Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога от 26.06.2015 г.
26.06.2015 17:00 -
Когато пожелаеш чуждото, губиш своето (есе, БЕЛ, 10 клас)
Още във вечната книга- Библията, е казано да не пожелаваме нищо, което е на ближния. В тази забрана се крие мъдрост, която целѝ да ни предпази, да ни посочи верния път. Това, което принадлежи на другите, може да ни изглежда по-добро и по-хубаво, именно защото не е наше.
Вселената е устроена така, че за всеки има достатъчно. Чуждото може да ни привлича, но то не е предназначено за нас. На всеки е дадено това, от което се нуждае.
Не всичко, което ни се струва по-интересно, е за нас. Възможно е то само да ни изглежда изкусително, но трябва да сме сигурни, че, ако го получим, няма да ни направи щастливи. Бихме почувствали чуждото като дреха, която не ни е по мярка. Онова, което е наше, ни кара де се усещаме уютно и у дома. То е в хармония с личността ни. Отговаря на нашата душевност, слива се с нея и не ни причинява неудобство.
Има една основателна причина, поради която не бива да пожелаваме това, което е на друг. Тя се крие в това, че, приемайки нещо несвойствено за нас, се отклоняваме от собствения път и се вмесваме в чужда съдба. Така се отричаме от нашата. А всеки има свой кръст, свой живот, свои задачи, които трябва да реши. Една притча разказва за човек, който пожелал по-лек кръст. Позволено му било да си избере и той посочил най-малкия от всички. На това Всевишния отвърнал, че този е именно неговият. Не бива да си мислим, че нашият живот е по-лош от този на останалите. Напротив. Съществува вероятност той да има предимства, които не забелязваме. Трябва да сме благодарни за това, което сме и което имаме. Само така бихме могли да бъдем в мир със себе си и да изпитаме вътрешно удовлетворение.
Мисълта, че притежаваното от ближните ни, е по-стойностно и значимо, е заблуда. Завистта не е добър съветник. Тя нарушава спокойствието ни и ни изважда от равновесие. Защо ни е да си причиняваме това? Знаейки, че всеки човек е уникален и има свои качества и способности, които са различни от тези на другите, можем да бъдем убедени, че светът е справедлив. Наистина, хората не са равни- някой има едни достойнства, друг- други. Но всеки носи нещо, което осмисля живота му.
Да бъдеш доволен от това, което имаш, колкото и да вярваш, че е малко то, може да ти донесе истинско щастие. Когато е в съгласие със себе си, човек не изпитва злоба към другите. Осъзнавайки своите предимства, той залага на тях, развива ги и ги умножава. Това му дава чувството за лична значимост и прави съня му спокоен. Всеки от нас е дарен с нещо, което никой друг не притежава. Умеем ли да бъдем благодарни за това, открили сме пътя към успешния живот.
26.06.2015 16:55 -
„Изворът на белоногата“ (анализ, БЕЛ, 10 клас)
“Изворът на Белоногата” е поема на П.Р. Славейков, вдъхновена от народните песни. За сюжет е ползван познатият от тях мотив за неразделната до гроб любов между двама млади. В творбата е вплетено и народното поверие за вграждане на човек или сянката му в сграда, за да бъде здрав строежът. Този мотив стои в началото и в края на поемата.
Композицията на поемата е кръгова и извежда на преден план епичното. Творбата следва прецизно изграден сюжет. Въпреки епичния елемент, свое място има и лиричносттта, дължаща се на ползваните от песенната традиция мотиви и средства. Образите са типични за фолклора, изградени от характерни за българина качества на принципа на контраста.
В първите експозиционни стихове поетът въвежда читателя във времето и мястото на действието. Творбата представя село Бисер в „стари години, отколе“. Тук са въведени героите- “мамина мила Гергана” и “първо ѝ либе Никола”. Образите са обрисувани изцяло в духа на народната традиция. Използвани са постоянни епитети- “пиле шарено”, “кротко агънце”, метафорични сравнения- “като бисер между мъниста”. Описанието на девойката се развива в рамките на устойчива художествена символика.
