Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога от 24.05.2016 г.
24.05.2016 21:07 -
Патриотизмът на Паисий, разкрит във втория увод на „История славянобългарска“ (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
„История славянобългарска“ бележи началото на Българското възраждане. Тя свидетелства за пробуждането на националния ни дух, а причините за нейното създаване свързваме с необходимостта народът ни да има своя писана история. За да извърши великото си дело, Паисий се позовава главно на двама автори- Мавро Орбини и Цезар Бароний. Творбата е обърната към проблемите на нацията, към подхранването на народностно съзнание у читателите чрез припомняне на значими в българската история личности и събития, разгърнато в две предисловия, една същинска част и послеслов.
Вторият увод на „История славянобългарска“ е „Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история“. Текстът е кратък, но напълно оригинален. Паисий разкрива облика си на патриот и полюсните чувства, които го вълнуват. Той силно обича българския народ и е загрижен за неговата съдба, възхищава се на положителните качества на националния характер, но остро критикува родоостъпниците. С перото на умел полемист защитава достойнствата на българския род, като се прекланя пред славната история и богатата духовна култура на дедите си. Трудът на Паисий и ясното съзнание за значимостта на собственото дело го правят първият ренесансов творец на нашата литература.
Мотивите, накарали йеромонаха да сътвори книга, спомен за българското величие и слава, откриваме във второто предисловие. Като истински родолюбец, Паисий не крие обичта си към своя народ. От думите му личи осъзнатият смисъл на извършеното от него дело. Той знае, че историята на един народ може да съхрани целостта му през вековете, да отправи погледа му към предстоящото. Затова познаването ѝ е едновременно „потребно и полезно“. Загрижен за бъдещето на българите, Паисий решава да посвети част от живота си на каузата да възкреси отминалите времена, за да укрепи вярата в значимостта им: „Твърде много обикнах българския род и отечество и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжица за ваша полза и похвала.“
Онези, към които е адресирана книгата, са тези, които пазят патриотичните си чувства, които не са се отрекли от своя произход. Авторът ги ценѝ и уважава тяхната смелост да държат на своите корени, да не се отказват от тях. На тях той посвещава словата си: „Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество и обичате да знаете за своя род и език.“ Ключови понятия в думите на публициста са „обич“ и „знание“, които свидетелстват, че авторът акцентира върху желанието на българите да опознават себе си, да откриват и помнят фактите от своята история, за да я пазят и обикнат. И не само това. В четенето и знаенето се крие тайната на съхраняването ни като народ. Паметта е тази, която може да ни опази като нация- единна и равностойна на останалите. Тя може да породи националната ни гордост и да ни постави на картата на света, редом с достойните народи, принесли полза и добили слава с делата си. Затова Паисий отправя съвет: „Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от другите племена и народи.“ И българите имат стойност и своя историческа тежест, стига да не го забравят. В тези редове авторът разкрива прозорливостта си за причините да се опираме на историята си и я оставя като завет за идните поколения.
Патриотизмът на Паисий се корени в изтъкването на положителните черти на националния характер. За да вдъхне самочувствие и да припомни на българите, че трябва сами да се ценят, преди да бъдат оценени от останалите, той прилага сравнение с гърците. Целта му е да открои качествата на народа ни, които ни поставят пред тях и да подчертае като позитивни онези, които сами не приемаме: „По-добра е българската простота и незлобивост.“ Публицистът вижда простотата като черта на обикновените хора, които не мислят никому зло, поради което са гостоприемни и милостиви. Българите са състрадателни и сърдечни, даващи на всеки това, от което се нуждае. Той откроява посочените качества като стоящи над мъдростта и културата на гърците, които не им допринасят полза, защото постъпват несправедливо и ограбват по-малките от тях народи, ползвайки се от властта, която имат. И за да придаде допълнителна тежест на думите си и да очертае добродетелите на народа си, авторът се опира на най-авторитетната книга- Библията. Той изтъква, че поминъкът на българите- да бъдат орачи и овчари, не е по-нисше занимание и е угодно Богу: „Виж как Бог обича повече простите и незлобливи орачи и овчари и най-първо тях е възлюбил…“. Паисий посочва, че това не бива да буди срам у народа ни и че самият Христос е живял в бедност и в скромния дом на Йосиф. Това не може и не бива да бъде повод да изоставиш рода си.
