Постинг
10.05.2013 13:09 -
Образът на словото в „Проглас към Евангелието“ на Константин-Кирил Философ (ЛИС, БЕЛ, 9 клас)
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Други
Прочетен: 19804 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 15.10.2013 10:24
Прочетен: 19804 Коментари: 0 Гласове:
2
Последна промяна: 15.10.2013 10:24
Творбата „Проглас към Евангелието“ принадлежи към малкия брой произведения на старобългарската книжнина, наричани декламативна поезия. Те са извънкултови, произнасяни по повод на значими събития в гражданския живот. Константин-Кириловата творба е посветена на актуално за втората половина на ІХв. събитие- приемането и утвърждаването на славянската писменост.
„Проглас към Евангелието“ е ярка прослава на словото като неземен дар. То осъществява връзката с божественото. Животворящо и свещено, е условие за богопознание и за създаването на писмена култура.
Самото определение в заглавието „проглас“ се превежда като „призив“, „зов“. То е знак за предназначението на творбата- да провъзгласи спасителната вест, че славяните вече могат да възприемат божите слова на свой език. Този факт е обвързан с пророческото предричане, че Христос ще озари целия свят. Словото метафорично е отъждествено със светлина. То е положителната страна от опозицията светлина-мрак. Носи проглеждане, което е духовно озаряване и приобщаване към зрящите. Преходът от мрак към светлина е преход от езичество към християнство, от невежество към знание. Славяните се приближават и се приобщават към Бога. Словото е осмислено като дарено от Всевишния и затова- свещено. Чрез него човеците застават отдясно и това прави душите им нетленни. За да бъде убедителен, поетът се опира на авторитета на Библията и предсказанията ѝ за Страшния съд- приелите словото, спасяват душата си и застават отдясно на Отца. С императивни анафорични форми „Слушайте“ Константин-Кирил призовава славянския народ да чуе божествените слова, защото те са храна за душата, сърцето и ума. Те подготвят всички „да познаят Бога“. Словото е животворящо и събужда възприятията ни, то е ново сетиво, което съживява мъртвата и безкнижна душа. В духа на библейската символика авторът гради образа на словото като „Закон“, който властва над всичко. Неговата сила е всепроникваща и въздействаща. Способна е да пречиства и да изостря сетивата. Влиянието на словото е сравнено с гръмотевица, която плаши; с ноздри, благодарение на които се усеща дъхът на цветята; с уста, чрез която се вкусва сладостта. Особено важен е проблемът за понятността на словото, която е условие за познание. Тук то е противопоставено не срещу езическата безпросветност, а срещу триезичната ерес. Кирил много умело отново прибягва до библейски цитат от апостол Павел:
„Желая думи пет да изрека, но всички, братя, да ги разберат, отколкото безброй слова неясни.“ (по І Кор. 4:19).
С това просветителят защитава хуманистичната идея за културното равенство на народите. Изповядва разбирането, че всеки народ има изконното право да възприема божественото слово на свой език. То е подчертано и акцентирано с реторични въпроси:
„Кой човек, прочее, не ще разбере? Кой не ще прибави мъдри притчи, тълкуващи ни верните беседи?“
Божият живец е необходимата храна за душата, която дарява просветление, озарява душевния свят и отваря вътрешния взор към святото знание. Словото е път към правата вяра. Негов метафоричен образ е семето. Божието слово като семе, което пада в сърцата на хората, е библейска перифраза, на която се опира поетът, за да внуши потребността от него. Към тази асоциация е прибавена по-нова метафора, не по-малко будеща въображението „Дъжд от букви божии,…“ е потребен за покълването на „плод божествен“. Нова писменост е необходима на славяните за тяхното национално утвърждаване, за формирането на идентичността им като равностойни в културно отношение на останалите народи. С това се прави преход от устно към писмено битие. Словото като писмена, като писмовност е другото измерение на образа му. Той е представен от контекстов синоним- „Книги“- те, отбелязан с главна буква, подчертаваща значението му. Непреходната мъдрост на афоризмите е привлечена в защита на тази идея:
„Голи са без Книги всичките народи:“.
Словото е не само храна, а и дреха- облекло за душата. То е материалният израз на нематериалната същност на човека. И писаното слово е неин пазител, неин хранител. Защото сразява враговете ѝ и това го прави достойно оръжие срещу невежеството и лукавия. Буквите са крепител на Христовата Премъдрост, нейно въплъщение. Те са израз на божественото и нетленното, чрез който човеците могат да открият спасение от скверното и плътското. Като белег на небесното, писаното слово е извисяващо и одухотворяващо. Песните, създадени с негова помощ, са достойно хвалебствие за Бога. Образът на словото е всеобхватен и многопосочен. Носещ отгласи от библейска символика, той е издигнат в култ и белязан като значим и свещен за славяните. Чрез него се предава гласа на новото. Културното значение на буквите в българската ни история е несравнимо и неизмеримо. Появили се по боговдъхновен начин, те откриват пътя на себепознанието ни като народ. Като отварят нова страница в националното духовно осъществяване, те са в основата на самочувствието ни и ни правят значима част от славянската и световна културна общност.
