Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога от 09.08.2014 г.
09.08.2014 21:16 -
Как реагира природата на човешкото насилие в разказа "Нежната спирала"? (ЛИС, БЕЛ, 8 клас)
От миналото до наши дни човекът и природата се опитват да "четат" загадъчната книга на битието. Постепенно обаче човекът се отчуждава и отдалечава от природата. Макар че е най-съвършеното природно създание, той се превръща в неин рушител, защото желае да гради живот само за себе си. Тези нови и сложни отношения между човека и природата Радичков описва в разказа "Нежната спирала".
Повярвали, че са всесилни, хората често проявяват самоувереност при общуването с природата. Такива са и ловците от разказа, които са тръгнали да убиват диви животни за удоволствие. Природата реагира и по своему отмъщава за тази враждебност.
Насилието на пътуващите мъже е показано в двете срещи. Първата е с шипковия храст, а втората- с ятото диви гълъби.
Връщайки се от лов, хората са изморени и измръзнали. Всичко изглежда мрачно и сиво. Но природата наоколо е жива и одухотворена: „...смълчаната гора се измъкваше на пръсти назад, най-близките до пътя дървета подтичваха бързо, по-далечните се движеха по-бавно и се създаваше илюзията, че гората бяга назад с хиляди крака...“.
Край един от завоите се появява шипков храст, отрупан с ярки червени плодове. Конярят завърта камшик и го удря с него. С това авторът показва агресивното отношение на човека към природата, неуважението му към нея, неразбирането му, че тя е живо същество като самия него. Хората са се отдалечили от естеството и са спрели да го чувстват като свой дом. Държат се като господари. Перването на шипковия храст е демонстрация на власт. Затворени в егоизма си, човеците грубо навлизат в свят, който им е непонятен.
Но природата е способна да се защити и да отмъсти за онеправданото отношение.
Шипковият храст не може да се отбранява със сила. Той само втренчва „стотиците си червени очи“ в мъжете. С това болезнено напомня, че е жив, че вижда, че разбира. Авторът казва: „Почти като човек...почти като човек!“. Така шипката оставя следа в съзнанието на хората и пробужда спомен за приятеля на героя разказвач. Това засилва внушението, че между човека и природата съществува връзка, която ние отричаме и пренебрегваме.
У героя разказвач се поражда чувство за вина и случката става повод за размисъл. Той осъзнава, че човекът е природно същество, но се проявява като агресор и насилник. Спомняйки си удивлението на приятеля му от един шипков храст, авторът проумява, че хората и природата са неразривно свързани, че са „еднакво диви“ и равнопоставени във взаимоотношението си. Но човекът трябва да се вгледа в себе си, за да се върне отново в своя дом.
В небето се появява ято птици и у мъжете от шейната се пробужда ловната страст. Един от хората стреля. Дивият гълъб изписва спирала в небето, докато пада. В такава форма са и следите от кръв в снега. Те са като знак за разказвача, който събужда съвестта му на човек.
Символът на кървавата спирала буди недоумението на ловците- той е като тайнствен език, на който природата се опитва да им каже, че са отишли далеч във властничеството си. Напомня им, че в нея има хармония и красота, които те не просто нарушават, а разрушават. Смътно осъзнали това послание, ловците не се и опитват да потърсят убитата птица. Те прозират неловкостта и безсмислието на стореното.
Природата остава същата- тя е като огледало на вечността и на непреходното. Тези, които се променят, са хората. Те се замислят за отношението си към нея. Човекът разбира, че не е господар, а част от природата, че самият той е нейно дете и ѝ дължи уважение и почит.
09.08.2014 21:12 -
Срещата на две цивилизации в разказа "В един есенен ден по шосето" (есе, БЕЛ, 8 клас)
Въпросът за съществуването на извънземни цивилизации стои нерешен. Човечеството все още не е открило отговор. Хората от различни области на знанието продължават да го търсят. Някои учени са убедени, че не сме сами във Вселената. За други са нужни безспорни доказателства, за да го твърдят убедено. Писателите фантасти се чувстват най-свободни да градят хипотези и искат да открият решение. Темата за срещата между представителите на две цивилизации разработва и Павел Вежинов в разказа си "В един есенен ден по шосето".
Гостът от друга планета външно е като земните хора, но в сравнение с тях притежава фантастични способности. В диалога между него и разказвача се поставят важни за човечеството въпроси: за смисъла на живота; за смъртта; за мира и войната; за унищожаването на природата. Човекът е впечатлен от знанията и силите, които владее пришълецът, затова търси помощ от него за болния си приятел, но се оказва, че гостът е програмиран да ни наблюдава, без да се намесва. Той помага на болния, нарушавайки инструкциите, защото открива силата на човешките емоции.
Срещата между пришълеца и главния герой на разказа се осъществява на шосето. Разказвачът спира колата си, за да предложи помощ на вървящ под дъжда човек. Представителят на извънземна цивилизация съвсем прилича на хората- той изглежда възрастен, почти старец, но всъщност няма и шестдесет години. Той е сух, мършав, облечен в груб и износен панталон и брезентово яке. На гърба си носи мръсна раница. Лицето му е набраздено и грубо като на стар гъбар. Героят му предлага помощ и го кани да се качи в колата, а след известни перипетии и у дома си.
Извънземният се оказва колкото обикновен наглед, толкова особен, изненадващ и необичаен. Той не пътува за никъде и познава живота на човека, приютил го в колата си. Това извежда на преден план телепатичните способности на пришълеца- нещо свръхестествено за нормалните хора. В разговора са изведени главните проблеми, които стоят пред човека и с които се сблъсква новодошлият.
Разказвайки за въздушната пушка на главния герой, която той купува на сина си, но сам използва, повествованието ни отвежда към размисъл за агресията и господството на човека над природата. Това поставя въпроса за хуманността и ценностите на човечеството, за етичните и морални норми, които хората престъпват. Темата за убиването на друго живо същество кара героя да се замисли за загадъчността на своя спътник. Политането на колата над пропастта и невероятното ѝ връщане отново на шосето е сякаш нагледен урок, с който пришлецът желае да напомни, че животът има стойност и цена, че понякога заради миг невнимание можем да го изгубим. Напълно спокойно той обяснява на героя, че това е най-обикновена левитация. Оказва се, че непознатият владее антигравитационните сили и енергии, които са непостижими за човека и изглеждат като чудо, което ни кара да се замислим за еволюцията ни като хора и човешка раса. Това води и до темата за смъртта, която не е нещо изключително, както си мислим. Пришълецът споделя своето познание по този въпрос. Той твърди, че проблемът не е в умирането, а в самото съществуване. След като странникът изразява необичайно мнение по различни въпроси, разказвачът сам стига до логичния извод, че той не е представител на земната раса. Въпреки това, го кани у дома си.
