Постинг
05.05.2013 18:55 -
Невъзможният диалог между твореца и възприемателя в стихотворението „Японският филм“ на Валери Петров (ЛИС, БЕЛ, 8 клас)
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Други
Прочетен: 20989 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 15.10.2013 10:43
Прочетен: 20989 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 15.10.2013 10:43
Стихотворението на Валери Петров „Японският филм“ напомня за реален филм, създаден през 1960г. Чрез него авторът представя един нов, далечен и непознат за българина свят, описвайки в няколко строфи съдържанието на тази творба на киното. Поетът желае да внуши способността на изкуството да предава идеи, които да обогатяват мисленето и душевността на човека.
Японският филм остава неразбран от зрителите. Те не успяват да прозрат дълбокото му съдържание и се плъзват по привидното, за да го оценят като безинтересен и глупав. Въпреки това, творецът уверено заявява, че усърдно ще следва призванието си- да накара хората да почувстват, да разберат, да приемат.
Сюжетът на филма не е сложен и заплетен и е предаден в първите два стиха:
„На остров гол живеят двама и го поливат нощ и ден.“ Именно семплият наглед разказ, лишен от множество герои и ситуации, прави творбата скучна за зрителите. Състоянието на героинята, която се бори с безрезултатността на усилията си, е глупава и смешна в техните очи. Посланието на филма остава непонятно и далечно за тях. Японската култура е не толкова експресивна, шумна, шокираща и агресивна. За нея са характерни тишината, спокойствието, душевността, които не могат да бъдат разбрани по друг начин, освен ако не бъдат почувствани със сърцето. За българския зрител в киносалона това се оказва трудна задача. Той не успява да се издигне до нивото на източното изкуство и да проникне във финото представяне на идеята за духовност. И тук идва горчивото прозрение на автора за масовата култура, която заглушава гласа на истинското творчество и прави хората прекалено първични и повърхности, неспособни да погледнат отвъд границите на обичайното. Именно тя ги превръща в „духом голи“, както казва поетът в третата строфа на стихотворението и прави още по-болезненото с истинността си сравнение с голия остров от екрана. Съвременното общество е без съдържание и духовна опора, без ценности и способност да разбира кодираните послания на изкуството. Творбата разкрива изключителната роля на твореца като преводач на смисъла, като тълкувател и водач на възприемащите произведенията на културата. Но не се усъмнява в неговите умения, а по-скоро извежда нежеланието на зрителите да се приближат до този свят. Упреква ги, че въпреки старанието на автора, те отхвърлят предлаганата им духовна храна:
„Ако е тъй, то за какво ли се трудиме над вас, не знам!“
Валери Петров загатва, че техният труд бива обезсмислен от незаинтересоваността на хората, изгубили сетива за изкуството. За тях е важно единствено забавлението, а не осмислянето на идеи като тази в японския филм- че трябва да полагаш усилия, дори когато те изглеждат напразни, защото всяко старание и воля биват възнаградени. Въпреки болката и разочарованието си от неразбирането, въпреки неосъществения диалог между твореца и възприемателите, лирическият говорител напомня за творческата воля и непримиримост в изпълнение на задачата за духовно просвещение. Подобно на жената от филма, която в мълчание продължава своето занимание „да полива свойта нива“, макар „черпак подир черпак“, така и хората на изкуството няма да спрат с усилието и опитите да достигнат своите читатели, слушатели и зрители. Дори и да е мъчително, дори и да е неблагодарно това дело, такова е призванието на твореца- да накара хората да се събудят, да прогледнат:
„докрай, додето разцъфтите, ще мъкнем влагата към вас!“
Като благодатен дъжд, като живителна струя е всеки, който се труди на попрището на изкуството. Знаейки тази своя роля, авторът я представя и като призвание, и като дълг именно пред онези, които не разбират, а и пред себе си като подтик за осъществяване на себе си. „Японският филм“ обобщава идеята за неосъществения диалог между автор и възприемател. Но финалът затвърждава впечатлението, че той не се е случил само тук и сега. А творецът винаги носи в себе си духовната мощ да продължи да опитва. Той има и безумната вяра, че понякога само лудостта може да предизвика желаната реакция и пробуждане на съкровените усещания в душата на човека, които го правят истински жив. Всяка възможност това да стане, заслужава рискът да се опитва отново и отново.