Памфлетистът има нетърпимост към всички, които се отвръщат от произхода си, които го отричат и се прехласват по чуждия род и език. Те предизвикват пламенния му възглас, останал до днес, отпечатал се в българското ни съзнание като синоним на родоостъпничество: „О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?“. Паисий ги определя като „безумци“, използвайки старинната дума „юроде“. Реторичното обръщение е гневният му изблик срещу чуждопоклонниците, чиято постъпка е глупава, плод на неразбиране и недооценяване на собствените предимства.
Нарича ги „отцеругатели“ и посочва, че заради тях пише своя труд, че на тях припомня, че народът ни не е незначителен, че ние също сме имали летописни книги и кондики, но че хората от небрежност не преписвали, а турците прекъснали духовния живот на манастирите и станали причина да забравим миналото си. В патриотичния си стремеж да ги вразуми, той привежда най-силния аргумент от историята ни: „От целия славянски род най-славни били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели.“ Превъзходната степен на прилагателните и повторението на числителното „първо“, които Паисий употребява, полагат българите сред народите с културни и исторически достижения. Силни, почитани, славни- те имат заслужено място и принос към световната история.
Паисий е ренесансов творец с ясно съзнание за значимостта на собственото дело. Той пристъпва към него съвсем преднамерено и целеустремено. Гледайки напред, се проектира в бъдещето и, съгласно него, се устремява да осъществи едно колективно желание- българският народ да има своя история, която да му бъде опора в дни на колебания и духовен мрак. С пълна отдаденост и стоицизъм публицистът следва набелязаната посока. Неговият патриотичен жар е вдъхновението, което го води. Идейният заряд на книгата му е да възроди вярата на българина в собствените му сили, да го извади от унинието и да съзре новите хоризонти за развитие, които открива епохата. Посланията му са в съзвучие с идеологията на Възраждането, а именно- събуждане на националния дух, обръщане към всичко свое, съсредоточаване върху скритите сили на народа и тяхното мобилизиране за приобщаване към общоевропейските процеси.
Не случайно „История славянобългарска“ се приема за начало на Българското възраждане. Заредена с патриотичен патос, без да държи особена сметка за точността на фактите, тя залага на емоционалното въздействие като най-мощно средство за достигане съзнанието на хората. С провокативните си въпроси, със сразяващите по логичността си аргументи, творбата целѝ да пробуди потъналия в забрава и робски сън български народ. Актуалността на идеите, вложени в нея, подготвят почвата за националноосвободителното ни движение, оказало се решаващо в историческата съдба на българите.
24.05.2016 21:04 -
„Разни хора, разни идеали“ и кривото огледало пред лицето на обществената нравственост (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)
„Разни хора, разни идеали“ се появяват през 1897г. на страниците на в.“Знаме“ като ново по форма и съдържание художествено явление. Фейлетоните са изградени на основата на саморазобличаването, като средства за това са монологът и антитезата. Алеко е безмилостен в своята изобличаваща сила. Той не се бои да назове недъзите в обществото и с помощта на ирония и пряка критика, чертае образа на българската действителност.
Посредством героите на фейлетоните, авторът разкрива психологията на поредица от социални типове. Чрез яркия и суров реализъм, с който са предадени те, е регистрирана моралната деградация на човешкото. Душевният им свят се открива пред нас грозен и разкривен, неспособен да отрази обществения идеал за нравственост.
Първият типаж е този на нищожния чиновник, разкъсван от амбиция. Звучи изповедта на кариерист, чието поведение се движи от завистта. Безкрайното му оплакване и недоволство рисуват образа на пасивния човек, който протестира само на думи, когато е пиян и в кръчмата. Помощник-регистраторът е ограничен и дребнав, лишен от смелост, нищожен и душевно пуст. Негови средства за издигане са унижението, подмазването, доносите и подлостта. Той заявява готовността си да се превърне в „архиподлец“ в името на постигането на желания пост, а с това и намерението да пристъпи всякакви морални граници. Той е скромна мижитурка, която непрекъснато изтъква заслугите си- незначителни и незабележими. Самоочертава се като политически хамелеон, заслепен за същността на собствената си природа. Разликата между самомнението и действителната му същност очертават личността му като пародийна.