След експозиционните стихове поетът въвежда читателя в сюжетното действие. Той разкрива любовта между младите: етапите на ухажването и задълбочаването на връзката между тях, подчертани чрез народните обичаи- задирянето по седенки, по извор, по хора, за да се стигне до искането на китката на момата, което е жест за желанието тя да стане съпруга на Никола. Тук е завръзката на творбата. Нарушена е забраната да се иска китка. т.е. да се показват щастието и любовта, в “опасното” полунощно време, когато бродят веди, “змееве, змейски духове и самодиви – нощянки”. Този привидно невинен жест се превръща в много важно събитие в рамките на света, изграден в поемата. В отказа на Гергана се разкрива нейната предпазливост, а в границите на епическия мотив- желанието ѝ да бъдат спазени правилата, установени от общността.
В света на любовта и красотата нахлува дисхармонията. Предизвикана е намесата на черната веда, която е въплъщение на съдбата. Тя обръща хода на събитията чрез злобата и завистта, но е и изпитание за силата на любовта и морала. Следва централният за развитието на сюжета епизод: срещата на девойката с везира. Неочакваността, изненадата, нарушаването на обичайния ред на нещата е подсказано и чрез словореда. Плавното изобразяване на ежедневните действия на Гергана е прекъснато от анафорично изведеното противопоставяне:
“не свари тамо Никола,
най свари бели чадъри”.
Налице са условията за драматично стълкновение между героите: везирът “от сърце я поревнал” , но в сърцето на Гергана има друг.
В следващите стихове авторът разгръща диалога, който е оформен като словесен двубой между беззащитната девойка и всесилния господар. В него са подложени на преценка ценностите в света на двамата. В репликите си Гергана представя традиционната култура и добродетелите на патриархалния човек. Всичко, до което се докосне нейната чиста душа, нейната светла обич добива безмерна стойност. Целия свой свят тя обгръща с мекото сияние на предаността. Животът на Гергана е хармоничният, изпълнен с ред и смисъл селски български свят, в който човекът е само една частица, равностойна на всичко останало. В него всяка тревица и всяко цвете има свое име. Той е построен върху разумността на желанията, които се простират до най-необходимите и затова най-скъпите за човека неща- родители, дом, любов, красотата на природата, труда.
По силата на контраста, везирът рисува своя начин на живот. Той предлага невиждани и нечувани неща, съблазнявайки девойката. Опитва да разруши нейната представа за красиво, достойно и стойностно, да я извади от нейния свят, да се отрече от него. Но героите говорят на различни езици, те не чуват и не успяват да разберат аргументите на другия. Световете им се оказват ценностно несъвместими. Гергана твърдо отстоява своите разбирания. Тя защитава родното си място, близките си, любовта си. Онова, на което най-остро се противопоставя, е посегателството върху правото на избор. За нея е недопустимо грубото нахлуване в личния свят и чувства. В него няма господари и роби. Там властват свободата. Тя се оказва единствената допирна точка, в която двамата герои се срещат.
Твърдостта и упоритостта, с която българското момиче защитава „своето“, предизвикват възхищението на везира. Той оценява неотстъпчивостта и непоклатимостта на избрания от него живот. Затова и освобождава Гергана (“пусна момата свободна”). Това е кулминацията на ценностната битка между героите, в която девойката е нравствен победител, а наградата ѝ се превръща в прокоба.
Двубоят привидно завършва с победата на момичето. Славейков не оставя поемата до тук. Такъв финал би внушавал една наивна вяра, че старият идеалистичен свят на Гергана има бъдеще. Поетът вижда неговата гибел, разбира, че тя е неминуема. И сякаш грозотата на съвремието му свидетелства за погребания, за вградения в нейните основи светъл, уютен и чист патриархален живот. Всички добродетели на везира не са в състояние да отменят прокобата на черната веда, за да спрат хода на живота. Развръзката разкрива превърнатия в чешма извор, но, за да е здрава основата, в нея е вградена съвършената красота- Гергана, онова най-скъпо и непостижимо, което тревожи спомените.
