Учебни материали :: Хуморът в повестта „Българи от старо време“ (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

15.05.2013 16:42 - Хуморът в повестта „Българи от старо време“ (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)

Автор: u4ebnimateriali Категория: Други

Прочетен: 8574 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 15.10.2013 10:53

Наречена битова повест, творбата на Любен Каравелов не просто описва живота на възрожденеца под робство. Авторът предлага и една критична гледна точка, която представя българина и неговата психология от друг ъгъл. Погледнат с ирония и сатиризиран, той губи идеализирания си образ и стига дори до абсурда. Комичното в повестта се поражда многостранно. То е на нивото на отношението на автора към героите, изразено в неговите ремарки и в представянето на биографиите им. Откриваме го и в поведението и диалозите на старите българи. Зевзеклъкът е характерна черта за хората, живеещи в робство. Такива са и част от героите. Хаджи Генчо е от тези българи, които рядко се раждат и на Еньовден и не може да се намери дори в Ингелизко. Той е толкова специален, че се отличава „като червеното яйце“. На неговата ученост са противопоставени странности в характера, които снизяват изкуствената извисеност на образа. Претенцията му за това, че е „направен за големи работи“ се стопява от неговата дребнавост, използвачество и тарикатлък. Той обича да хапва и пийва за чужда сметка. Винаги открива начин да се сдобие с почерпка или чужда вещ. Хаджи Генчо не обича закачките с неговата личност и им отговаря отмъстително. Такъв е случаят с магарицата, която синът му язди и забележката на дядо Вълко по негов адрес. Характерът на чешита е такъв, че той често върши безсмислени неща с претенцията за значимост. Ценността на хаджи Генчо се крепи на обичта му да гради кочеци и сенници, с които е изпълнен дворът му. Друго негово любимо занимание е грижата за градинката, в която се разхожда по гащи и без притеснение от гостите. Чревоугодничеството му го е научило на хитрост и изобретателност в методите. Той събира вещи, които, ако не потрябват нему, ще потрябват другиму и ще станат повод за безплатна трапеза. Едно от средствата му да пийва от виното на дядо Либен пък е безкрайното му ласкателство по негов адрес и ухажването на внуците му с подаръци. Безплатните съвети, които раздава, за да изтъкне своята ученост, понякога го въвличат в нежелани ситуации. Пример за това е нахлупването на главата му гювеча на Петко Ослеков. Такива епизоди са извор на искрения смях на читателя. Те са доказателство за чувството за малоценност и за ограничения душевен и нравствен хоризонт на героя. Не по-различен в своите характерности е приятелят на хаджи Генчо. Дядо Либен се отличава със своя бабаитлък и любов към юнашките постъпки. Тъмното му минало го е направило бохем, хайдутин и любител на ергенския живот. Господарското му чувство го кара да се държи като „церибашия“. Наречен е от автора „граф“, „рицар“ и „орел“. Той винаги е придружаван от слуги, които водят коня му и го превеждат до олтара, когато посещава църквата. Демонстрираният от него аристократизмът е всъщност преувеличен и го прави комичен в очите на читателя. Двамата приятели са еднакво себични и деспотични. Това поражда конфликти между тях, изведени на равнището на диалога. Наддумването и надхвалването често ги водят до безсмислени изводи и ги представят като глупави и ограничени. Вечни са мъжките им спорове за виното, конете, оръжията и превъзходствата на англичани и московци. В тях аргументите им са силно преувеличени и често личи непознаването на световната култура. В закостенелите представи на българите англичаните са „ингелизи“, а немците- неми. Бонапарт е „Панапарт“, Кутузов- „Кутузин“, а Суворов- „Саваров“. Изкривеното робско съзнание пречупва чуждата култура и я отразява до неузнаваемост като криво огледало. Читателят е объркан от подобно „побългаряване“ и понякога се затруднява да разбере за какво говорят героите. Комичното в повестта ярко се проявява на равнището на авторовите ремарки. Най-често те се откриват при портретуването. В очите на дядо Либен хаджи Генчо прилича на кошер или захарна глава. Липсва му гиздост и снага. Оприличен е на мях, подпухнал и червен. Обикновено сравненията са от битовия речник на българите, но се случва и да се използват по-екзотични: мустаците на дядо Либен са като на най-големия рак, а когато носи годежната китка се перчи „като паун“. Подпийнал, той „разцъфтява като кукуряк“. Осмени са и копривщенските свахи, потънали в глупави суеверия и езически вярвания. На тях авторът не гради точен физически образ, за да подчертае безличието им. Една от интригантките той нарича просто „голямата чалма“. Лишеността от конкретен човешки образ и безсмислените и несъстоятелни диалози на скучаещите стари жени буди смеха на читателя. Извор на комизъм в повестта е речта на героите, изпъстрена с черковнославянски, турски и характерни, трудно преводими диалектизми. Не липсват обидни думи, наподобяващи народни поговорки изрази. В ласкателния тон на хаджи Генчо и дядо Либен можем да срещнем изрази като „златен и сребърен човек“, „алмаз“, но и обиди по адрес на коня на чорбаджията, когато избухва спор, който бива назован „клепоуха свиня“. На свой ред учителят на Копривщица се превръща в „ахмак“. Той сам се определя като „старо врабче“, което няма да влезе в капана на дядо Либен. Старият чорбаджия е извор на мъдрост, когато изразява почитанието си към хубостта, а не произхода на невестата: „За кой дявол ми е нейният корен, когато месечината ѝ е като решето“. С думите си той провокира юначество у сина си. Упреква го, че се е „разхарахорил“ и го съветва: „Бъди мъж, а не бабичка…“ Дребнави и дребни в очите на читателя и извисени в собствените, главните герои на Любен Каравелов могат да стигнат до крайност и цинизъм. И това е колкото симпатично и будещо усмивка, толкова и отблъскващо и грозно. Те са хора, загубили представа за важните неща, потънали в чувството си за малоценност и робска психика и герои на ръба на обезличаването. Комичен е опитът им да се представят като цивилизовани хора- такива, които не остават затворени в рамките на своята култура. Смешна е претенцията им и разминаването ѝ с реалността. Но буди надежда изборът на дядо Либен да подкрепи новото и младостта, проявени в стремежа към свобода и лично щастие на сина му. Този стар българин носи успокоение у читателя, че отминалото време, въпреки ограничеността си, е способно да разбере философията на бъдещето.

Нагоре