрака на чуждопоклонничеството. Само трябва да са повече, за да е по-голяма силата, с която осветяват пътя на идващите след тях.