Самото определение в заглавието „проглас“ се превежда като „призив“, „зов“. То е знак за предназначението на творбата- да провъзгласи спасителната вест, че славяните вече могат да възприемат божите слова на свой език. Този факт е обвързан с пророческото предричане, че Христос ще озари целия свят. Словото метафорично е отъждествено със светлина. То е положителната страна от опозицията светлина-мрак. Носи проглеждане, което е духовно озаряване и приобщаване към зрящите. Преходът от мрак към светлина е преход от езичество към християнство, от невежество към знание. Славяните се приближават и се приобщават към Бога. Словото е осмислено като дарено от Всевишния и затова- свещено. Чрез него човеците застават отдясно и това прави душите им нетленни. За да бъде убедителен, поетът се опира на авторитета на Библията и предсказанията ѝ за Страшния съд- приелите словото, спасяват душата си и застават отдясно на Отца. С императивни анафорични форми „Слушайте“ Константин-Кирил призовава славянския народ да чуе божествените слова, защото те са храна за душата, сърцето и ума. Те подготвят всички „да познаят Бога“. Словото е животворящо и събужда възприятията ни, то е ново сетиво, което съживява мъртвата и безкнижна душа. В духа на библейската символика авторът гради образа на словото като „Закон“, който властва над всичко. Неговата сила е всепроникваща и въздействаща. Способна е да пречиства и да изостря сетивата. Влиянието на словото е сравнено с гръмотевица, която плаши; с ноздри, благодарение на които се усеща дъхът на цветята; с уста, чрез която се вкусва сладостта. Особено важен е проблемът за понятността на словото, която е условие за познание. Тук то е противопоставено не срещу езическата безпросветност, а срещу триезичната ерес. Кирил много умело отново прибягва до библейски цитат от апостол Павел:
„Желая думи пет да изрека, но всички, братя, да ги разберат, отколкото безброй слова неясни.“ (по І Кор. 4:19).
С това просветителят защитава хуманистичната идея за културното равенство на народите. Изповядва разбирането, че всеки народ има изконното право да възприема божественото слово на свой език. То е подчертано и акцентирано с реторични въпроси:
„Кой човек, прочее, не ще разбере? Кой не ще прибави мъдри притчи, тълкуващи ни верните беседи?“
Божият живец е необходимата храна за душата, която дарява просветление, озарява душевния свят и отваря вътрешния взор към святото знание. Словото е път към правата вяра. Негов метафоричен образ е семето. Божието слово като семе, което пада в сърцата на хората, е библейска перифраза, на която се опира поетът, за да внуши потребността от него. Към тази асоциация е прибавена по-нова метафора, не по-малко будеща въображението „Дъжд от букви божии,…“ е потребен за покълването на „плод божествен“. Нова писменост е необходима на славяните за тяхното национално утвърждаване, за формирането на идентичността им като равностойни в културно отношение на останалите народи. С това се прави преход от устно към писмено битие. Словото като писмена, като писмовност е другото измерение на образа му. Той е представен от контекстов синоним- „Книги“- те, отбелязан с главна буква, подчертаваща значението му. Непреходната мъдрост на афоризмите е привлечена в защита на тази идея:
„Голи са без Книги всичките народи:“.
Словото е не само храна, а и дреха- облекло за душата. То е материалният израз на нематериалната същност на човека. И писаното слово е неин пазител, неин хранител. Защото сразява враговете ѝ и това го прави достойно оръжие срещу невежеството и лукавия. Буквите са крепител на Христовата Премъдрост, нейно въплъщение. Те са израз на божественото и нетленното, чрез който човеците могат да открият спасение от скверното и плътското. Като белег на небесното, писаното слово е извисяващо и одухотворяващо. Песните, създадени с негова помощ, са достойно хвалебствие за Бога. Образът на словото е всеобхватен и многопосочен. Носещ отгласи от библейска символика, той е издигнат в култ и белязан като значим и свещен за славяните. Чрез него се предава гласа на новото. Културното значение на буквите в българската ни история е несравнимо и неизмеримо. Появили се по боговдъхновен начин, те откриват пътя на себепознанието ни като народ. Като отварят нова страница в националното духовно осъществяване, те са в основата на самочувствието ни и ни правят значима част от славянската и световна културна общност.
Тагове:
Образът на Дон Кихот (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
Образът на Санчо Панса (ЛИС, БЕЛ, 10 кла...
Традиционното в образа на Хамлет (ЛИС, Б...
Образът на Санчо Панса (ЛИС, БЕЛ, 10 кла...
Традиционното в образа на Хамлет (ЛИС, Б...
Истинският образ на хибридния Радев
"СКАНДАЛНИТЕ ЗАПИСИ НА БОЙКО БОРИСО...
Никой не може да устои на, Близначките)
"СКАНДАЛНИТЕ ЗАПИСИ НА БОЙКО БОРИСО...
Никой не може да устои на, Близначките)
Няма коментари