Главният герой се убеждава, че гостът му е от плът и кръв, но владее чужди на човека способности- ръката му спокойно преминава през масичката, пред която е седнал. Пришълецът разкрива, че във вселената всичко е възможно, освен да се създаде самата субстанция. Той обяснява, че тяхната цивилизация няма право да се вмесва в живота на Земята. Тя само наблюдава и се информира. Разказвачът не може да си обясни това и се пита защо, ако извънземните са по-напреднали, не оказват помощ на земляните, не изпитват състрадание и съчувствие към болката им. Той не разбира, че техният свят е свят на разум, а не на емоции. Затова и моли пришълеца да излекува приятеля му, търсейки помощ като по-слаб от по-силен. Извънземният оценява проявата на загриженост за друго човешко същество у подслонилия го. Той съзира проявата на хуманност и желание да облекчи страданието на приятеля си и извършва исканото чудо. На свой ред променя своята гледна точка за света и живота и разказвачът. Той си задава и осмисля вечния въпрос за контакта с по-висши същества. Макар по пътя на логиката, той се опитва да открие взаимовръзката и причината за нещата. Чрез примера с мравките, който пришълецът му дава, сравнявайки хората с тях, героят осъзнава, че човечеството е също толкова незначително за извънземните цивилизации, колкото са за нас тези едва забелажими насекоми, за които сме приели, че нямат съзнание. Това е удар върху егото му на човек. Разбирайки на другия ден, че приятелят му е оздравял, в съзнанието на разказвача се извършва обрат, който го кара да повярва на случилото се по време на срещата и окончателно да промени мирогледа си. Внушеното му от пришълеца намира израз в укора на героя към приятеля му, който се разхожда в градината, да остави охлюва, който държи в ръцете си. Героят получава своя нравствен урок и разбира, че всяко живо същество на планетата трябва да се пази, зачита и уважава. Опасно е човек да се мисли за господар на природата. Представителите на двете цивилизации са обогатени взаимно. Съветите, които пришълецът предава на героя, са безценни. Той му открива знанието, че по-напредналите нямат право да променят хода на човешката история. Земляните трябва да изминат сами своя път и сами да постигнат знанията си, влагайки собствените си сили в своята еволюция. Ако получат помощ отвън, те биха повтаряли грешките си. Изстрадвайки сами посоката си, те придобиват своеобразен имунитет и могат да избегнат самоунищожението. Разказът на Павел Вежинов развива хипотезата за възможна среща на същества от различни цивилизации. Той утвърждава тезата, че необикновеността на извънземните не се заключава във външността им, а в техните способности, които дължат на еволюиралото си съзнание. Те са поклонници на разума. Авторът извежда идеята, че, ако успеят да проявяват разбиране към чувствата на хората, а те от своя страна надмогнат емоциите и егото си, осланят се повече на ума си, без да се поддават на своите страсти, контактът между тях би бил напълно реален. Осъществяването му зависи от обмяната на знания и от способността и желанието и у двете страни за промяна.
Главният герой се убеждава, че гостът му е от плът и кръв, но владее чужди на човека способности- ръката му спокойно преминава през масичката, пред която е седнал. Пришълецът разкрива, че във вселената всичко е възможно, освен да се създаде самата субстанция. Той обяснява, че тяхната цивилизация няма право да се вмесва в живота на Земята. Тя само наблюдава и се информира. Разказвачът не може да си обясни това и се пита защо, ако извънземните са по-напреднали, не оказват помощ на земляните, не изпитват състрадание и съчувствие към болката им. Той не разбира, че техният свят е свят на разум, а не на емоции. Затова и моли пришълеца да излекува приятеля му, търсейки помощ като по-слаб от по-силен. Извънземният оценява проявата на загриженост за друго човешко същество у подслонилия го. Той съзира проявата на хуманност и желание да облекчи страданието на приятеля си и извършва исканото чудо. На свой ред променя своята гледна точка за света и живота и разказвачът. Той си задава и осмисля вечния въпрос за контакта с по-висши същества. Макар по пътя на логиката, той се опитва да открие взаимовръзката и причината за нещата. Чрез примера с мравките, който пришълецът му дава, сравнявайки хората с тях, героят осъзнава, че човечеството е също толкова незначително за извънземните цивилизации, колкото са за нас тези едва забелажими насекоми, за които сме приели, че нямат съзнание. Това е удар върху егото му на човек. Разбирайки на другия ден, че приятелят му е оздравял, в съзнанието на разказвача се извършва обрат, който го кара да повярва на случилото се по време на срещата и окончателно да промени мирогледа си. Внушеното му от пришълеца намира израз в укора на героя към приятеля му, който се разхожда в градината, да остави охлюва, който държи в ръцете си. Героят получава своя нравствен урок и разбира, че всяко живо същество на планетата трябва да се пази, зачита и уважава. Опасно е човек да се мисли за господар на природата. Представителите на двете цивилизации са обогатени взаимно. Съветите, които пришълецът предава на героя, са безценни. Той му открива знанието, че по-напредналите нямат право да променят хода на човешката история. Земляните трябва да изминат сами своя път и сами да постигнат знанията си, влагайки собствените си сили в своята еволюция. Ако получат помощ отвън, те биха повтаряли грешките си. Изстрадвайки сами посоката си, те придобиват своеобразен имунитет и могат да избегнат самоунищожението. Разказът на Павел Вежинов развива хипотезата за възможна среща на същества от различни цивилизации. Той утвърждава тезата, че необикновеността на извънземните не се заключава във външността им, а в техните способности, които дължат на еволюиралото си съзнание. Те са поклонници на разума. Авторът извежда идеята, че, ако успеят да проявяват разбиране към чувствата на хората, а те от своя страна надмогнат емоциите и егото си, осланят се повече на ума си, без да се поддават на своите страсти, контактът между тях би бил напълно реален. Осъществяването му зависи от обмяната на знания и от способността и желанието и у двете страни за промяна.
09.08.2014 21:08 -
Любовта и омразата в "Дервишово семе" (ЛИС, БЕЛ, 8 клас)
Вечната тема за любовта и омразата се среща както в чуждата, така и в българската литература. Любовта е свещено право на всеки човек. Да обичаш и да бъдеш обичан- това е смисълът и красотата на живота, но често любовта е неразрешена и душата на човека се изпълва с омраза. Тези човешки чувства често се преплитат и се образува неразплетим възел във взаимоотношенията между хората. За такъв сложен възел пише Николай Хайтов в разказа си "Дервишово семе".
В образа на главния герой в началото на творбата любовта и омразата са ясно разграничени.Рамадан обича Силвина и, въпреки изпитанията, чувствата му се запазват през годините. Той намразва Руфат, защото е разрушил щастието му. Времето не намалява нито любовта, нито омразата му. Те се превръщат в неразплетим възел в душата на героя.
Женитбата между Рамадан и Силвина е наложена от родовите традиции, но истинската любов между двамата се ражда постепенно, когато се опознават и заживяват заедно.
Рамадан е оженен по силата на родовите повели. Дядо му е този, който предприема действия, за да му намери момиче. Единственото, за което той се допитва до главния герой, е какви да бъдат потурите му. Рамадан вижда жена си за първи път във вечерта след сватбата. Такива са законите на патриархалното общество, в което личното решение и избор не са от значение. Важно е възпроизводството на рода.