Друг типаж, който разкрива безнравствеността и отсъствието на човечност у човека, е този на „великия спасител на България“, чиито политически престъпления новото правителство оправдава чрез амнистия. В диалога на чашка с приятел читателят чува изповедта на амнистирания. Тя повдига завесата към грозните драми в полицейските участъци, отсветлява мечтата за реванш и разкрива бездушния присмех над борците за свобода. Душевното падение на героя, неговото безочие и ампутиран дух проличават в циничното му отношение, вплетено в обръщенията, възклицанията и подвикванията, в арогантността на думите, че всичко извършено е целяло спасението, славата и величието на България. Алеко не приема гаврата на насилника с идеалите и безпощадно осъжда неговата жестокост. Гневът му преминава в ядна сатира, заклеймяваща обществото, което почита златото, а не идеите, безчестието, а не честността.
Типът на „патриота“, на търгаша с обществените идеали, на байганьовското изкривено патриотарство откриваме в монолога на героя от третия фейлетон. Разсъждавайки за политиката, за освобождението на Македония, за отношенията с Русия и султана, за същността на патриотизма, той саморазкрива нечистите си помисли и излага идеалите си, които уж имат обществена значимост, а се основават на келепира и грубия кариеризъм. Философия на героя е раболепието, покорната глава, която сабя не я сече, за да се изчака благоприятен политически момент, когато неговата партия е на власт. Алеко привидно се слива с говорещия и го разобличава във финала чрез собствените му думи: „Че да ги пипна аз ония ми ти търговци, две годинки да им обирам каймака- стига ми! Па сетне оттегли се на Охридското езеро, дигни си една вила, па си накриви калпака… Ето туй се казва патриотизъм. Всичко друго е вятър!“. „Патриотът“ е демаскиран. Не обичта към България е център на неговия свят, а ламтежът за Солунската митница. Героят е пределено разголен, откроени са отблъскващата му нравствена същност, алчността и безразличието му към съдбините на Македония.
Под формата на роднински разговор, в който се противопоставят два контрастни възгледа за гражданско поведение и човешко щастие, авторът поглежда към приемствеността на безнравственото. В поученията на чичото, отправени към неговия племенник, как да преуспее в живота, проличават принципите на личния интерес и егоизма, на примирението с общественото зло. Те са изразени чрез житейски пословици като: „Криво-право – мълчи си.“, „С гюрултия гърло не се пълни“, „Политика къща не прави“. Афоризмите разкриват философията на приспособленеца и политическия хамелеон, на парвенюто, на лишения от граждански добродетели човек. За него богатството е мерило за благополучие и достойнство, за тежест и място в обществото. Цената на преуспяването е кротуването, безразличието към беззаконията и сдобряването със силните на деня.
Племенникът е единственият положителен образ в поредицата, олицетворяващ житейския възглед за честно гражданско поведение, за несъгласие и бунт срещу политическите неправди. Той привидно се съгласява с „мъдростите“ на чичо си и чрез задаването на въпроси разрушава това съгласие. С ирония и хапливи реплики развенчава „истината“ на своя наставник и подсказва житейската си непрактичност и нежеланието за еснафско щастие. В негово лице авторът утвърждава облика на честния гражданин, на неспокойната личност, на демократа и човеколюбеца.
„Разни хора, разни идеали“ поглежда към антихуманните измерения на човешката душа. С тънкото си и точно чувство Алеко засяга болезнените рани на нашето общество. Без да натрапва, той внушава, че изборът да живееш честно и достойно е пътят към тяхното излекуване и че, вървейки по него, се превръщаш от карикатура в пълноценно човешко същество.
24.05.2016 21:00 -
Бай Ганьо- неусъвършенстваният европеец (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)
Думите: „Бай Ганьо е най-окаяният пътешественик“, принадлежат на писателя Тончо Жечев. В тях се крие обяснението защо героят не успява да се промени, пътувайки из Европа. Пътешественикът е символ на откривателския дух, на смелостта и жаждата да се докоснеш до непознатото. Авантюристите се отличават с кураж да се сблъскат с чуждото и далечното. Те разширяват своя хоризонт, виждайки, узнавайки, преживявайки. Така обогатяват себе си и придобиват по-голяма свобода.