„На остров гол живеят двама и го поливат нощ и ден.“ Именно семплият наглед разказ, лишен от множество герои и ситуации, прави творбата скучна за зрителите. Състоянието на героинята, която се бори с безрезултатността на усилията си, е глупава и смешна в техните очи. Посланието на филма остава непонятно и далечно за тях. Японската култура е не толкова експресивна, шумна, шокираща и агресивна. За нея са характерни тишината, спокойствието, душевността, които не могат да бъдат разбрани по друг начин, освен ако не бъдат почувствани със сърцето. За българския зрител в киносалона това се оказва трудна задача. Той не успява да се издигне до нивото на източното изкуство и да проникне във финото представяне на идеята за духовност. И тук идва горчивото прозрение на автора за масовата култура, която заглушава гласа на истинското творчество и прави хората прекалено първични и повърхности, неспособни да погледнат отвъд границите на обичайното. Именно тя ги превръща в „духом голи“, както казва поетът в третата строфа на стихотворението и прави още по-болезненото с истинността си сравнение с голия остров от екрана. Съвременното общество е без съдържание и духовна опора, без ценности и способност да разбира кодираните послания на изкуството. Творбата разкрива изключителната роля на твореца като преводач на смисъла, като тълкувател и водач на възприемащите произведенията на културата. Но не се усъмнява в неговите умения, а по-скоро извежда нежеланието на зрителите да се приближат до този свят. Упреква ги, че въпреки старанието на автора, те отхвърлят предлаганата им духовна храна:
„Ако е тъй, то за какво ли се трудиме над вас, не знам!“
Валери Петров загатва, че техният труд бива обезсмислен от незаинтересоваността на хората, изгубили сетива за изкуството. За тях е важно единствено забавлението, а не осмислянето на идеи като тази в японския филм- че трябва да полагаш усилия, дори когато те изглеждат напразни, защото всяко старание и воля биват възнаградени. Въпреки болката и разочарованието си от неразбирането, въпреки неосъществения диалог между твореца и възприемателите, лирическият говорител напомня за творческата воля и непримиримост в изпълнение на задачата за духовно просвещение. Подобно на жената от филма, която в мълчание продължава своето занимание „да полива свойта нива“, макар „черпак подир черпак“, така и хората на изкуството няма да спрат с усилието и опитите да достигнат своите читатели, слушатели и зрители. Дори и да е мъчително, дори и да е неблагодарно това дело, такова е призванието на твореца- да накара хората да се събудят, да прогледнат:
„докрай, додето разцъфтите, ще мъкнем влагата към вас!“
Като благодатен дъжд, като живителна струя е всеки, който се труди на попрището на изкуството. Знаейки тази своя роля, авторът я представя и като призвание, и като дълг именно пред онези, които не разбират, а и пред себе си като подтик за осъществяване на себе си. „Японският филм“ обобщава идеята за неосъществения диалог между автор и възприемател. Но финалът затвърждава впечатлението, че той не се е случил само тук и сега. А творецът винаги носи в себе си духовната мощ да продължи да опитва. Той има и безумната вяра, че понякога само лудостта може да предизвика желаната реакция и пробуждане на съкровените усещания в душата на човека, които го правят истински жив. Всяка възможност това да стане, заслужава рискът да се опитва отново и отново.
Тагове:
Страдание и съпричастие в поетичния цикъ...
Умората от безутешните дни и копнежът за...
Любовта ще спаси света (есе, БЕЛ, 8 клас...
Умората от безутешните дни и копнежът за...
Любовта ще спаси света (есе, БЕЛ, 8 клас...
Няма коментари