Любовта не успява да надмогне неведомата сила на фаталистичната вяра в мистичното. Никола не се връща у дома си, а се дочува понякога да свири, когато на чешмата се появи призракът на неговата любима.
Поемата „Изворът на белоногата“ е творба за красотата и устоите на родното. Тя съхранява добродетелите на българката и увековечава здравите основи на патриархалния свят. Застава зад „своето“, но и внушава, че в съвършената си недосегаемост то е обречено.
P.S. Ползвани са интернет източници.
P.S. Ползвани са интернет източници.
26.06.2015 16:47 -
„История славянобългарска“ (анализ, БЕЛ, 10 клас)
Паисий създава своята творба, воден от патриотични подбуди. Той тъгува, че неговият народ няма своя история, и вярва, че е потребно и полезно да се познава родното минало. От друга страна, вижда проявяваното от някои българи неуважение към него, и у автора се поражда желанието да пробуди националното им съзнание. Паисий залага на положителните качества на своя народ и се стреми да ги изтъкне.
Композицията се състои от две предисловия, същинска част и послеслов. В нея основна роля играе градацията. Темите обхващат проблемите на нацията и родоотстъпничеството. Авторът притежава свой индивидуален стил, вплитащ старинен език и патетичен тон.
„История Славянобългарска“ е първата написана българска история, съставена през 1762г. Целта ѝ е да обедини българите, да им покаже колко силни и славни са били предците им, да ги накара също като тях да се борят за правата на държавата си.
В първото предисловие е поставена темата за „Ползата от историята“. Обърнато е внимание на „любомъдрия читател“. Това прави автора по-близък до четящия и го кара да му се довери. Скъсява дистанцията и превръща творбата в диалогична. С цитата от „источният кесар Василий“ е обобщена тази „полза от историята“- не само да научиш за славното минало, но и да извлечеш поука за себе си и за бъдещето, да се учиш от грешките на другите, за да избегнеш повторението им.
Още в това първо предисловие на книгата Бог е неразделна част от „История“-та на българския народ. Той е представен като най-важна фигура, от която зависи съдбата на българите. След него са царете, а след тях обикновеният народ, но тази йерархия не е, за да разделя хората. Според Паисий от значение са само делата им- добри или зли.
След първото предисловие следва посвещение или автограф на автора, предхождан от заглавието на книгата. Следващите редове са второ предисловие на книгата, озаглавено „Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история“. Изложението става динамично, изпъстрено с обръщения, въпроси и възклицания, правещи го живо и остро. Основната задача на тази част е да определи два вида читатели- тези, които обичат и имат „присърце своя род и своето българско отечество“, и другите- „неразумни и юроде“, които се срамуват от своя род и език, защото „българите са прости и глупави“. За да аргументира своето право Паисий дава примери от Библията, показвайки, че Бог предпочита именно „простите и незлобливите“. Другата важна опорна точка на доказателството е, че има и по-мъдри народи от гърците, но никой грък не говори друг език, а тачи своя. Дава този пример, защото българите масово се „погърчват“ и избягват своя произход да не бъдат сметнати за „прости“. В тази част от книгата е изведена и причината на автора да създаде произведението си- „че много българи постъпват така и отиват по чужди език и обичай, а своя хулят“. Става ясно, че целта на Паисий Хилендарски е да даде на онези, които ценят българското, знания, които да им бъдат интересни и полезни, а онези „отцеругатели“ да похули, да ги накара да прогледнат.
Последните редове от второто предисловие разказват за преминатото от Паисий да напише своята история. Преровил твърде много книги, за да намери твърде малкото, което е писано за българите, извлича достоверното, събира го и го написва.
