Димчо Дебелянов е сред авторите в българската литература, чиито творби са изпълнени с тихо смирение пред грубостта на реалността. Фината чувствителност на героя му трудно понася разминаването с идеала и вечно търси опора и място, в което да стопи душевното си раздвоение. „Помниш ли, помниш ли…“ е един от текстовете на поета, в които е разкрита болката от красотата на миналото, което трябва да бъде забравено.              Жанрът на стихотворението е елегия, което предполага основното чувство да се движи в рамките на меланхолията, тъгата и носталгията. Още с първите два стиха, в които преобладават повторенията- веднъж на глагола „помня“ в неговата форма за 2л.ед.ч. като обръщение и веднъж на прилагателното „тих“, което характеризира едновременно двора и дома, читателят е въведен в емоционалната атмосфера.     Въвеждащите редове на началната строфа, които отварят и втората, представляват един от рефрените на творбата и предоставят на читателя важна информация за героя, за чувството и темата. Оформени са като въпроси обръщения, отправени към лирическия герой, звучат като опит за влизане в диалог с него и целят да го накарат да си спомни двора, дома и белоцветните вишни. Това са трите основни образа, които изграждат пространство на спокойствие, уют, тихо щастие и хармония. В своето значение тези символи дават обобщената представа за душевен рай, за пълно единение със света и цялост на духа. Втората строфа уплътнява и доизгражда тази представа. Дворът на дома е място на „шъпот“ и „смях“, на светъл хор на ангели, които с белия цвят на цъфналите вишни отправят мислите ни към невинност, безгрижие и лекота на преживяванията. Драмата обаче е в това, че те са спомен, останали далеч в миналото. От една страна, са недостижими, защото са отминали, а от друга- са „казън“. Не е случайно, че авторът използва именно тази остаряла дума, за да определи стойността, която имат за лирическия герой миналите дни в родния дом. Тя носи значение на „присъда“, даже на „смъртна присъда“. Щастливото детство сред тишина и светла радост и стремежът за завръщане в това душевно състояние е наказание за героя на поетичната творба. Отправянето на въпросите трябва да го събуди, да обърне мислите и съзнанието му към изгубеното щастие, да го възвърне чрез спомена, но неговият отговор е противоположен на очакванията и е израз на категорично отхвърляне и отрицание.   Отказът на героя да се завърне, макар в мислите си, в родния дом, изгражда втората смислова част на творбата. Тя представя осъзнаването на реалността. Героят живее в нея и разбира, че съществува граница, която го отделя от онзи красив свят и която е непреодолима, защото е преграда между двете пространства, която ги разединява, а не ги слива. С възклицанието „ах“ и отрицателните повелителни форми на глаголите- „не проблясвайте“, а във втората строфа и „не пробуждайте“, той отпъжда мислите за душевното щастие, което е изпълвало живота му. Героят прогонва спомена като натрапчив и неприятен, защото знае, че е невъзможно да пребивава в него. Той му причинява страдание, мъчително е за него да бленува неосъществимото. Неговото настояще е мрачно и тежко. Той е „заключеник в мрачен затвор“, което е в пълен контраст със светлината на предишните дни. Те имат своето съкровено значение, но носят знака на миналото и са невъзвратими, затова всяко тяхно припомняне са „спомени лишни“, т.е. едно излишно, безцелно и ненужно обръщане назад. Героят е обречен да преживява тежестта на настоящото си безрадостно битие, което приема за единствено измерение на своя живот. Това го кара да стигне до пълното отричане на миналото, наричайки го във финала на втората строфа и в самия край на творбата „сън“. За да неутрализира болката, която предизвиква невъзможното щастие, идващо като ехо от предишните дни, лирическият герой ги определя като нещо нереално, като плод на въображението, като нещо временно, което няма продължение в сегашното. Той отказва да интегрира този свят в себе си и да черпи от него сили за настоящето, защото желае да го преживява в онази негова пълнота, която е имал в миналото, но е проумял, че това е невъзможно. Властта на днешните дни е по-голяма и раят на детството няма надмощие над тях. Елегията на Димчо Дебелянов е изградена на принципа на един условен диалог, който по своя смисъл е разговор на героя със самия себе си и представлява негов мисловен диалог. На равнището на стиха, важна роля в него играе и повторението, което внушава идеята за затваряне, за оголване на вътрешния свят. Римите са краестишни, като двете строфи също се римуват помежду си, което създава усещането за сплетен възел, за кръг, за невъзможност да се излезе от ограничението. Благодарение на поетичиня си талант, в своята елегия авторът запечатва едно душевно състояние, едно емоционално настроение, свързано със спомените от детството в Копривщица, с копнежа по безвъзвратно отлитналия свят на радост и безгрижие. Излязла за пръв път в „Стихотворения“ от 1920г., „Помниш ли, помниш ли…“ е една от съвършените творби на Димчо Дебелянов.   