Бай Ганьо не се вмества в подобна рамка. Той е много далеч от копнежа по един нов и различен свят. Нежелаещ да опознае културата на Европа, остава затворен в своето, без да надскочи собствената си ограниченост, без да се самоусъвършенства.
Образът на Бай Ганьо е символ не на опитващия се да открие новото човек, а на малокултурния балканец, който няма представа за себе си. Европейската цивилизация е чужда за героя. Тя не намира отзвук в неговото съзнание, а той дори не прави опит да се докосне до нея. Изпълнен с преднамереност, лишава себе си от възможността да разчупи удобната черупка. У Бай Ганьо липсва любопитството на жадния да опознае различното.
Героят не се възползва в пълна степен от пътуването си в Европа. Той се държи като конкистадор колонизатор, чийто практицизъм е главна пречка за някакво духовно пробуждане. Притежава утрем към другия свят, но не като гост, който се запознава с домакините, а като завоевател, който преследва лични цели. За него Европа е в географските названия на местата, които е посетил: „Ии, ами аз що свят съм изтръшнал! Ц.. ц.. ц.. Ти остави Едрене, Цариград, ами във Влашко! Ти вярваш ли? Туй Гюргево, Турну Мъгуреле, Плоещ, Питещ, Браила, Букурещ, Галац (…) – всички съм ги изредил.“ Те са само повод да се похвали, но зад тях не стоят лични впечатления и емоционални преживявания. В европейските държави Бай Ганьо вижда само пазар за своята продукция- розовото масло. От значение за него е келепирът от личните му дела. Той не проумява, че разбирането на една непозната култура е развиване на бизнес нюх и му дава шанс да реализира по-успешно своята предприемчивост. Но и за това са потребни находчивост, ум и желание за самоусъвършенстване, а не само хитрост, далавери и агресивно налагане на своя модел.
Една от главните причини героят да не попадне под европейско влияние е, че той не се вълнува от култура. Бай Ганьо не се интересува от архитектурата, историята и настоящето на местата, които посещава. Отказва да разгледа Виена с думите: „Какво ще й гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати.“ Културният туризъм не попада в кръга на неговото внимание. Итинският пътуващ няма материални подбуди, а се ръководи от жаждата да срещне пъстротата и предизвикателствата на света. Да го допусне в себе си и посредством интелекта, да го изправи срещу своите разбирания и стереотипи и в този неочакван сблъсък да осъзнае мястото си, да преодолее границите на собственото си съзнание и да го обогати с другостта. Героят не изпитва страх или срам, поради несъответствието между него и чуждия свят. Съизмерването с него се оказва невъзможно, защото това е присъщо на интелигентния човек, който знае своето несъвършенство и се стреми да го надмогне, поправяйки поведението си спрямо различието. Не и Бай Ганьо, който счита себе си самодостатъчен.
Закостеняло е отношението на героя към изкуството: „Възпитанието, нравственият мир на европееца, домашната му обстановка – плод на вековна традиция (…), музеите, библиотеките, филантропическите учреждения, изящните изкуства, хилядите проявления на прогреса не обременяват вниманието на бай Ганя.“ А за операта чуваме самия него да казва: „Чунким баща ми все опери е слушал.“ Духовният му хоризонт е тесен, земен и статичен, в него трудно може да проникне лъчът на европейската култура. И читателят разбира, че Бай Ганьо е все още роб, че свободата му е подарена, както заявява още в началото на творбата си авторът. А робът не може да бъде пътешественик, защото пътешественикът е свободен по дух. Героят може само да се подчинява или, веднъж отхвърлил робството, сам да се прицели към властта.
Пътят на увеличаване на познанието за другите, на придобиване на опит в една различна култура със свои правила и закони е двустранен процес. При Бай Ганьо посоката е една- господстваща и налагаща се с егоизма, с бездарието и простащината си. Неговата първичност затваря съзнанието му, то става невъзприемчиво за усвояване на нови културни модели и го заключва в рамките на личния интерес. Без проява на любознателност, без да си отворен към пъстротата на другия, няма взаимодействие, няма приближаване и контакт, който да води до обмен и промяна, няма прогрес. Доказателство за това е втората част на книгата, в която героят деградира, което задълбочава кризата в характера на образа.