Същинската част на книгата е изложена в пет глави. Първата от тях се нарича „Историческо събрание за българския народ“. Тя започва с разказ за това откъде са произлезли българите- началото им тръгва от Ной и ковчега му, което придава божественост на произхода ни. Следват разкази за победите на българите над гърците и други народи, които са идеализирани. Частта завършва със скръбните последни думи на „крал Батоя“. Те служат за обобщение на смелостта на българина, за когото висша проява на достойнство и чест е смъртта в борба. Това е подбуда към съвременниците на Паисий, които покрусени от турското иго напълно загубват вярата в себе си и достойнството си. Това е ролята на „История Славянобългарска“, която, припомняйки им историята на „миналите“, да ги поведе към героична борба с настоящия враг. Споменато е, че великите и големи империи падат бързо, а се запазват малките държави като българската.
Следващата част разказва за сръбските крале и връзката на сърбите с българите. Краят отново е идеализиран за българите, които са по-велики от сърбите, според автора. Последните са представени като лъжци и „натъкмяващи си нови истории“.
В третата глава от същинската част е представено падението на България под турско робство и краят на българските царе. Четвъртата представлява списък на имената им.
Главата „Събрано накратко колко знаменити били българските крале и царе“ разказва за величието на тези, които са били достойни да застанат начело на един славен народ като българите. От тридесет и трима Паисий изброява само тринадесет, които според него заслужават наистина титлата си. За тях казва по няколко думи. Така завършва частта за кралете, която е в пет глави от книгата.
Следват две глави, които разказват за българските светци, вярата, писмеността и Кирил и Методий. Те са възхвала на българската култура и доказват, че освен на военни подвизи, българите са способни да излъчат духовност. Втората глава, разказваща за вярата, съдържа кратък списък на българските светци, като за всеки е казано по нещо. Така завършва тази част от книгата на Паисий.
Във финала авторът вмъква послеслов, в който отново обръща внимание на своя читател, както и на състоянието си по време на писането на книгата. Последното изречение е „Амин.“ Това не е учудващо, защото Паисий е монах, а и неведнъж говори за Бог. Тази дума превръща „История славянобългарска“ в една своеобразна молитва към Господ- да отвори очите на българите, да им влее ум и да ги накара да се борят, както техните прадеди са се възправяли срещу неприятелите си.
Паисий целѝ книгата му да бъде достъпна. Затова използва обикновен говорим език, но не успява да се откъсне от влиянието на църковнославянските източници. Езикът му е неиздържан- съдържа и новобългарски, и архаични форми, и елементи от сръбски и руски език. Въпреки това, патетичният му приповдигнат стил, пламенната реч, заредена с патриотизъм, достига сърцето и ума на читателя. Той е емоционален и въздействащ. От него личи темперамента на автора и неговото искрено желание да спечели четящите за своята национална кауза.
От анализа на „История славянобългарска“ се вижда, че Паисий успява смело да постави на разискване най-жизнените въпроси от живота на нашия народ през втората половина на 18в.- началният етап на националното ни възраждане. Основна творческа задача е отражението на епохата, а пряката цел на книгата- да засегне, разгледа и реши актуалните обществени въпроси на своето време. Развълнуван за съдбата на народа си, Паисий отправя своя пламенен зов към съзнанието на съвременниците си, идеализирайки миналото и културата им, разобличавайки чуждия гнет, и чертаейки пътищата на ново историческо развитие.
Р.S. Ползвани са интернет източници.
Р.S. Ползвани са интернет източници.
26.06.2015 16:43 -
Криво или не разбираме цивилизацията днес? (есе, БЕЛ, 10 клас)
Цивилизацията е нещо колкото добро, толкова и неправилно разбирана. Нейната цел е да организира живота на хората, да го направи по-лесен и подреден. Често забравяме предназначението ѝ, приемайки я като нещо, с което да се украсим, а не да ни служи.
В повечето случаи днес криво разбираме цивилизацията. Смятаме, че тя е в лукса и външния лъскав блясък. Не проумяваме, че само ни спестява време и усилия, за да обърнем внимание на същественото.