                               Как се прави анализ на лирическа творба?   Първо и задължително условие е да се запознаем с текста, който ще анализираме. Четейки, се стараем да обърнем внимание на всичко, което ни прави впечатление, както и да го осмислим. Какво е заглавието (има ли-няма ли такова), какви чувства и мисли предизвиква в нас, кои са героите (ако има такива- повече ли са или звучи един лирически глас), към кого или към какво е обърната творбата, как е структурирана- от колко строфи се състои, прокарва ли някаква забележима за нас идея и каква е тя. Като цяло, следим за всичко, което извиква у нас някаква реакция, което се отразява в съзнанието ни, докато четем. Всичко това ни води към осъзнаване на вложения в творбата смисъл и ще ни помогне да го разтълкуваме. В създаването на анализ на текст няма строго определена последователност и задължителни правила. Откроява се и се анализира всичко онова в текста, което има значение, което по някакъв начин ни изглежда подчертано и самὸ ни кара да му обърнем внимание. Този вид аналитичен текст не изисква задължително да има въвеждащи думи, но едно встъпление с думи за стихотворението, което ще бъде разглеждано, които включват например повод за написване или тема на творбата, или думи за автора, би му придало завършен и цялостен вид.     І. Съдържание на лирическата творба:         Ориентирали се в текста, можем да се приближим повече към него, като проследим онези параметри, които го характеризират:      Оценяваме ролята на заглавието (ако има такова)- какво внушава, подготвя ли ни за случващото се в текста, свързано ли е с главната мисъл в текста;       Назоваваме жанра на поетическата творба- например: ода, поема, елегия, лирическо стихотворение и други, и правим изводи за причината авторът да избере конкретния;         Определяме основното чувство в стихотворението- то може да бъде едно, доминиращо в целия текст, а е напълно възможно да се променя в отделните строфи, да преминава в друга емоционална гама и, ако случаят е такъв, проследяваме неговата промяна;         Отграничаваме основния мотив или мотиви, ако има такива- например, мотивът за самотата или за завръщането в родния дом;   -    Отделяме основните образи в текста- дали е един, който доминира над останалите или е мрежа от няколко, свързани помежду си- пример: образът на спящото езеро в творбата на П. Славейков- „Спи езерото“, на белостволите буки и отразеното небе. Анализираме тяхната роля и значение- защо са в конфигурацията, в която са. Присъстват ли образи символи- такива, които откриват втори план на съдържанието, които придават дълбочина и отвеждат отвъд привидното. Тълкуваме ги и извеждаме значенията им.   -    Правим разграничение дали в текста присъства лирически герой или герои, дали става дума за лирически аз или лирически говорител- анализираме какво преживява той или те, какво споделя с читателя, какво иска да му внуши;   -      Посочваме всичко, което се откроява, което е характерно, което подсилва и подчертава смисъла на творбата- например, присъстват ли цветове и звукове- изграждат ли те някаква картина, предизвикват ли някаква асоциация, помагат ли на читателя по-живо да си представи картината, която рисува авторът; използвани ли са специфични думи и защо според нас поетът ги е употребил- те могат да бъдат архаични (стари думи, които вече не се използват) или чуждици, възможно е да имат своите корени във фолклора, да са звукоподражателни или създадени от самия автор. Подчертаваме тяхното значение за смисъла на текста.   Всичко казано до тук има отношение към съдържанието на поетичната творба. То е едната ѝ страна. Другият обект на анализ е формата на стихотворението.     ІІ. Форма на лирическата творба:        От колко строфи е изграден поетическият текст и от колко стиха всяка строфа. Как са оформени строфите- възможно е да представляват въпроси или възклицателни изречения, подсилващи определено авторово внушение, като една строфа може да представлява цяло изречение или то да обхваща повече строфи.      Какво е стихосложението. Как се римуват стиховете- кръстосано, обхватно или съседно (необходимо е да притежаваме съответните познания за това или за ориентация можем да ползваме и да се позовем на вече правени анализи в това отношение). Какви са римите- в началото, в средата или в края на стиха, пълни или непълни.      Какви са художествените изразни средства- метафори, алитерации, повторения, синекдохи, градации, антитези и прочие. Как кореспондират със съдържанието на творбата, каква е предполагаемата цел на употребата им.   Важно е да се подчертае, че в самия анализ проследяването на съдържанието и формата на лирическата творба трябва да вървят успоредно, заедно, защото структурата на стихотворението и неговите особености, свързани с нея, са в пряка връзка със смисъла, който търсим и който трябва да изведем- това е главната цел на извършването на анализ на едно поетическо произведение.   Проследявайки изброените пунктове, можем да направим кратък извод от анализа за идеята на творбата, който да представлява своеобразно заключение.   *Особено полезна за упражняване и усъвършенстване в създаването на литературни анализи на поетичен текст е книгата на Никола Георгиев- „Анализ на лирическата творба“, издание на издателство „Просвета“ от 1994г.