Бай Ганьо е такъв- помогнали му да смъкне от плещите си „агарянския ямурлук“, всички решават, че е вече европеец. Той носи психиката на роба, който дори не е извоювал свободата си сам. Въпреки това, героят може поне да я заслужи. Достатъчно би било да приеме предизвикателството да се огледа в спътника си, но той е неспособен да приеме дори тази възможност и остава неусъвършенстван европеец с тесен духовен кръгозор.
Книгата на Алеко- „Бай Ганьо“, е едно най-ценните достижения в българската литература, защото поставя съществения за нацията ни проблем за равнището на културното ни съзнание и съизмеримостта му с европейското. В нея присъстват два противоположни модела- този на Бай Ганьо, който олицетворява отказа на българина да възприеме постигнатото от по-цивилизованите държави, и този на писателя идеалист, способен да го оцени и да се повлияе положително от него. Тя представя сблъсъка им, за да подчертае разликите, и разкрива невъзможността за развитие на единия от тях.
Главните герои са пълни антиподи и чрез контраста авторът целѝ да открои двата типа отношение към чуждата, непозната култура. В центъра на изображението е Бай Ганьо, който не просто я отхвърля, а изобщо отказва да я приеме. От другата страна е интелигентният и възпитан човек, отворен към нейните влияния и усвоил я. Той присъства чрез отношението и оценката си като коректив на главния герой.
Срещата на грубостта и деликатността има своя предистория. Алеко се сблъсква с бруталността на прототипа на героя си веднъж на изложението в Чикаго в лицето на Ганьо Сомов, втори път- при участието в изборите за Велико народно събрание в Свищовска околия през 1894 година, от което се ражда един от фейлетоните му. Трети път откриваме двамата в цикъла с хумористични разкази "Бай Ганьо", където на главния герой е противопоставен младият идеалист Иваница Граматиков, зад който се крие личността на автора.
Още в първото изречение на творбата Алеко заявява тезата си, че европейското у Бай Ганьо е само привидност. Получил свободата си даром, промяната му е само външна, което обяснява неадекватното му поведение в държавите на Европа. Той е образът на новобогаташа, натрупал пари, но лишен от елементарно възпитание, което проличава в презрението му към паметниците на културата: „Какво ще ѝ гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати.“ Той е по ориенталски недоверчив при пазенето на скъпоценните дисаги с мускалите у Иречек. Обича да фамилиарничи и проявява нахалство, натрапвайки се в дома на чешкия интелектуалец, за да спести пари за хотел. Бай Ганьо държи груб език: „И из устата на Бай Ганя изхвръкна една псувня като бомба...“ и не само, че не е кавалер, а има непристойно отношение към жените. За него всичко се заключава в думата „келепир“. Да остави спътника си да плати бирата с репликата: „Имал си бол пари – платил си я.“, е най-безобидното, на което е способен. Той се възползва от всеки винаги, когато му се отдаде случай. Така пуши тютюна и яде от крушите на пътуващите в съседно купе, изоставяйки другарите си.
Героят не владее културните кодове на другостта. Той не знае как да се държи на обществени места като операта и банята. Където и да отиде, дискредитира българското и демонстрира фалшив патриотизъм. „Булгар! Булга-ар!“- вика той в къпалнята и хвърля в смут германците. Бай Ганьо е и физически, и душевно нечист, попаднал в изискана, изтънчена среда. От разреза с нея произтича комичното.
Антиподът му- Алеко, е снизходителен, проявява разбиране и симпатия: „Аз, грешен човек, от душа се смях на бай Ганювото приключение. Бедният!“. Образованият човек е широко скроен, способен да вникне и проумее мотивите за едно или друго поведение. От позицията на духовен аристократ той признава правото на всеки да бъде себе си и допуска нарушаването на правилата на едно друго общество, като плод на незнание и нежелание за съобразяване с тях. Той дори съзира „положителни черти в своя герой. В края на Първа част- „Бай Ганьо в Русия“, го определя като „деятелен, разсъдлив, възприемчив“ и предполага, че може да извърши подвизи, ако бъде поставен под влиянието на добър ръководител. Авторът оценява виталността на Бай Ганьо, изтъква неговата животинска енергия и подозира „голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила“.