Преди да види своята невеста Рамадан е в недоумение и изпълнен със срам и неудобство. Той е все още дете, което не си дава сметка за отговорната роля на мъж и родител, с която го натоварват родовите закони. Той успява да се престраши само да попита баба си коя и от къде е бъдещата му жена. Първото впечатление, което добива Рамадан, когато Силвина сваля булото си, се заключава в думите: „Мислех, че ми е докарал стар бубайко некое женище, а видех момиче като пеперудка, бяло като мляко, със замиглени очета, ей такива!“. Той е възхитен и изумен от красотата ѝ. Както казва авторът, сърцето на Рамадан се навива и той се влюбва в Силвина. Животът им заедно върви „като по вода“. Младата невеста е и красива, и трудолюбива, и добра домакиня. Тя шета, мете, готви, мие прозорците, в които се оглежда, за да среше красивите си коси. С присъствието си момичето сякаш огрява дома, внася уют и топлина. Рамадан е изпълнен с щастие от живота си със Силвина. Любовта залива сърцето му. Преди да се нарадва на съпругата си, тя му е отнета. Унижението и оскърблението раждат желанието за отмъщение. Братята на Силвина я отвличат от Рамадан, защото я пазаряват с Руфат за два пръча с два големи чана. В техния ценностен свят момичето е разменна монета. Разбирайки за случилото се, Рамадан първоначално е изпълнен с надежда, че ще му върнат Силвина. Когато тя се връща с новия си съпруг, сърцето на героя е като прободено с губерка. Той намира начин да наблюдава дома им, защото са му съседи. Виждайки жена си в ръцете на друг, сърцето на Рамадан се топи като свещ. Той се озлобява и изпълва с желание за отмъщение, което авторът изразява в следните думи: „Чучело видял ли си натъпкано със слама? Няма вътре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на едната слама. Мойта слама беше злото!“. Героят населва въображението си със сцени на жестокост, която копнее да прояви към Руфат, представяйки си как мъчително го умъртвява. Рамадан не осъществява нито едно от своите намерения. Като резултат, той се разболява от треска и е изпратен в Триград, за да се лекува. Застрашено е Дервишовото семе и дядото изпълнява своя дълг, за да го съхрани. Под грижите на дебелото Айше, Рамадан възмъжава- поникват му мустаци и брада. Героят се жени и дори му се ражда дете. Това не успокоява борбата, която се води в душата му, а я усложнява, защото сега му се налага да се справя с душманин, дете и жена. Въпреки това, той отлага отмъщението си. Да вижда Силвина е едничката му радост, която го кара да загърби злото. Така минават години, през които децата и на Рамадан, и на Силвина, порастват. Възел е най-точната дума, която описва преплитането на човешките съдби. Рамадан не може да пренебрегне семейството си, а когато се решава да направи стъпката, болестта на Руфат и любовта към Силвина го карат отново да чака. След четиридесет години за пръв път се срещат Рамадан и неговият съперник, паднал тежко болен на легло. Героят пожелава да прегърне любимата си пред очите на съпруга ѝ и това да бъде отплатата за стореното зло, но бива възпрян от проявената от нейна страна морална сила. Тя го спира, казвайки: „Ако той беше звяр, не ставай и ти!“. Рамадан се подчинява на желанието на Силвина и обичта към нея взема надмощие. Пак заради любовта си, героят потъпква егото си и помага на любимата си да се грижи за Руфат. Рамадан става изразител на висша преданост и всеотдайност в името на Силвина. Двамата герои са носители на нови ценности, различни от родовите повели. Тяхната обич надхвърля патриархалните ограничения и издига етиката и хуманността като основни човешки принципи. Разказът „Дервишово семе“ е изпъстрен с диалектизми и архаичен език. Въпреки това, посланието му има съвременно звучене. То ни отвежда към идеята за правото на свободен човешки избор. Утвърждава силата на индивидуалността, на отделната човешка личност. Внушава на читателя, че над законите за възпроизводство на рода стоят силата на обичта и способността на индивида да я отстоява.
Преди да види своята невеста Рамадан е в недоумение и изпълнен със срам и неудобство. Той е все още дете, което не си дава сметка за отговорната роля на мъж и родител, с която го натоварват родовите закони. Той успява да се престраши само да попита баба си коя и от къде е бъдещата му жена. Първото впечатление, което добива Рамадан, когато Силвина сваля булото си, се заключава в думите: „Мислех, че ми е докарал стар бубайко некое женище, а видех момиче като пеперудка, бяло като мляко, със замиглени очета, ей такива!“. Той е възхитен и изумен от красотата ѝ. Както казва авторът, сърцето на Рамадан се навива и той се влюбва в Силвина. Животът им заедно върви „като по вода“. Младата невеста е и красива, и трудолюбива, и добра домакиня. Тя шета, мете, готви, мие прозорците, в които се оглежда, за да среше красивите си коси. С присъствието си момичето сякаш огрява дома, внася уют и топлина. Рамадан е изпълнен с щастие от живота си със Силвина. Любовта залива сърцето му. Преди да се нарадва на съпругата си, тя му е отнета. Унижението и оскърблението раждат желанието за отмъщение. Братята на Силвина я отвличат от Рамадан, защото я пазаряват с Руфат за два пръча с два големи чана. В техния ценностен свят момичето е разменна монета. Разбирайки за случилото се, Рамадан първоначално е изпълнен с надежда, че ще му върнат Силвина. Когато тя се връща с новия си съпруг, сърцето на героя е като прободено с губерка. Той намира начин да наблюдава дома им, защото са му съседи. Виждайки жена си в ръцете на друг, сърцето на Рамадан се топи като свещ. Той се озлобява и изпълва с желание за отмъщение, което авторът изразява в следните думи: „Чучело видял ли си натъпкано със слама? Няма вътре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на едната слама. Мойта слама беше злото!“. Героят населва въображението си със сцени на жестокост, която копнее да прояви към Руфат, представяйки си как мъчително го умъртвява. Рамадан не осъществява нито едно от своите намерения. Като резултат, той се разболява от треска и е изпратен в Триград, за да се лекува. Застрашено е Дервишовото семе и дядото изпълнява своя дълг, за да го съхрани. Под грижите на дебелото Айше, Рамадан възмъжава- поникват му мустаци и брада. Героят се жени и дори му се ражда дете. Това не успокоява борбата, която се води в душата му, а я усложнява, защото сега му се налага да се справя с душманин, дете и жена. Въпреки това, той отлага отмъщението си. Да вижда Силвина е едничката му радост, която го кара да загърби злото. Така минават години, през които децата и на Рамадан, и на Силвина, порастват. Възел е най-точната дума, която описва преплитането на човешките съдби. Рамадан не може да пренебрегне семейството си, а когато се решава да направи стъпката, болестта на Руфат и любовта към Силвина го карат отново да чака. След четиридесет години за пръв път се срещат Рамадан и неговият съперник, паднал тежко болен на легло. Героят пожелава да прегърне любимата си пред очите на съпруга ѝ и това да бъде отплатата за стореното зло, но бива възпрян от проявената от нейна страна морална сила. Тя го спира, казвайки: „Ако той беше звяр, не ставай и ти!“. Рамадан се подчинява на желанието на Силвина и обичта към нея взема надмощие. Пак заради любовта си, героят потъпква егото си и помага на любимата си да се грижи за Руфат. Рамадан става изразител на висша преданост и всеотдайност в името на Силвина. Двамата герои са носители на нови ценности, различни от родовите повели. Тяхната обич надхвърля патриархалните ограничения и издига етиката и хуманността като основни човешки принципи. Разказът „Дервишово семе“ е изпъстрен с диалектизми и архаичен език. Въпреки това, посланието му има съвременно звучене. То ни отвежда към идеята за правото на свободен човешки избор. Утвърждава силата на индивидуалността, на отделната човешка личност. Внушава на читателя, че над законите за възпроизводство на рода стоят силата на обичта и способността на индивида да я отстоява.
09.08.2014 21:03 -
„За буквите“ като идеологически текст (ЛИС, БЕЛ, 9 клас)
Поводът за създаване на средновековната творба „За буквите“ е Преславският събор. На него са взети важни решения. Симеон е провъзгласен за княз, столицата е преместена в Преслав, ръкоположени са епископи и се утвърждава славянската писменост като официална и за богослужебни нужди.
Необходимо е било чрез творбата да се защити идеята за право на съществуване на българската азбука. За това подпомага изборът на жанр- полемична апология. Целта му е не достоверността, а патриотичната убедителност на фактите. Това превръща текста в идеологически.
В своето произведение Черноризец Храбър показва цялото риторическо майсторство, на което е способен. Актуалната за времето славянобългарска идея прави „За буквите“ динамична и аргументирана защита. Творбата пламенно застава зад нея. Водещ е патосът на автора, който трябва да убеди слушателите в нейната значимост.
Композицията е изградена на принципа „въпрос-отговор“. Съчинението отхвърля обвиненията на отрицателите по тази схема. Чрез използвания похват авторът извежда тезата за културната равнопоставеност на народите и се възправя срещу закостенелите вековни предубеждения. Той е патриотично настроен. Неговият патос увлича слушателите и читателите и убедително изразява идеята му, че всеки народ има право на свой език и идентичност.
Авторът поднася историческите факти, каквито са. Той обяснява потребността от собствена писменост, която най-добре може да изрази мисленето на българите. Не скрива, че Кирил съставя част от буквите по образец на гръцките, а друга- според славянската реч. С това доказва, че писмото ни не е чисто подражателско, а е в съответствие на гтвора на българите. Буквите ни не са по-различни от гръцките, които следват еврейските и също не са оригинални. С това ни нарежда до културите, допринесли за обогатяването на общочовешката цивилизация и определя нашето място в нея.
