Учебни материали :: Смях от дистанцията на времето в повестта „Преди да се родя“ на Ивайло Петров (ЛИС, БЕЛ, 8 клас)

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

05.05.2013 20:06 - Смях от дистанцията на времето в повестта „Преди да се родя“ на Ивайло Петров (ЛИС, БЕЛ, 8 клас)

Автор: u4ebnimateriali Категория: Други

Прочетен: 9491 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 15.10.2013 11:14

Основен сюжет на българската литература след Освобождението е разпадането на родовия космос, на патриархалния селски бит. Изгубват своето съдържание затворените семейно-родови правила и постепенно навлизат новите градски порядки, коренно различните градски обичаи и нрави. Повестта „Преди да се родя“ на Ивайло Петров е една от книгите, която изразява тази тенденция на основата на комичното. Иронията на автора към преобърнатата картина на родовото време въвежда пародията. Сериозни събития като раждането, годежа и сватбата са представени през кривото огледало на времето. През него родовият Космос смалява мащаба си. Става тесен и малък от дистанцията на пародираното интелектуално превъзходство на по-новото- модерно време, и буди смях. Повестта „Преди да се родя“ представя пространствените измерения на действието от нова гледна точка. Тя преобръща посоката на времето и всичко става различно. Авторът е свидетел на събития още преди да се роди, рисуващи родната Добруджа в далечни, непознати времена. Ироничният художествен свят на Ивайло Петров ясно откроява тъжния смях на три поколения, като всяко от тях оглежда лика си в кривите огледала на времето на останалите две. Авторът разказва за родителите си, за своето детство, за роднините и близките си. Ивайло Петров говори с горчива ирония и самоирония, с дистанциран хумор към хората и към самия себе си, тъй като и той е част от тогавашното селско семейство. Причината за тази негова позиция не се дължи на чувството му за превъзходство, нито на надменност на съвременен градски човек и интелектуалец, който се срамува от родителите и рода си. Ролята му на иронизиращ и пародиращ е обусловена от убедеността му за вредата, която нанасят днес в нашия живот изостаналостта и консерватизмът на миналото. Похватите на ироничното, които писателят използва, са най-разнообразни. Главният е постоянното смесване на образи и представи от двата свята. Отнасяйки се към миналото с насмешка, той изпитва до известна степен и носталгия заради безвъзвратно загубените родови ценности. Иронията прониква във всеки детайл от изобразения художествен свят. Езикът е наситен с иронични обрати. Просторечие съжителства с абстрактни названия и понятия от различни нива на словесното общуване. Подобно на героя от „Дервишово семе“, този от повестта на Ивайло Петров също е оженен от своите родители, когато е едва на шестнадесет години и два месеца. Родителите прибягват до услугите на професионален годежар- Гочо Патладжана. В патриархалното общество съществуват хора, които притежават специални качества в сродяването на хора. Такива умения има и Каракачанката- сватовница от страна на невестата. Като конкуренти в тайните си мисии, двамата герои предизвикват смях със старанието си да ги изпълнят. Гочо Патладжана е представен като рекламен агент, който изтъква предимствата на предлаганата стока, като стига до комичната крайност да каже, че в джоба на бащата на кандидат-младоженеца не се гонят бълхи. Комичното се поражда от това, че родителите на момичето познават своите гости и театралното поведение на годежаря, заедно със запяването и разплакването му към полунощ, не могат да ги убедят. Комичният пародиен ефект се поражда от стилистиката на военното контраразузнаване. И Гочо Патладжана, и Каракачанката прикриват мотивите за посещението си. Така разузнавачката от Могиларово, работеща под прикритие, е добре нагостена с баница и кокоша яхния от домакините. При проследяване на сгодяването и предварителните уговорки към него, Ивайло Петров си служи с езика на политиката, дипломацията и бизнеса. Споразумяването е представено като преговори на високо равнище. Участниците в търга предлагат своите залози и цена, очаквайки да получат повече. Заявките на героите са изразени чрез фрази от народния говор: „Ние си имаме гвоздей, вие си имате дъска, а какво е дъската без гвоздей?“. Те стопяват сериозния тон и будят смях. Неосъществената сделка не слага край на намеренията на Гочо Патладжана. Като таен агент, той винаги има резервен план, и решава да откраднат момичето. Мисията се оказва неуспешна, защото фатална грешка предизвиква размяната на желаната девойка с друга. Повествованието се превръща в комедия на ситуациите, в която все пак се достига желаният край. Разбрали за недоразумението, на разсъмване крадците разменят момичетата. Сватбеният ритуал е изцяло пародиран и осмян. Представителят на християнската църква и Бога- поп Костадин, венчава младоженците пиян. Сватбарите, в неистов екстаз от щастливото събитие, стрелят по невинните гарги, след което стават участници в празничната вакханалия, изпълнена с преобличания и танци около две бъчви с вино и зелева чорба. Всички атрибути на българското са натоварени с комичност и ни карат да се вгледаме критично в националните си черти и характер. Смехотворно изглеждат и самите младоженци, които в своята незряла възраст са натоварени с тежката отговорност да бъдат родители по волята на традицията. Тяхната наивност, свенливост и неподготвеност за нея ги правят смешни в очите на читателя. На своята първа среща момъкът успява да забележи само едно голямо седефено копче от робата на бъдещата си съпруга, а тя скромно подава само крайчеца на пръстите си при поздрава на годежаря. Комично е раждането на бъдещия автор, заедно с едно теле, когато на баща му порастват първите мустаци. Този художествен паралел между живота на човека и животните налага внушението, че предците ни живеят по инерция, въртейки се в кръга между раждането и смъртта. Новороденото е с тяло на бебе и ум на възрастен. Неговото любопитство се насочва към хората, които го заобикалят и преценките му за тях карат читателя неудържимо да се смее. Чрез смешното Ивайло Петров изгражда иронична представа за света. Осмивайки го, той се дистанцира от него и налага своя естетически идеал. Чрез ироничния, но тъжен смях на разказвача са отречени невежеството, примитивността, грубостта. Иронията на автора към преобърнатата картина на родовото ни води до заключението, че родът е началото, духовният корен на човека, но личността е тази, която трябва да избере как да живее в мир със себе си и със света.

Нагоре