Но Бай Ганьо от първата част на Алековата книга, който ни разсмива, във втората придобива чудовищен образ, който смразява усмивката. Същата тази мощ, която го държи здраво стъпил на земята, същите пробивност и упорство се израждат в безогледност и тирания, в жестоко властничество и морална злоупотреба. Героят вече буди у читателя не смях, а страх. Арогантността на малокултурието от началото на книгата се изражда в политическа.
Втората част нароява множество двойници на Бай Ганьо. Типажът се разраства като зараза и се сблъскваме с шайка байганьовци- Гочоолу, Дочоолу, Гуньо Адвокатина, Данко Харсъзина. Антерията и потурите са заменени с вратовръзка. Изтънченият външен вид обаче отново е в дисхармония със същността на героя, отказал да проумее, че аристократизмът се отнася до нравствените качества, а не засяга външността.
В новата среда на повърхността изплуват други характерни черти на Бай Ганьо, които с категорична яснота го разграничават от рицаря на духа- Алеко. Героят разгръща своята хамелеонщина, разкрита в телеграмата, която изпраща до двореца. По време на изборите грубо партизанства, за да ги спечели, без оглед на средствата. Бай Ганьо демагогства- издава вестник с гръмкото име „Народно величие“ и се намесва в политическия живот на страната. Той приема образа на конюнктурен тип, който никога не е в опозиция, защото знае, че от нея келепир няма. Научил се да се приспособява към всяка ситуация, от която може да извади полза, за него не съществуват идеали и партийна лоялност. Любимият му израз го доказва: „Идеали бошлаф“. Бай Ганьо е практичен, воден единствено от интереса и печалбата.
Добродушният хумор на Алеко, насмешката, подобна на веселия смях на възрастния над пакостливо дете, неусетно преминават в ирония, в остра сатира и прерастват в гротеска и сарказъм. Бай Ганьо придобива гигантски размери. Той се хиперболизира до политически мастодонт, за когото не съществуват морални прегради. Неконтролируемите му безчинства будят нетърпимостта и недоволството на автора.
Недодяланият търговец на розово масло е образ тип, събрал повече негативни черти. Чрез смеха и потреса от тях читателят е въвлечен в своеобразна национална психотерапия и преживява катарзис, за да открие реалността, за да се отрезви от патриотичния патос за величието на народа ни. Тих противовес на образа е идеалистът Алеко, оказал се неспособен да го доведе до позитивна промяна. Той символично и трагично намира смъртта си от ръката на своя антипод, превърнал се в безсмъртен.
„Cis moll“ е една от философските поеми на Пенчо Славейков, посветени на съдбата на световни творци. Тя отправя поглед към критичен момент от живота на немския композитор Бетховен и разкрива драмата в него. Авторът се вълнува от проблемите на твореца и творчеството, от техния вътрешен свят. В поемата за музиканта той разглежда темата за страданието като вечна за хората на изкуството.
Бетховен е обречен да не чува звуците, които твори. Самотен и различен, той надмогва себе си и преодолява болката, приемайки я като вдъхновение. Героят открива мощта на своя дух и избира нова посока в пътя си на гений, за да открие идеята за безсмъртието и да пожелае да го постигне.
Мото на творбата са думи на самия Бетховен, чийто превод гласи: „Така съдбата чука на вратата“. Те загатват идеята за изпитанието, пред което е изправен героят, и неговото приемане. Измеренията му откриваме белязани като отделни етапи в творбата.