Кулминацията на творбата е заредена с патриотичен патос: българските азбукарчета знаят и помнят името на Кирил, създателят на славянската писменост. Това е най-силният от емоционална гледна точка аргумент, който авторът извежда срещу онези „окаяни и безумци“, които могат да оспорят правото на народа ни да се самоутвърди.
„За буквите“ откроява силата и способността на българите да бъдат народ със свое лице и култура. В спор с отрицателите, творбата утвърждава идеята за мястото ни в световната цивилизация. Българите имат не по-малка стойност от всяка друга народност и държава и заслужават да застанат рамо до рамо с останалите носители на култура.
(ІІ-ри вариант)
„За буквите“ е пламенен текст, който защитава българската азбука. От жанра, който авторът избира- полемична апология, произтичат главните особености на творбата. Със силата на емоционално зареденото слово той цели да пропагандира идеята за правото на всеки на народ да ползва за своите богослужебни и административни потребности своя писменост. Творбата е създадена за Преславския събор. Чрез огненото ѝ слово е изведена значимостта и стойността на азбуката ни. Тя е център на апологията и идеологията на автора. Основното внушение се постига, благодарение на патоса и патриотичното настроение на средновековния писател. Във времето, в което той живее, си пробива път идеята за славянобългарска писменост. Макар еретична и в противоречие с триезичната догма, тя е демократична и революционна, прокламираща духовна свобода на народите. В своето произведение Черноризец Храбър пламенно я защитава със силата на своите риторически способности. Творбата е оформена чрез противопоставянето на теза-антитеза. Онези, които се възправят срещу новото и отричат правата на славянските народи, получават в отговор аргументи, които оспорват значимостта на тезата им и я представят като несъстоятелна. Авторът изтъква, че те застрашават идентичността на всички, които не се вписват в ограничените им и закостенели разбирания. Той е патриот и негова главна задача е убедително да застане зад своята вяра, че правото на свой език е свещено и неприкосновено. Черноризец Храбър е откровен и отговорен към историческите факти, които представя. Не ги заобикаля и не отрича истината. Той знае, че Кирил се опира на гръцкото писмо, но не смята, че в това има нещо нередно или неправилно. Напротив, това свидетелства, че Константин не е самонадеян и неинформиран, а ерудиран и способен филолог, който няма как да подмине вече достигнатите постижения в областта на езика. Въпреки това, нашето писмо е оригинално, защото е съобразено с говора на славяните. Ние не сме по-различни от останалите. Имаме същите способности и възможности, които ни правят не по-малко значими от тях. Достижението ни- създаването на своя азбука, е доказателство за това. Историческата ни и културна памет също съдейства за изграждане на идеологическата сила на творбата. Всички българчета азбукарчета са наясно кой и кога създава абуката ни. Този силен от емоционална гледна точка аргумент е предназначен да срази и напълно убеди противниците на славянството и идеята му да има своя писменост, за да се нареди до другите културни народи. Идеологическата сила на „За буквите“ се корени в искреността, в откритостта, в разбирането на своя автор, че пътят за самоутвърждаване преминава през разумната и аргументирана защита. Той застава зад идея, която се нуждае от подкрепа със силата на словото- същото онова, в името на което се бори. И успява да постигне целта си. Текстът е изпълнен с всеотдайност и истинска вяра, че свободата за откриване на път към духовно развитие се завоюва цивилизовано и мъдро.
(ІІ-ри вариант)
„За буквите“ е пламенен текст, който защитава българската азбука. От жанра, който авторът избира- полемична апология, произтичат главните особености на творбата. Със силата на емоционално зареденото слово той цели да пропагандира идеята за правото на всеки на народ да ползва за своите богослужебни и административни потребности своя писменост. Творбата е създадена за Преславския събор. Чрез огненото ѝ слово е изведена значимостта и стойността на азбуката ни. Тя е център на апологията и идеологията на автора. Основното внушение се постига, благодарение на патоса и патриотичното настроение на средновековния писател. Във времето, в което той живее, си пробива път идеята за славянобългарска писменост. Макар еретична и в противоречие с триезичната догма, тя е демократична и революционна, прокламираща духовна свобода на народите. В своето произведение Черноризец Храбър пламенно я защитава със силата на своите риторически способности. Творбата е оформена чрез противопоставянето на теза-антитеза. Онези, които се възправят срещу новото и отричат правата на славянските народи, получават в отговор аргументи, които оспорват значимостта на тезата им и я представят като несъстоятелна. Авторът изтъква, че те застрашават идентичността на всички, които не се вписват в ограничените им и закостенели разбирания. Той е патриот и негова главна задача е убедително да застане зад своята вяра, че правото на свой език е свещено и неприкосновено. Черноризец Храбър е откровен и отговорен към историческите факти, които представя. Не ги заобикаля и не отрича истината. Той знае, че Кирил се опира на гръцкото писмо, но не смята, че в това има нещо нередно или неправилно. Напротив, това свидетелства, че Константин не е самонадеян и неинформиран, а ерудиран и способен филолог, който няма как да подмине вече достигнатите постижения в областта на езика. Въпреки това, нашето писмо е оригинално, защото е съобразено с говора на славяните. Ние не сме по-различни от останалите. Имаме същите способности и възможности, които ни правят не по-малко значими от тях. Достижението ни- създаването на своя азбука, е доказателство за това. Историческата ни и културна памет също съдейства за изграждане на идеологическата сила на творбата. Всички българчета азбукарчета са наясно кой и кога създава абуката ни. Този силен от емоционална гледна точка аргумент е предназначен да срази и напълно убеди противниците на славянството и идеята му да има своя писменост, за да се нареди до другите културни народи. Идеологическата сила на „За буквите“ се корени в искреността, в откритостта, в разбирането на своя автор, че пътят за самоутвърждаване преминава през разумната и аргументирана защита. Той застава зад идея, която се нуждае от подкрепа със силата на словото- същото онова, в името на което се бори. И успява да постигне целта си. Текстът е изпълнен с всеотдайност и истинска вяра, че свободата за откриване на път към духовно развитие се завоюва цивилизовано и мъдро.
09.08.2014 20:56 -
Достойнства на славянската писменост според “За буквите“ (ЛИС, БЕЛ, 9 клас) - І-ви и ІІ-ри вариант
„За буквите“ е една от най-коментираните и любопитни средновековни творби. Интерес будят автентичността, авторството, стилът и особеностите на полемичната апология. Това е едно от най-българските произведения, в чийто център попада славянската писменост. Тя е представена като културна ценност, чието значение трябва да осъзнаем и уважаваме.
Достойнствата на азбуката ни са предмет на защита и възхвала в творбата. Уникалността на нашата писменост се заключава в нейната святост, боговдъхновеност и оригиналност.
На първо място, писмеността ни е създадена от свят и обичан от Бога човек. В лицето на Кирил авторът съзира личността, която става причина за духовно обединение на славянските народи. Той е „праведен и истинолюбив мъж“ и сътвореното от такъв човек не може да е лишено от стойност. Кирил се опира на образците на останалите азбуки, но влага и своето разбиране и филологически усет в това дело.
Философът ползва гръцките букви, сътворявайки славянското писмо. Това, което го прави оригинално обаче е, че той наглася всяка буква според изговора на българите. Не следва сляпо чуждите модели, а влага своя мисъл и разбиране. Той се съобразява с фонетиката и спецификата на езика ни. Това прави азбуката ни автентична, без да копира останалите.
Славянската азбука е с тридесет и осем букви. Броят им е повече, отколкото в гръцката. Това не е недостатък, а има свой смисъл. Авторът изтъква, че създателят на писмеността ни се съобразява с потребностите на славяните. Кирил добавя допълнителни букви, с които да се обозначават числата. Факт, който говори за уникалността на азбуката ни.
