Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.05.2013 12:44 - Взаимоотношенията човек-природа, отразени в разказа „Нежната спирала“ на Йордан Радичков (ЛИС, БЕЛ, 8 клас)
Автор: u4ebnimateriali Категория: Други   
Прочетен: 12211 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 15.10.2013 10:27


            Природата често е обект на изображение в разказите на Йордан Радичков. Тя е тайнствена и загадъчна. Крие мистични послания за живота и смъртта. Неразделна част от природата е и човекът. Като същество на естеството, той се докосва или нахлува в нея.          Взаимоотношенията им са възел от разбиране и конфликти. Човекът се среща с природата, но не успява да проникне в нейната логика и закони. За него тя е привлекателна и магнетична, но забулена в неяснота и неизвестност.        През погледа на човека природата е видяна като враждебна и негостоприемна. Пътувайки с откритата шейна, ловците се чувстват несигурни, незащитени. Те не са пълновластни господари в снежната пустош. Пейзажът се опитва да избегне дтсега с човека- смълчаната гора „бяга“, а дърветата „подтичват“. Представата за него е одухотворена и очовечена, изградена с понятия от света на хората.        Подвластна на себе си, природата е неподвижна и статична. В нея са пътищата и посоките, които човек прекосява. Тя е жива и одушевена. Персонификацията на шипковия храст, изникнал пред шейната с неговите „живи очи“, я представя като съзнателна и невеществена. Растението е сравнено с възкресен мъртвец. Храстът е втренчен и има лице. Прозрението: „Почти като човек…почти като човек!“ жегва героя разказвач. Шипката е негов конкурент в човешкото: тя е жива и разбираща и буди съмнението за единствеността на човека, за неговото първенство като „венец на Творението“.          Природата не е красив декор. Тя е истинско изкуство. „Представяш ли си този храст на сцената,…“- възкликва Методи Андонов в спомена на разказвача за него. Театърът е човешко творение, подобие, което само имитира природата.            В подтекста на повествованието се прокрадва и идеята, че „диво“ не значи безформено. „Див“ става синоним на чист и девствен, на естествен, на оригинал. Дивостта е ненаподобима и не подлежи на повторение и копиране.          Природата е тиха и спокойна. Но не спи. Тя е будна в своя вътрешен живот. Съизмерва се само със себе си. Тя е пълновластен господар. Нейните закони, движещи се в кръг, определят смяната на живот и смърт. Неумолимите ѝ принципи управляват човешкото битие. Тя се вмесва в света на хората и определя неговата продължителност.           Неизбежни са животът и смъртта. Неизбежен е и краят на Методи.       Спокойна, тиха и пасивна, природата умиротворява. Тя изпълва света с хармония, елегантност и красота. Ятото диви гълъби, изникнало пред погледите на ловците, чертае беззвучната линия на безкрайното равновесие.         Само човекът със своето неразбиране и грубост го нарушава. Макар част от природата, той се осмелява арогантно да нахлува в природното пространство. Да бъде ловец за него е символ на власт, за него е израз на сила и могъщество. Той не съзира смисъл в хармоничното преливане, а в отношенията между господар и подчинен.         Демонстрация на власт е перването на шипковия храст с камшика. Удрянето му със снежни топки е израз на човешкото съмнение за одушевеността на природата. Хората трудно приемат съществуването на друг живот, освен своя. Затворени в егоизма си, те посягат към свят, който им е непонятен и нарушават баланса на неговото битие.          Човекът е агресор и убиец. В лицето на един от ловците той вдига оръжие срещу гълъбите. И стреля. Агресивното му действие превръща красивата волна птица в „сива дрипа“. Никой не подозира, че това е издевателство над живо същество. Неразбирането „изстисква“ последните му капки кръв. То е причина за неловкото мълчание при вида на загадъчното алено писмо.          Езикът на природата е неразгадаем за човека. Пълна енигма. Той не може да чете нейните знаци, но предполага, че зад тях се крие мълчаливият ѝ укор.         Отношенията между човека и природата са опознавателни и равнопоставени единствено в спомена. Там Методи Андонов се опитва да надникне отвъд завесата, отвъд привидното. Поставяйки дивостта му наравно с дивия храст, авторът прозира: „Навярно и двамата бяха еднакво диви…“.       Второто сближаване на двете лица на света- човека и природата, е постигнато в края на разказа. В душата откънтява небесна червена сълза и шепот от стреснат шипков храст. Неговата критичност задвижва спиралата в човешката глъбина и събужда тревога и размисъл.     Няма и не може да има властващи и подвластни. Съществува само неумолимият закон на вечното движение и преобразяването. Смисълът се крие в нежността, макар проявена в неясни за човека кръгове и спирали. 



Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Бизнес
Прочетен: 3026858
Постинги: 223
Коментари: 17
Гласове: 133
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031