В душата на Бетховен цари „злокобен мрак“, а звуците на неговата музика трепват и прекъсват. Той отказва да твори, изпаднал в дълбоко съмнение в себе си и своите възможности. Чувства се безпомощен да изрази дълбочината и красотата на онова, което чува:
„смъртно бледен лик
безпомощно обори на гърди.“ Композиторът не съзира светлина всред обсебилата го духовна безпътица. Преживяването му е сравнено с ад. Той мъчително се лута и не намира опора в ужаса да носи спомена за безвъзвратно загубеното. Способността да твориш е сравнена със слънце, което оживотворява света на твореца, а Бетховен е като слепец, който няма никога да го достигне. Отчаян и сразен, знаейки, че музиката дарява с живот духа, чието въплъщение са творенията, героят вижда себе си като „мъртвец приживе“. Глухотата го изолира от света и от създаденото от самия него, достъпно единствено за другите. Бетховен живее парадокса да владее хармонията, а телесният недостатък да е пречка да я изрази: „Творецът на хармонията – глух!“. Попаднал в това ограничение, той не може да изпълни предназначението си, да реализира таланта, чрез който и за който живее, затова призовава смъртта като изход от непосилното страдание. Геният на твореца обаче е негов ангел хранител и го спасява от гибелната сянка на смъртта и това е мигът на върховното прозрение. Благодарение на болката да бъдеш отделен от света, безполезен и непълноценен, Бетховен осъзнава малодушието си. Приема я като изпитание за волята и се отказва от бунта срещу съдбата. В немилостта героят съзира възможност да постигне величие. Надмогването на ограничението той разбира като проява на личната си духовна мощ, като избавление. Негов пример в спасяването от душевния мрак е Омир, който, макар сляп, „едничък сам той виждал ясно…“ В него намира упование и той е отправната точка на духовното проглеждане. Преминал отвъд физическото страдание, Бетховен открива истинския извор на духа- той не е в тялото („не из очите погледът излиза,“). Висш негов първоизточник е „Света Светих“ на душата. То е състоянието, в което творецът е трагично самотен, далеч от шума на тълпата, обърнал вътрешен взор към небесния дар, който носи, към своя личен потенциал. Бетховен достига дълбоката истина, че в дълбините на душата се намира тайнствената сила на вдъхновението, че във вътрешния свят са основите и подтиците да бъдеш създател. Затова и в тези недостъпни за сетивата хоризонти, прилични на първичен хаос и мрак, Бетховен досяга божественето и тръгва по нов, различен път. Творецът живее чрез връзката с всемогъщия дух, поддържан от „Висший Слух“. Осъзнал страданието, Бетховен го приема като стимул за творчество, като извор на „нови чувства“ и „нови звукове“. То носи нови поглед и подход, които водят човека на изкуството към съзидателно обновление. В него е величието и възмогналият се над него е също велик, преборил себе си, готов да поеме кръста на своето предопределение. Духовната сила от преодоляването на болката намира отражение в огнена поредица от звуци в „химън горд“. Творецът трябва да има городст, защото тя е белег, че се е извисил над битовото и тълпата. Бетховен я постига, отказвайки се от леките пътища на избавление. Потопил се в страданието, приел го, то отшумява като „отьек на буря“ и отстъпва място на душевeн покой. То е необходимият подтик за твореца, без който той не е истински творец. Новата музика на Бетховен е „рикание на гладен лъв в пустиня“, тя е вик, отчаяното прохождане в пустотата на себепостигането. Думите на един от учениците на композитора изразяват стремежа на учителя да се издигне до висотите на висшата хармония. Той вече е в диалог с тайнственото съзнание, което го наставлява и уверява, че има „свой особен дял…“ Авторът сравнява Бетховен с Прометей, с което го поставя на равнището на богочовеците, просветили умовете на хората, донесли познание за висши светове. Композиторът проглежда за своята мисия не само да запали сърцата на хората, както го направил неговият предшественик, а и да ги възвиси. Извършил подвиг, поел по своя индивидуален път, пред твореца се откриват вратите към безсмъртието. „Cis moll“ е поема за изпитанието да бъдеш гений, за дарбата, която е колкото божествен дар, толкова и проклятие, за преодоляването му, което прави твореца велик. Поемата показва пътя на човека на изкуството като трънлив и нелек, белязан с физическо и душевно страдание. Но тя е и доказателство, че, за да преодолеят времето, силата на човешкия дух и изкуството трябва да надскачат граници, да събарят прегради и да търсят свой път, за да достигнат вечността.