Едно от най-големите достойнства на нашето писмо е, че е сътворено за много кратък срок. В сравнение с гръцкото, чието усъвършенстване продължава дълги години и от различни писмовници, нашето е създадено „за пръв път“, както се изразява авторът. То се появява изведнъж, което не го прави по-малко удобно и съвършено. Напротив, в него е вложена творческа сила. Благодарение на тази боговдъхновеност, писмеността ни даже превъзхожда другите. Нашите букви са „по-свети и за почит“, защото са първосъздадени, а не нагласявани в продължение на години.
Всяко българско дете азбукарче знае кой и кога е създал буквите ни. Това е свидетелство, че ценим писмеността си, за разлика от гърците. Бог ни обича, давайки ни разум и качества да открием и утвърдим мястото си сред другите културни народи.
Достойнствата на славянското писмо дължим на мъдростта, прозорливостта и светостта на Константин-Кирил Философ. Той извършва апостолско дело, сравнимо с подвига на всеки светец, отдал живота си в името на една мисъл, една вяра, една идея. Като създадена с божествено покровителство, писмеността ни е достояние, което превръща културата на цялото славянство в част от световната цивилизация.
(ІІ-ри вариант)
„За буквите“ на Черноризец Храбър е ярка и емоционално заредена средновековна творба, която цели да защити писмеността ни. Главна задача на полемичната апология е да очертае образа на азбуката ни и да изведе предимствата, които я правят най-значимото културно дело в историята ни. Произведението горещо защитава и аргументира отличителните черти на славянското писмо, за да му осигури полагащото му се сред останалите място.
Онова, което прави азбуката ни различна и дори я издига над вече съществуващите писмена, е това, че тя е творческо дело, сътворено с божествената благословия, не следва чужди образци и модели, а е оригинална. Благодарение на нея, славяните се приобщават към народите със своя писменост, с което извоюват идентичността си.
Създател на българската азбука е Константин-Кирил. Авторът на творбата твърди, че той е обичан от Бога мъж. Неговата святост придава свещено значение и на неговото дело. Ореолът му на изключителна и надарена личност с филологически способности и мъдрост озарява святото му творение. В него той влага себе си и това придава на азбуката ни извънмерна значимост.
За да осъществи делото на своя живот, Кирил не разчита само на божествената намеса. Притежавайки разум, той разбира, че трябва да се опре на вече създадени от други народи писмена. За образец му служат гръцките букви, но Философът влага и своите познания, за да направи азбуката адекватна на славянската душевност. Той се съобразява с фонетичната специфика на говора ни и това прави творбата му уникална, а не обикновено копие.
Кирил няма как да не следва нуждите на онези, в чието име работи. Прозорливостта му го отвежда до решението да добави букви, с които да се обозначават числата. Това е едно от достойнствата на писмото ни, което го прави удобоно за ползване. По-големият брой на буквите в сравнение с гръцките е предимство, а не недостатък, защото е една от отличителните черти, на които азбуката ни дължи уникалността си.
Гръцките писмена се създават в течение на дълги години. В това начинание участват много хора. Нашето писмо възниква отведнъж. Подобни творчески дела са плод на висше вдъхновение. Приема се, че в тях има божествена намеса. Когато едно творение се наглася, то губи от изключителността си и се превръща в човешко. Намесата на хората отнема от заряда, който е вложен от първосъздателя, и профанизира сътвореното. Затова и авторът определя нашите букви като „по-свети и за почит“- главно тяхно достойнство, което трябва да бъде повод за гордост.
Да познаваш създателите на своите писмена е знак за интерес към своята културна история, както и признак за уважение и почит към нея. Българските деца знаят кой и кога създава буквите ни. Този факт говори за способността ни да пазим и тачим паметта за своето първоначало като народ и откроява азбуката ни като свято и значимо събитие.
Кирил е не просто загрижен за славяните. Неговият поглед стига по-далеч. Вродената му далновидност му налага да даде най-доброто, на което е способен. Привнасяйки качествата си на богопочитан и покровителстван свише човек, той отваря вратата на бъдещето пред славянските народи. Достойнствата на азбуката ни я поставят наравно с останалите и доказват значимостта ни, която безапелационно изискват подобаваща оценка и признание.
09.08.2014 20:52 -
Спорът с триезичниците според „Пространно житие на Кирил“ (ЛИС, БЕЛ, 9 клас) - І-ви и ІІ-ри вариант
Идеята за свещения характер на трите езика- еврейски, гръцки и латински, се появява още през ІVв. Теорията, че те присъстват на Господния кръст е широко разпространена в сферата на римската и източната църкви. На всяко богослужение, извършвано на език, различен от тези, се гледа като на еретическо. Затова и появата на славянската книга е пробив в традицията и е почти революция.
Когато Кирил и Методий са задържат във Венеция, присъстват на събор, който поставя въпроса за триезичната догма. Духовниците, които я поддържат, подлагат на дискусия въпроса за славянските книги. Кирил убедително защитава правото на славяните да имат своя писменост и език.
Спорът с триезичниците е съществен епизод от „Пространно житие на Кирил“. Той разкрива умението на героя да отстоява тезата си и умело да борави с аргументи, побеждавайки противниците си. По време на събора немските триезичници „налетяха на Философа като врани на сокол и подигнаха триезичната ерес...“- казва авторът. Враговете на Кирил подлагат на съмнение светостта на славянските книги и правото им на живот. Те са консервативни и не допускат идеята за развитие. Според тях, ако апостолите, папата или учителите на ранното християнство не са създали славянска писменост, значи, на никого не е разрешено това. Всички други езици и култури се приемат за малоценни.
Кирил е горд „сокол“, който смело се противопоставя на нападките. Той носи демократични идеи и се заема с жар да защити славянската писменост. С това се проявява като защитник на всички европейски племена, които служат на чужд език в своите църкви. С помощта на риторични въпроси Константин се възправя срещу опонентите си: „Бог не изпраща ли дъжд еднакво на всички? Също тъй и слънцето не свети ли за всички? И не дишаме ли всички еднакво въздух? И как вие не се срамувате, като признавате само три езика и като повелявате всички други племена и народи да бъдат слепи и глухи?“. Опирайки се на цитати от Светото писание, почитани еднакво от западната и източната църква, Кирил доказва несъстоятелността на тезата им. Той разкрива значението на родното слово: „Ако се моля на непознат език, духът ми се моли, а умът ми остава безплоден.“
Триезичниците не могат да оспорят думите на славянския първоучител, защото не могат да отрекат думите на свещените книги. Горд с победата на Кирил, житиеписецът отбелязва: „С тези думи и с още много други Философът ги посрами, остави ги и си замина.“.
Така Константин удържа нова победа във Венеция. Срещу една робска теория той противопоставя човечната идея за правото на всеки да създава култура на свой език. Няма малки и големи народи, няма богоизбрани и мразени от Бога. Всички са равни и могат да имат свой език, за да не са слепи и глухи за божественото слово. Те трябва да имат възможност да го възприемат с помощта на своя писменост и да бъдат част от културата на света.