В съвремието приемаме, че чуждото и онова, което е модерно, могат да ни определят като стойностни и значими. Подобно на героите от пиесата на Добри Войников мислим, че модерните дрехи и няколко наизустени думи на чужд език ни придават тежест и ни правят представителни в очите на другите. Скъпите придобивки, които са също привнесени, като смартфони, автомобили, съвременна техника са просто средства, които използваме, за да живеем добре, а не за да парадираме и да се кичим с тях. Вещите не ни превръщат в по-умни или порядъчни хора. Не променят нашите ценности. Ние им придаваме по-голямо значение от това, което имат. Те са измамни и погрешното ни отношение към тях може да ни причини нещастие. Вярвайки, че притежаването им ни води към един възвишен и красив свят, се заблуждаваме. Подхлъзваме се по привлекателната страна и забравяме кои сме.
Погрешно разбраната цивилизация е лъжа за охолен и разкошен живот. Така мошу Магавриди подмамва Анка с предложението да я превърне в „мандама“, облечена по последна мода, внушава ѝ, че българското е грубо, просто и нецивилизовано в сравнение с Европа и столицата на европейската култура- Париж. Прегръщайки идеята да бъдем в крак с времето, загърбваме своето.
Цивилизацията не се състои в сляпото подражаване на чужди модели. Тя е в умението да ценим нацията, на която принадлежим. Няма нищо лошо в това да ползваме всяка от придобивките на 21 век, стига да не забравяме кои са истински важните неща- близките, които ни познават най-добре, които ни подкрепят и правят всичко възможно, за да бъдем това, което сме, а не личности, поддаващи се на влияние. Именно семейството спасява Анка от пагубния замисъл на Магавриди да я отвлече и опозори.
Криво разбират цивилизацията онези, които нямат стабилни вътрешни устои. Те се колебаят между изкушенията на новото време и своята същност. Такива хора могат да бъдат манипулирани, защото съзнанието им не може да различи истината от лъжата. Пътят към това е да рискуват да изгубят себе си, да се сблъскат с разминаването от очакваното, да осъзнаят грешката си и да застанат на правилната страна.
26.06.2015 16:35 -
„Никога не предпочитай личната си глупост пред полезния съвет“- Сократ (есе, 9 клас)
Без съмнение, Сократ е сред най-мъдрите мислители. Неговите слова са превърнати в постулати на философията. Прозренията му са безспорно дълбоки и проникновени. Призивът му да познаем себе си е достатъчен да го превърне във величие и да ни накара да се вслушваме в думите му, да се замисляме над тях, да го следваме.
С фразата, озаглавяваща настоящото есе, той ни приканва да чуем мъдростта и опита на другите. Опирайки се на тях, да си спестим главоболия. От друга страна, не можем да придобием личен опит, ако от време на време не постъпваме погрешно.
Според Конфуций, към знанието се достига по пътя на размишлението, който е най-благородният, по пътя на подражанието, който е най-лекият и по пътя на опита, който е най-горчивият. Опирайки се на хората, които са преминали житейски премеждия, пренебрегваме своето его и заблудата, че знаем и можем всичко, доверяваме се на преживелите изпитания. Избирайки такава посока, се отказваме да рискуваме, да следваме своя начин на мислене. И по-важното- да поемем отговорност за последствията от постъпките си. Ако не сме доволни от резултата, другите ще са тези, които ще натоварим с вината за това.
Пътят на опита е най-горчив, но предимството му е, че дава сигурност. Единствено чрез личната болка, чрез изживяното страдание сме способни да усвоим знанията, които са ни нужни, да затвърдим уроците и да не ги повтаряме никога. Съветите са полезни. И е добре да ги приемем и обмислим. Истински глупав е онзи, който се отказва от помощ, но чистата мъдрост се придобива именно по пътя на опита и грешката. Освен това, никой не може да знае с точност как ние виждаме нещата. Всеки човек е уникален и неговите представи са свързани с индивидуалния път, който той изминава. Разбира се, когато става дума да вземем решение за нещо, което ни е съвсем непознато и е далеч от нашата компетентност, е по-правилно да послушаме онези, които разбират повече. Не бива да се превръщаме в роби на собствените си убеждения, а да бъдем отворени за нови възможности и за различни гледни точки.
