Учебни материали :: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира;…” (есе, БЕЛ, 7 клас)

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

05.05.2013 20:33 - „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира;…” (есе, БЕЛ, 7 клас)

Автор: u4ebnimateriali Категория: Други

Прочетен: 16860 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 17.05.2013 21:07

Българското Възраждане е епоха на национални герои и човешка самоотверженост. Христо Ботев е част от този иконостас. Безсмъртието на великите, които той сам увековечава в стихове, застига и неговата личност. Надскочил рамките на времето, той остава в историята ни като човекът, успял да превърне думите си в дела. Една от творбите му- „Хаджи Димитър”, посветена на безсмъртния подвиг на героя, съдържа незабравими за поетическата ни памет редове. Този, който подарява живота си на своето Отечество и своя народ, записва името си във вечността. Безсмъртието е тема, която е пряко обвързана с темата за самопожертвованието и страданието. То не е възможно без тях. Смъртта е най-естественият изход от борбата за свобода и никой от участниците в националното ни движение за независимост не се е заблуждавал, че ще избегне. Ботев обаче я представя като нов живот в измеренията на вечността. Хаджи Димитър е жив в пространството на родния Балкан- най-високият пиедестал, достоен за юнака. Той не е представен в илюзорна вечност, а на място близко и дълбоко свързано със сърцето му. Поетът обрисува безсмъртието с помощта на национални символи и фолклорни образи. Картината е застинала: юнакът страда от своите рани, а слънцето е спряло неподвижно и сърдито. Природата е в синхрон със страданието на героя и засилва впечатлението за мъченическа смърт. Сезонът на жътвата е сякаш намек за приближаването й. В християнската религия тя символизира именно това и появата й тук не е случайна. За да бъде безсмъртният образ пълен, Ботев обрисува юнака, заобиколен от митични същества. Част от тях са хищни животни, свързани с грабителство, но тук са представени с обратен знак. Владетелите на небесните висини, най-величествените и могъщи птици- орелът и соколът, закрилят мъченика. Вълкът- коварен и жесток, кротко и смирено ближе раната на юнака. А вечер, когато звездите обсипят свода небесен, самодиви го посещават в неговата героична самота. Те са негови „сестри”, както той сам ги нарича, с което се причислява към техния свят- фантастичен и неземен. Той не е вече човек, а дух, който преминава границата на живота и смъртта. Поставен между небето и земята, подобно митичен герой, който разговаря с боговете, Хаджи Димитър живее своята смърт. Във физическото си страдание той е духом свободен, ала помни Караджата. Съзнавайки сходната съдба, копнее сливане с идеята на своя живот и с Вселената. В това е и величието му- че е забравил себе си и болката, че издига душата си, дори пред прага на смъртта, до високите национални идеали, превърнали се в едничък смисъл на живота му. Непрекъснат е копнежът му за свобода в трагичната му, величава самотност. Безсмъртието има своя цена. То е недостъпно за малодушни и слаби хора. До него може да се изкачи само смирен пред смъртта човек- такъв, който я приема като неизбежност. То не означава край или избавление. Безсмъртието е способност да умираш непрекъснато. И Ботев добре разбира това. В творбата прозира християнската идея за разпъването на кръста и неспирното умиране. Хаджи Димитър не е в пределите отвъд. Той може да ги посети, политайки с песните на самодивите, но не и да остане там. Прикован на своя връх, като Христос на Голгота, живее в обреченост- денят и нощта се сменят, но кръвта му тече, а слънцето е все така безмилостно. Ала е жив, защото живее своето безсмъртие. В своята творба поетът превръща образа на юнака в сакрален- свещен. Със заветните думи, станали емблема и за Ботев:
„Тоз, който падне в бой за свобода
той не умира; него жалеят земя и небе, звяр и природа, и певци песни за него пеят…”, той разкрива същността на безсмъртието. А тя е чрез живота си да се превърнеш в част от природата и да останеш в паметта на хората. Песента, в която е жив споменът за героя, е израз на духовна почит към неговото дело и единствена форма на благодарност за стореното. Защото каква друга може да бъде наградата за бореца за свобода? Каква може да бъде отплатата за следването на един национален и общочовешки идеал, освен една: съкровена и искрена признателност от страна на поколенията и памет за отминалото величие.

Нагоре