(ІІ-ри вариант)
В епохата на Средновековието са приети три езика за свещени и божествени. За недопустимо се приема богослужението на друг. Църквата отхвърля опитите на по-малките народи да извоюват правото си да проповядват на свой език. Разпространението на славянската писменост, което осъществяват Кирил и Методий, също попада под нападките на защитниците на триезичната догма. Оспорването на свещеното основание на славяните да имат своя писменост става предмет на дискусия. Константин смело се възправя срещу недоброжелателите и с увереност и твърдост отстоява това им справедливото и законно право. Диспутът с триезичниците във Венеция е възлова сцена в житието на Кирил. Тя концентрира смисъла на всички по-ранни мисии на апостола. Той не просто участва в поредния богословски спор. Такива той води неведнъж. Това не е обикновена догматическа дискусия. В нея се намесва не само богословската логика, а и искреното вълнение на човек, който защитава каузата и делото на своя живот. Спорът е изграден по правилата на античната риторика. Доводите „за“ и „против“ са изложени във възходяща градация. Библейските цитати са подредени в съответствие с вътрешната йерархия на свещените книги- първо са старозаветните, после новозаветните- евангелски (от Йоан, Матей, Марко и Лука) и накрая- най-важни и авторитетни- от апостол Павел. С помощта на градация от риторични въпроси се поставя началото на вековна демократична хуманистична традиция, която присъства в славянската култура през цялото Средновековие до днес. Чрез словата на Кирил житиеписецът повдига питането за равнопоставеността на народите: „Не пада ли от Бога дъжд еднакво на всички? Също и слънцето не грее ли на всички? Не дишаме ли всички еднакво въздух?“. Словото на Философа звучи силно и актуално. В него личи умението му да полемизира. Той отговаря уверено, използвайки дарбата си на оратор и извежда новите идеи, които са чужди на последователите на църковните догми. Кирил разкрива всеизвестни истини- че Бог е един за всички и от това следва, че всеки народ има право на свой език и писменост. Един от най-силните му аргументи е: “Кажете ми: дали смятате бога за безсилен, та да не може да даде това, или го смятате за завистлив, та не иска?”. С това той пряко обвинява триезичниците, които познават божиите закони, но егоистично забраняват да се осъществи стремежът на всеки народ да бъде самостоятелен. Цитирайки Библията: “Горко вам, книжници, задето взехте ключовете на познанието: сами не влязохте и на желаещите да влязат пречите.”, полемистът сразява противниците си и предизвиква техния срам. Идеята на Философа в защита на святото дело е реформаторска и революционна за времето си. Неговата бърза мисъл побеждава ограничеността на триезичниците и разкрива мощта на вярата му в нея: “предпочитам да кажа пет думи разбрани, за да поуча другите, нежели хиляда думи на непознат език…”. Една средоновековна догма е оборена, а враговете не съумяват да се възпротивят, прозирайки неоспоримата правота на своя опонент. Жтиеписецът обобщава изхода от спора така: “С тези думи и други по-силни ги посрами и си отиде.” Кирил е човек с широта на мисленето, притежаващ мъдрост и красноречие. Но не те са определящи в прението. Той не само показва риторичните си умения. Константин се стреми да постигне тържеството на една нова култура, да утвърди ново хуманистично съзнание, което признава духовното равноправие между народите. Спорът е поредният повод първоучителят да блесне с интелекта си, но и да изведе славянството по нов път на развитие.
В епохата на Средновековието са приети три езика за свещени и божествени. За недопустимо се приема богослужението на друг. Църквата отхвърля опитите на по-малките народи да извоюват правото си да проповядват на свой език. Разпространението на славянската писменост, което осъществяват Кирил и Методий, също попада под нападките на защитниците на триезичната догма. Оспорването на свещеното основание на славяните да имат своя писменост става предмет на дискусия. Константин смело се възправя срещу недоброжелателите и с увереност и твърдост отстоява това им справедливото и законно право. Диспутът с триезичниците във Венеция е възлова сцена в житието на Кирил. Тя концентрира смисъла на всички по-ранни мисии на апостола. Той не просто участва в поредния богословски спор. Такива той води неведнъж. Това не е обикновена догматическа дискусия. В нея се намесва не само богословската логика, а и искреното вълнение на човек, който защитава каузата и делото на своя живот. Спорът е изграден по правилата на античната риторика. Доводите „за“ и „против“ са изложени във възходяща градация. Библейските цитати са подредени в съответствие с вътрешната йерархия на свещените книги- първо са старозаветните, после новозаветните- евангелски (от Йоан, Матей, Марко и Лука) и накрая- най-важни и авторитетни- от апостол Павел. С помощта на градация от риторични въпроси се поставя началото на вековна демократична хуманистична традиция, която присъства в славянската култура през цялото Средновековие до днес. Чрез словата на Кирил житиеписецът повдига питането за равнопоставеността на народите: „Не пада ли от Бога дъжд еднакво на всички? Също и слънцето не грее ли на всички? Не дишаме ли всички еднакво въздух?“. Словото на Философа звучи силно и актуално. В него личи умението му да полемизира. Той отговаря уверено, използвайки дарбата си на оратор и извежда новите идеи, които са чужди на последователите на църковните догми. Кирил разкрива всеизвестни истини- че Бог е един за всички и от това следва, че всеки народ има право на свой език и писменост. Един от най-силните му аргументи е: “Кажете ми: дали смятате бога за безсилен, та да не може да даде това, или го смятате за завистлив, та не иска?”. С това той пряко обвинява триезичниците, които познават божиите закони, но егоистично забраняват да се осъществи стремежът на всеки народ да бъде самостоятелен. Цитирайки Библията: “Горко вам, книжници, задето взехте ключовете на познанието: сами не влязохте и на желаещите да влязат пречите.”, полемистът сразява противниците си и предизвиква техния срам. Идеята на Философа в защита на святото дело е реформаторска и революционна за времето си. Неговата бърза мисъл побеждава ограничеността на триезичниците и разкрива мощта на вярата му в нея: “предпочитам да кажа пет думи разбрани, за да поуча другите, нежели хиляда думи на непознат език…”. Една средоновековна догма е оборена, а враговете не съумяват да се възпротивят, прозирайки неоспоримата правота на своя опонент. Жтиеписецът обобщава изхода от спора така: “С тези думи и други по-силни ги посрами и си отиде.” Кирил е човек с широта на мисленето, притежаващ мъдрост и красноречие. Но не те са определящи в прението. Той не само показва риторичните си умения. Константин се стреми да постигне тържеството на една нова култура, да утвърди ново хуманистично съзнание, което признава духовното равноправие между народите. Спорът е поредният повод първоучителят да блесне с интелекта си, но и да изведе славянството по нов път на развитие.
09.08.2014 20:46 -
Обаятелният образ на св.Кирил в „Пространно житие на Константин-Кирил“ (ЛИС, БЕЛ, 9 клас)
„Пространно житие на Константин-Кирил“ е едното от двете жития, наречени от славистите Панонски легенди. Те са агиографски творби- книжовни текстове за светци. Биографичното повествование изобразява поведението и словесните жестове на героя. Те чертаят образа му в хода на сюжета.
Изображението на Кирил се подчинява на идеализацията. Героят е разкрит чрез деянията му на мисионер просветител, на светец от апостолски тип.На изключителните му качества се дължи неговата обаятелност.
В експозицията Кирил е представен като седмо дете- син на благороден и богат мъж. Още на седем години той е осенен от пророчески сън. По божия промисъл, героят прави съдбовен избор на поприще: „името ѝ беше София, сиреч Премъдрост. Нея избрах.“
Светостта на Кирил, неговата божествена белязаност са подчертани чрез любознателността и ранния му интерес към науката. Той учи наизуст писанията на свети Григорий Богослов и създава първата си творба похвала за просветителя. Кирил сам търси знанието и тъгува, когато молбата му да се учи при чужденец граматик бива отхвърлена. Константин носи дарбата да размишлява и да търси смисъл във всичко. Тя го отвежда в Магнаурската школа. Под ръководството на Лъв и Фотий той е възпитаван в дух на хуманност и културна разностранност. Умствените му заложби се съчетават с бързина и прилежание, но над тях той проявява „кротък нрав“. Стремежът му да постигне светостта- „да живее с бога“, го води по пътя на науката и изцяло направлява живота му.