„смъртно бледен лик
безпомощно обори на гърди.“ Композиторът не съзира светлина всред обсебилата го духовна безпътица. Преживяването му е сравнено с ад. Той мъчително се лута и не намира опора в ужаса да носи спомена за безвъзвратно загубеното. Способността да твориш е сравнена със слънце, което оживотворява света на твореца, а Бетховен е като слепец, който няма никога да го достигне. Отчаян и сразен, знаейки, че музиката дарява с живот духа, чието въплъщение са творенията, героят вижда себе си като „мъртвец приживе“. Глухотата го изолира от света и от създаденото от самия него, достъпно единствено за другите. Бетховен живее парадокса да владее хармонията, а телесният недостатък да е пречка да я изрази: „Творецът на хармонията – глух!“. Попаднал в това ограничение, той не може да изпълни предназначението си, да реализира таланта, чрез който и за който живее, затова призовава смъртта като изход от непосилното страдание. Геният на твореца обаче е негов ангел хранител и го спасява от гибелната сянка на смъртта и това е мигът на върховното прозрение. Благодарение на болката да бъдеш отделен от света, безполезен и непълноценен, Бетховен осъзнава малодушието си. Приема я като изпитание за волята и се отказва от бунта срещу съдбата. В немилостта героят съзира възможност да постигне величие. Надмогването на ограничението той разбира като проява на личната си духовна мощ, като избавление. Негов пример в спасяването от душевния мрак е Омир, който, макар сляп, „едничък сам той виждал ясно…“ В него намира упование и той е отправната точка на духовното проглеждане. Преминал отвъд физическото страдание, Бетховен открива истинския извор на духа- той не е в тялото („не из очите погледът излиза,“). Висш негов първоизточник е „Света Светих“ на душата. То е състоянието, в което творецът е трагично самотен, далеч от шума на тълпата, обърнал вътрешен взор към небесния дар, който носи, към своя личен потенциал. Бетховен достига дълбоката истина, че в дълбините на душата се намира тайнствената сила на вдъхновението, че във вътрешния свят са основите и подтиците да бъдеш създател. Затова и в тези недостъпни за сетивата хоризонти, прилични на първичен хаос и мрак, Бетховен досяга божественето и тръгва по нов, различен път. Творецът живее чрез връзката с всемогъщия дух, поддържан от „Висший Слух“. Осъзнал страданието, Бетховен го приема като стимул за творчество, като извор на „нови чувства“ и „нови звукове“. То носи нови поглед и подход, които водят човека на изкуството към съзидателно обновление. В него е величието и възмогналият се над него е също велик, преборил себе си, готов да поеме кръста на своето предопределение. Духовната сила от преодоляването на болката намира отражение в огнена поредица от звуци в „химън горд“. Творецът трябва да има городст, защото тя е белег, че се е извисил над битовото и тълпата. Бетховен я постига, отказвайки се от леките пътища на избавление. Потопил се в страданието, приел го, то отшумява като „отьек на буря“ и отстъпва място на душевeн покой. То е необходимият подтик за твореца, без който той не е истински творец. Новата музика на Бетховен е „рикание на гладен лъв в пустиня“, тя е вик, отчаяното прохождане в пустотата на себепостигането. Думите на един от учениците на композитора изразяват стремежа на учителя да се издигне до висотите на висшата хармония. Той вече е в диалог с тайнственото съзнание, което го наставлява и уверява, че има „свой особен дял…“ Авторът сравнява Бетховен с Прометей, с което го поставя на равнището на богочовеците, просветили умовете на хората, донесли познание за висши светове. Композиторът проглежда за своята мисия не само да запали сърцата на хората, както го направил неговият предшественик, а и да ги възвиси. Извършил подвиг, поел по своя индивидуален път, пред твореца се откриват вратите към безсмъртието. „Cis moll“ е поема за изпитанието да бъдеш гений, за дарбата, която е колкото божествен дар, толкова и проклятие, за преодоляването му, което прави твореца велик. Поемата показва пътя на човека на изкуството като трънлив и нелек, белязан с физическо и душевно страдание. Но тя е и доказателство, че, за да преодолеят времето, силата на човешкия дух и изкуството трябва да надскачат граници, да събарят прегради и да търсят свой път, за да достигнат вечността.