Слушай другите, но и не пренебрегвай своя подтик. Премери риска, съотнеси чуждото мнение със своето, и прецени разумно. Не се предоверявай нито на себе си, нито на останалите. Балансът е този, който дава вярното решение. Никой не знае със сигурност кое е абсолютно вярно и кое крайно погрешно. Единствено изборът ни може да ни отведе към това, което е правилно и валидно. А то е такова само за нас.
Сократ е мъдър мъж. Известен е с това, че разбира познанието като безкраен процес. Твърди, че онова, което знае със сигурност, е, че нищо не знае. С това сякаш отрича способността на индивида да съсредоточава познание и да го предава на другите. Вярата му, че личността не е носител на знание, е отразена и в коментираната мисъл. Ако е така, не би следвало да се осланяме нито на себе си, нито на обкръжението си. Как да следваме съвети и да сме убедени в правотата им, когато сме равнопоставени в непросветеността си?
Свободен е само този, който владее себе си. Не можеш да измениш външните условия, но можеш да се промениш. Когато си влияеш сам, придобиваш сила над хаоса в теб.
Контролът върху заобикалящия свят и другите е невъзможен. Онова, което е по силите ни, е да имаме власт над себе си.
За най-велик се приема този, който има воля да управлява своите мисли, желания и стремежи. Прието е, че те са проява на егото ни, на нашата по-нисша природа, и са илюзия. Ако човек следва този път, се превръща в дете, което непрекъснато иска едно или друго нещо, лута се и скача от желание на желание. Като мислещи същества, ние имаме способността да правим преценка и избор. Благодарение на това, можем да контролираме себе си. Знаейки, че сме изплетени от хаотични влечения, в нашите възможности е да проявим вроденото си качество да въвеждаме ред. Това е единственият начин да бъдем господари на себе си.
Не всяко наше желание е разумно. У всеки от нас има разрушителни сили. Ако се оставим в техните ръце, животът ни може да вземе посока, която не е добра за нас. В света действа законът за причината и следствието. Всяка постъпка има последствия. От избора, който правим, зависи какви ще бъдат те за нас. Затова е толкова важно да имаме власт над себе си. Затова е от значение да се самоусъвършенстваме. Всяка победа над егото е крачка към постигането на по-висшата ни природа.
Едва когато сме изпълнили правилата, можем да се наречем свободни. А те не произтичат от нашите прищевки. Благодарение на опита, всеки от нас гради представа кое е редно за него и кое не. Да бъдеш в съгласие със себе си не е самоограничаване, нито потискане на личните пориви. То е осъзнаване на собствения ни дълг- единственият човек, пред когото сме отговорни за едно или друго, сме самите ние. Затова и властта над себе си е от полза за нас. За да можеш да си влияеш, трябва да се познаваш. Когато си наясно кое е добре за теб и кое не, знаеш как да се владееш и да действаш така, че да проявиш само онази част от личността си, която не би навредила. Това е качество на мъдрия. Той има силата да се обърне към вътрешния си свят. Този е пътят, по който достига просветление, а от него до властта над себе си крачката е само една.
Едва когато сме изпълнили правилата, можем да се наречем свободни. А те не произтичат от нашите прищевки. Благодарение на опита, всеки от нас гради представа кое е редно за него и кое не. Да бъдеш в съгласие със себе си не е самоограничаване, нито потискане на личните пориви. То е осъзнаване на собствения ни дълг- единственият човек, пред когото сме отговорни за едно или друго, сме самите ние. Затова и властта над себе си е от полза за нас. За да можеш да си влияеш, трябва да се познаваш. Когато си наясно кое е добре за теб и кое не, знаеш как да се владееш и да действаш така, че да проявиш само онази част от личността си, която не би навредила. Това е качество на мъдрия. Той има силата да се обърне към вътрешния си свят. Този е пътят, по който достига просветление, а от него до властта над себе си крачката е само една.