Изключителната му чистота и желание да се уподоби на Всевишния привличат вниманието на всички, както и на логотета. Преследват го материални и светски изкушения- злато, предложение за брак с кръщелницата на логотета и професионално израстване. Подобно Христос, Кирил поставя над всичко мъдростта. Той се съгласява да бъде библиотекар, но се отказва от службата и се скрива в манастир. Философът не е славолюбив и суетен. Константин вижда щастието си единствено в работата с книгите и духовните занимания. Затова приема преподавателската катедра, която му предлагат.
Кирил е остроумен и красноречив. В своя първи словесен двубой с патриарх Анис юношата се проявява като дълбок философ с точни знания. Това е първият му успех на обществената сцена, с който си спечелва славата на способен оратор и общественик. На двадесет и четири години Кирил излиза да спори в сарацинската империя с високообразовани опоненти. Той успява да ги „наддума“ по всички въпроси, с което предизвиква удивлението на противниците си. Кирил се опира не само на християнските книги, а цитира и Корана. Той говори ясно, достъпно и с прости примери от живота.
Константин се налага като надарена и образована личност. Възвеличаването се подсилва от поканата на Михаил ІІІ към героя да мисионерства в Хазария. Като дисциплиниран и добър християнин, Кирил приема задачата като царска заръка и чест.
Обаянието на героя откриваме чрез чудесата, които го спохождат. Деянията му на апостол- разпространител и защитник на християнството, са изпълнени с тях. Трите основни мисионерски пътувания доказват божествената му сила и святост. Героят се спасява от отровата, поднесена му от сарацините. В уединение след мисията, неочаквано мъж удовлетворява потребността на героя от храна. Закрилата от Бога за пореден път свидетелстват за светостта на философа и напомнят за неговата необикновеност.
Кирил е даровит филолог. В Херсон той изучава еврейския език и книжнина, като превежда осемте части на граматиката. Невероятната му способност бързо да прониква в непознатото се изразява в опознаването на самаритските книги. С помощта на молитва той извършва чудо. Успява да отдели гласните и съгласните на странния „рушки“ или руски език. Благодарение на дарбата си, успява по-късно да разчете стиховете върху чаша от църквата „Света София“, които се отнасят до пророчество за Христос.
Многостранните знания и бързият ум на Константин са качества, които му помагат за три дни да убеди хазарите в силата на християнството и да се покръстят. Той действа като смел човек, който не се бои от трудностите и опасностите, а неустрашимо излиза срещу тях, запазвайки самообладание и човешко достойнство.
Върхов момент е създаването на славянската азбука. Прозорливият ум на героя съзнава потребността от букви. От това зависи културното утвърждаване на славяните в света. Кирил е призван да сътвори азбука, което извисява светите му качества до проява на божествени творчески сили. Далеч от суетата на деня, той се уединява с брат си- Методий, пожелава да бъде творец и започва да пише евангелските думи: „В началото беше Словото и Словото беше у бога, и бог беше Словото.“ Буквите са просветление и вдъхновение, призвание и историческо предназначение на Константин-Кирил, свидетелство за светостта и духовния подвиг на славянския учител.
Обаятелността и светостта на героя проличават и чрез просветителското му дело във Великоморавия. Той популяризира новосъздадената азбука чрез преводи на богослужебна книжнина и обучение на ученици. Разпространението на славянските писмена представят Кирил като посланик на славянската култура.
Героят побеждава в полемиката с триезичниците във Венеция. Богословският спор целѝ да защити правото на всеки народ да общува с Бога на свой език. Константин застава зад своето дело, умело боравейки с цитати от Светото писание и ползвайки красноречието си. Демократизмът на героя, изразен в реторичния въпрос: „Не пада ли от бога дъжд еднакво за всички?“, поставя спора на общокултурна основа. С това той изпъква със своя хуманизъм и загриженост за бъдещето на сънародниците си. За него няма богоизбрани. Всички са равни пред Бога. За това свидетелства триумфалното освещаване на славянските книги в Рим. Официалното признание и узаконяване на Кирило-Методиевото дело в Западна Европа е свидетелство за светостта на героя.
Животът на светеца достига своя връх. Отдадеността му на обществена и духовна дейност не го променя. Но и жанрът на творбата не изисква това. Идеалните му черти присъстват от началото до края на житието: мъдър, трудолюбив и усърден, остроумен и победител във всички диспути, той извършва божествено дело. Кирил става създател и творец, дарил просветление на целия славянски род.
09.08.2014 20:42 -
Героят на „Пространно житие на Константин-Кирил“- идеал за святост (ЛИС, БЕЛ, 9 клас)
„Пространно житие на Константин-Кирил“ е едното от двете жития, наречени от славистите Панонски легенди. Те са агиографски творби- книжовни текстове за светци. Биографичното повествование изобразява поведенческите и словесни жестове на героя. То чертае образа му в хода на сюжета.
Изображението на Кирил се подчинява на идеализацията. Героят е разкрит чрез деянията му на мисионер просветител, на светец от апостолски тип.
Житието започва със стандартна фабулна експозиция, представяща детството му. Кирил е седмо дете- син на благороден и богат мъж. Още на седем години е осенен от пророчески сън. По божия промисъл, според каноните на житийната литература, героят прави съдбовен избор на поприще: „името ѝ беше София, сиреч Премъдрост. Нея избрах.“
Светостта на Кирил, неговата изключителност и божествена белязаност са подчертани чрез любознателността и ранния му интерес към науката. Бъдещият славянски учител учи наизуст писанията на свети Григорий Богослов и създава първата си творба похвала за просветителя. Кирил сам търси знанието и тъгува, когато молбата му да се учи при чужденец граматик бива отхвърлена.
Дарбата на Константин да размишлява и да търси смисъл го отвеждат в Магнаурската школа. Под ръководството на Лъв и Фотий той е възпитаван в дух на хуманност и културна разностранност. Умствените му заложби се съчетават с бързина и прилежание, но над тях той проявява „кротък нрав“. Контактите му са целенасочени: „беседваше само с ония, с които това беше по-полезно, като странеше от онези, които имаха склонност към зло.“ Стремежът му да постигне светостта- „да живее с бога“, го води по пътя на науката и изцяло направлява живота му.
Изключителната му чистота и желание да се уподоби на Всевишния привличат вниманието на всички, както и на логотета. Битието му протича по образеца на този на светците. Преследват го материални и светски изкушения- злато, предложение за брак с кръщелницата на логотета и професионално израстване. Подобно победата на Христос над Лукавия в пустинята, Кирил поставя над всичко мъдростта. Той сам избира и чертае пътя си. Съгласява се да бъде библиотекар, но се отказва от службата и се скрива в манастир.
Философът не е славолюбив и суетен. Константин вижда щастието си единствено в работата с книгите и духовните занимания. Затова приема преподавателската катедра, която му предлагат.
Иконоборческото време, в което живее Кирил, създава благоприятни условия за изява на остроумието и красноречието на героя. В своя първи словесен двубой с патриарх Анис юношата се проявява като дълбок философ с точни знания. Това е първият му успех на обществената сцена, с който си спечелва славата на способен оратор и общественик.
Втората част на творбата разкрива деянията на Константин като апостол- разпространител и защитник на християнството. Трите основни мисионерски пътувания на героя са изпълнени с много чудеса, които доказват божествената му сила и святост. Негов библейски прототип е апостол Павел, известен със своите три дълги пътувания.
Двадесет и четиригодишният Кирил излиза да спори в сарацинската империя с високообразовани опоненти. С това житиеписецът целѝ да възвеличи своя герой. За разказвача е много важно да подчертае мъдростта на Кирил, защото с това подготвя читателя за най-големия му подвиг- създаването на азбуката. Затова се акцентира, че той ги „наддума“ по всички въпроси, с което предизвиква удивлението на противниците си. Кирил се опира не само на християнските книги, а цитира и Корана. Той говори ясно, достъпно и с прости примери от живота. Така защитава и авторитета на държавата, която го изпраща.