26.06.2015 16:21 -
„Да живееш, значи да съживяваш абсурда“- Камю (есе, Етика, 10 клас)
Времето ни прави мъдри. С годините разбираме, че много от нещата, с които ги изпълваме, са безсмислени. Живеем, водени от едно неизменно „трябва“. Религията и обществото осъждат самоубийството като изход от този порочен кръг.
Хората вярват, че смисълът е в това да повтарят страданията си. Така ежедневно потвърждават абсурда. Може би, в него е скрита тайна.
В своето есе за Сизиф, който всеки ден бута камък към върха, Албер Камю ни казва, че животът ни е лишен от значение. Той смята, че времето ни тук е въртене в кръг, от който единственият изход е смъртта. Само тя е способна да ни даде отговорите на въпросите, за които сме слепи на земята. Философът разкрива човека като обречен.
Попадайки в кръговрата на едни и същи действия, губим усещането за своето висше предназначение. А именно то е, което може да осмисли съществуването ни. Ние искаме да разкъсаме завесата на живота и да погледнем отвъд, да прозрем великия му замисъл. Дотогава ни остава едно- като Сизиф да тикаме камъка нагоре, а когато той се изтърколи надолу, да започнем отначало.
Животът ни е непрестанен труд. Той е опитът ни да преодолеем разума и да следваме сляпо вярата, че усилията ни някога ще бъдат възнаградени.
Непосилно е полагането на безплодни усилия. Но обществото е приело, че животът е ценност, колкото и тежко да ни се струва бремето му. Дългът към това, че сме се родили, стои над нашите индивидуални потребности. Човекът е част от веригата на времето и е негово задължение да я преживее.
26.06.2015 16:15 -
„Да се влюбиш в себе си е началото на една доживотна любов“- Оскар Уайлд (есе, Етика, 10 клас)
За мнозина любовта към себе си е егоизъм. Наричат такива хора нарциси. Самовлюбеността е форма на отхвърляне на другите. Тя означава да си бъдеш самодостатъчен.
Влюбеният в себе си се познава по-добре от всеки друг. Опознал се, постига висша мъдрост. За някои това е лудост, но за поелия този път- разкриване на богатство от възможности.
Хората, които предпочитат собствената си компания се свързват с личността си. Те се научават да се вслушват в себе си, да разбират по-добре себе си. Това им помага да знаят кога и как да реагират, да не пречат на околните и да не изпитват вина от това, че са самите себе си.
Трудно е страничен човек да схване логиката на поведение и начина на мислене на друг човек. Да не получиш разбиране от околните, може да бъде причина за болка и страдание. Този, който никога няма да те разочарова, това си самият ти. Когато постъпваш в съгласие със собствените си виждания, в хармония със самия себе си, не можеш да сгрешиш. Невъзможно е непрестанно да откликваш на желанията и очакванията на другите. Така рискуваш да изгубиш своята същност, да се претопиш.
Най-сигурно е да обичаш себе си. Защото дори да се променяш, ти вървиш със себе си, ти си в своя дух. Когато човекът до теб се развива и изменя, това може да ти причини неудобство, защото това те извежда от рамките на навика. Ти спираш да виждаш човека, когото си срещнал първоначално. А когато си сам, дори да реагираш изненадващо за себе си, непредсказуемостта си е твоя и е по-лесно да я приемеш.
Да си влюбен в себе си, дава сигурност. В нея ти си защитен от разминаването между желано и реалност. Това създава удобство. Човек е в крак със себе си. Самонаблюдава се и се радва на собствената си еволюция. Може да се наслади и на най-малкия нюанс, който открива в себе си. То е източник на самоусъвършенстване и себепостигане.