Любопитен момент са чудесата, които спохождат Кирил. Той се спасява от отровата, поднесена му от сарацините. В уединение след мисията, подобно библейския сюжет с петте хляба и двете риби, неочаквано мъж удовлетворява потребността на героя от храна. Връзката с и закрилата от Бога за пореден път свидетелстват за светостта на Кирил и напомнят за неговата необикновеност.
Константин се налага като надарена и образована личност. Възвеличаването, характерно за агиографската традиция, се подсилва от поканата на Михаил ІІІ към героя да мисионерства в Хазария. Като дисциплиниран и добър християнин, Кирил приема задачата като царска заръка и чест.
В Херсон героят изучава еврейския език и книжнина, като превежда осемте части на граматиката. Невероятната му способност бързо да прониква в непознатото се изразява в опознаването на самаритските книги. С помощта на молитва- доказателство за светостта му и невидимата намеса на Бог, Кирил извършва чудо. За спътниците му такова е отделянето на гласните и съгласните на странния „рушки“ или руски език.
Внимателното отношение към книгите и езиците потвърждават сериозните филологически интереси на героя и влечението му към писмеността на различните народи. Усетът му на езиковед му помага да разбира неизвестното и да се ориентира в него. Благодарение на дарбата успява по-късно да разчете стиховете върху чаша от църквата „Света София“, които се отнасят до пророчество за Христос.
Многостранните знания и бързият ум на Константин са качества, които му помагат за три дни да убеди хазарите в силата на християнството и да се покръстят. Той действа като смел човек, който не се бои от трудностите и опасностите, а неустрашимо излиза срещу тях, запазвайки самообладание и човешко достойнство.
Върхов момент от агиографското повествование е чудотворната божествена намеса при създаването на славянската азбука. Прозорливият ум на героя съзнава потребността от букви. От писмената зависи културното утвърждаване на славяните в света. И Кирил разбира необходимостта от тях, замисляйки се за бъдещето на славянския род. Героят е призван да сътвори, да създаде азбука, което извисява светите му качества до проява на божествени творчески сили.
Далеч от суетата на деня, вглъбен в книгите, той се уединява с брат си- Методий, и пожелава да бъде творец, както го съветва Михаил: „Ако ти поискаш, това може да ти го даде бог, …“. „И бог, който слуша молитвите на своите роби, скоро му яви това, и той веднага състави азбуката и започна да пише евангелските думи: „В началото беше Словото и Словото беше у бога, и бог беше Словото.“
Буквите са просветление и вдъхновение, призвание и историческо предназначение на Константин-Кирил, свидетелство за светостта и духовния подвиг на славянския учител.
Просветителското и свято дело на агиогероя продължава във Великоморавия. Популяризирането на новосъздадената азбука става чрез преводи на богослужебна книжнина и обучение на ученици. Светителското въвеждане в тайнството на новия език преживяват и панонците. Разпространението на славянските писмена се превръща в проповед за духовно усъвършенстване и утвърждаване.
Славянската мисия на Кирил побеждава в полемиката с триезичниците във Венеция. Богословският спор целѝ да защити правото на всеки народ да общува с Бога на свой език. Във възходяща градация и с йерархиране на библейските цитати (старозаветни, новозаветни и от апостол Павел) Константин застава зад своето дело, извършено в името на целия славянски род.
Демократизмът на героя, изразен в реторичния въпрос: „Не пада ли от бога дъжд еднакво за всички?“, поставя спора не на догматична, а на общокултурна основа. С това той изпъква със своя хуманизъм и загриженост за бъдещето на сънародниците си. За него няма богоизбрани. Всички са равни пред Бога. За това свидетелства триумфалното освещаване на славянските книги в Рим. Официалното признание и узаконяване на Кирило-Методиевото дело в Западна Европа е свидетелство за светостта на героя.
Животът на светеца достига своя връх. Отдадеността му на обществена и духовна дейност не го променя. Но и жанрът на творбата не изисква това. Идеалните му черти присъстват от началото до края на житието: мъдър, трудолюбив и усърден, остроумен и победител във всички диспути, той извършва божествено дело. Кирил става създател и творец, дарил просветление на целия славянски род.
09.08.2014 20:35 -
„Пространно житие на Кирил“ (ЛИС, БЕЛ, 9 клас)
Житието на Кирил е едно от най-интересните произведения в старата ни литература. Приема се за достоверен източник на исторически данни за славянския първоучител. Творбата възниква скоро след смъртта му и авторът очевидно познава отблизо жизнения път и апостолския подвиг на героя си.
Въпреки достоверността, има основания да се смята, че не всичко в този разказ е историческа истина. Част от описаните факти са резултат от обичайното съобразяване с житийния канон.
Творбата започва със стандартна експозиция, в която са представени данни за семейството на Кирил. За тях и досега се водят спорове- дали произходът му е изцяло гръцки или полубългарски, какво е името на майка му, санът на баща му, както и дали наистина героят е седмото дете на родителите си. Числото седем би могло да има символично значение. Подобно колебание има и по отношение тълкуването по повод детските години на светеца. Не може да се каже със сигурност дали пророческият сън на Кирил, когато той е на седемгодишна възраст, е факт или измислица на житиеписеца. В разказа се твърди, че детето има сокол, но не става ясно дали е истина или птицата символизира привързаността към светския живот, с който се разделя.
Втората част на житието представля деянията на Константин като апостол- разпространител и защитник на християнството. Тя е пространна и съдържа разказ за трите основни мисионерски пътувания на героя- при сарацините, при хазарите и при великоморавците. Всяко от тези пътувания е пресъздадено в голям брой епизоди. Случват се много чудеса, които доказват божествената сила и святост на Кирил.
В строгите жанрови рамки е вложена вълнуващата история на един живот, изцяло отдаден в служба на Премъдростта и Бога, на културния разцвет на славяните. Именно в това се състои творческото постижение на анонимния житиеписец. Героят на творбата не е само мисионер и просветител, а и жив човек. За образец е избран апостол Павел, известен със своите три дълги пътувания, при които проповядва християнските идеи. Сам Кирил високо цени и уважава светеца и често го цитира в своите произведения. Очевидно е, че още приживе, съзнателно или несъзнателно, славянският първоучител се уподобява с християнския проповедник. Затова и потомците и учениците наричат Кирил „равноапостол“.
Ключов момент в творбата е описанието на създаването на глаголическата азбука. Този извънреден по значението си миг е представен като боговдъхновено дело- като осъществено чрез чудотворна божествена намеса.
Възлова сцена в житието е диспутът с триезичниците във Венеция. Кирил защитава правото на славянските писмена да съществуват, въпреки нападките на еретиците-триезичници. Доводите „за“ и „против“ са изложени във възходяща градация; библейските цитати са подредени в съответствие със свещените книги- първо са старозаветните, а после новозаветните и накрая- като най-важни и авторитетни- от апостол Павел. Правят впечатление риторичните въпроси: „Не пада ли от Бога дъжд еднакво на всички? Също и слънцето не грее ли на всички? Не дишаме ли всички еднакво въздух?“. Те представляват убедителна защита на каузата и делото на живота на Кирил.
Третата част на житието- разказът за смъртта на героя в Рим и съдбата на мощите му, се характеризира с историческа точност. Фактите, описани тук, могат да бъдат проверени по запазените до наши дни документи на папската канцелария във Ватикана. Гробът на светеца в църквата „Св. Климент“ се пази като неоспоримо доказателство за автентичността на житийния разказ.
Може да се обобщи, че в пространното житие на Константин-Кирил Философ е налице съвършена хармония между историята, жанра и житейските факти. Това е един от първообразите на жанра в старата ни литература- може би първото оригинално житие, написано на старобългарски. Едновременно с това, творбата е жив и вълнуващ разказ за живота на славянския „равноапостол“ св.Кирил. Четейки произведението, не бива да забравяме за измислицата, но и да признаем въздействащата сила на неговата документалност.
Търсене
За този блог
Гласове: 133
