Постинг
16.05.2013 12:57 -
Проблемите за борбата и смъртта в поезията на Христо Ботев (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Други
Прочетен: 16303 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 15.10.2013 10:51
Прочетен: 16303 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 15.10.2013 10:51
Основна тема в поезията на Ботев е националноосвободителната борба. Родината и извоюваната в битка свобода са идеен център на неговото творчество. Причина за това е епохата, в която се ражда поетът- епоха на национално робство, политически гнет и социална несправедливост.
Проблемите за борбата и свободата са основни за творбите на поета, а този за смъртта винаги присъства в неразривна връзка с тях. Лирическият герой в поезията на Ботев е борецът за свобода, съзнателно избрал своя път. Път, който води към смъртта, но и безсмъртието.
В творчеството на Ботев героят е роден с борчески дух. Той го носи в себе си като вродено светоусещане и качество, наследено от майката и юначното минало на своя народ. В стихотворението „На прощаване“ оправдава своето поведение и избор на бунтовник така:
„Но кажи какво да правя, кат ме си, майко, родила със сърце мъжко, юнашко…“
Същия образ откриваме и в „Хайдути“. Борбата за Ботевия герой е вроден, дълбоко вкоренен в душата му дълг и към народа, и към близките. Той го носи, следвайки своя идеал- свободата. Тя се отстоява както за собствената личност, така и като общонационална ценност. Борбата за бунтовника революционер е копнеж и отговор на народното страдание, средство за изход от тежкото робство. В „До моето първо либе“ лирическият герой рисува пред любимата си своята представа за битката. Тя е сравнена с буря, от която трепери земята, а клоните се свиват на венец. Апокалиптичните видения представят борбата като израз на страха и злобата, сковали народа. Героят добре разбира, че избраният от него път е труден и поражда естествена човешка боязън, както сам казва:
„пътят е страшен, но славен:“ („На прощаване“)
Той изисква от него да отхвърли любовта на всички близки и любими хора- на семейството и на либето. Така борбата се превръща и в борба със самия себе си, със собствените човешки чувства. Тя е пренебрегване на личните желания. Пътят на борбата е изгнание, отделяне от спокойствието и уюта на дома. Той превръща тръгналите по него в „немили“, „клети“, „недраги“, преобръщайки съдбата им. Ботев осъзнава тази върховна саможертва и затова в редица свои сатирични стихотворения въстава срещу всенародното малодушие и оскотяването. Ярки в това отношение са образите, изградени в „Елегия“. Поетът се гневи на безизходността и дългото робско търпение, на люлката на тиранията. Тук той вижда робството не само като загуба на физическа свобода, но и на свободата на духа. Това го тревожи, буди съвестта му и разширява разбирането му за корените на робството- българите са духовно слепи, те не осъзнават причините за своето положение. Потребна е борба за душите им, борба за пробуждането им и с това открива ново измерение и форма на израз на своя протест. Именно в стихотворението „Борба“ поетът разкрива основите на социалната несправедливост- покорството, невежеството, фалшивата мъдрост за страх от бога, проповядвана от църквата и учителите. Срещу тях се бунтува и въстава, осъзнавайки ги като една от причините за робското положение на българите. Прозрял лъжливите закони, които управляват народа му, на поета не му остава нищо друго, освен и той да се обърне към религията. Но към религията, която, както сам той уточнява, защитава робите, която подкрепя слабите. В „Моята молитва“ лирическият герой се обръща към свой бог- богът на разума, онзи, който да вдъхне „любов жива за свобода“. Само той може да изведе народа от пиянството, в което копнее свободата, а не се бори за нея. А това е още едно от средствата в битката, необходими за постигане на свещения идеал. Пътят на борбата е път към смъртта. Чрез нея героят побеждава времето. Тя е желан изход, макар понякога представяна като студ, измръзване (финалът на „Майце си“). Смъртта е и резултат от дадената дума- „дума заветна“ („Делба“), обещание, но и празник на саможертвата, който се приема като естествен изход от пътя към свободата. В творчеството на Ботев смъртта е не само грозна и страшна, но и естетизирана. Тя е мечтана и красива. В „До моето първо либе“ е сравнена с „мила усмивка“, а гробът със „сладка почивка“. Най-богато обрисувана е в „На прощаване“. Представена е като сливане на героя с родното: бялото месо на героя е по скалите- при орлите, а кръвта- в земята. Оръжието му е завещано на братята. В него са вдъхнати и запечатани смъртните слова за свобода. Героят е обезсмъртен в песните и това е неговото самопостигане. Смъртта му е награда за борбата за правда, която е смисъл на човешкия му живот. Кулминация в изобразяването на геройската смърт и неин апотеоз откриваме в „Хаджи Димитър“ и „Обесването на Васил Левски“. В баладата героят обитава митологичното пространство на безсмъртието. Времето е спряло своя ход, а той е извън него. Природата майка и нейните символи- земята, небето, орлицата, вълкът, соколът, самодивите, дори песента на Балкана, единствени са съпричастни към страданието и полагат грижи за героя. С присъствието на приказни и митологични образи е изразено преклонението пред неговото величие и подвиг, както и превръщането на самия него в част от мита за вечното. По сходен начин реалност и легенда се сливат в мъченическата смърт на Васил Левски. Творбата съдържа мъката и отчаянието на цял народ от загубата на Апостола. Смъртта тук е по-страшна и безнадеждна, отколкото в предходната творба. Самотността на героя е трагична. Неговата обреченост и изоставеност са безмилостни. Героят е лишен от силата на митологично-поетичното. Реалността е жестока със своята застиналост и отсъствие на съчувствие и милост към него. Зима, гарвани, пустош, вълчи вой и плач съпровождат самотно увисналия на бесилото герой. Но само то е прекият път към духовно безсмъртие. Бесилото е кръстът на личното величие, постигнато от Левски. Той е наречен „единствен син“ на България и това е титла, достойна само за него, платена с най-високата цена- собствения му живот. Борбата и смъртта в Ботевата поезия са неразривно свързани. Те градят образа на бореца за свобода. Образ, който надхвърля националното и се превръща в общочовешки идеал за подвиг и върховна саможертва. В него се вписва не само лирическият герой, но и самият поет, който със своето дело потвърждава собствените си думи:
„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира;…“
Бел.- Ползвани са материали от pomagalo.com
„Но кажи какво да правя, кат ме си, майко, родила със сърце мъжко, юнашко…“
Същия образ откриваме и в „Хайдути“. Борбата за Ботевия герой е вроден, дълбоко вкоренен в душата му дълг и към народа, и към близките. Той го носи, следвайки своя идеал- свободата. Тя се отстоява както за собствената личност, така и като общонационална ценност. Борбата за бунтовника революционер е копнеж и отговор на народното страдание, средство за изход от тежкото робство. В „До моето първо либе“ лирическият герой рисува пред любимата си своята представа за битката. Тя е сравнена с буря, от която трепери земята, а клоните се свиват на венец. Апокалиптичните видения представят борбата като израз на страха и злобата, сковали народа. Героят добре разбира, че избраният от него път е труден и поражда естествена човешка боязън, както сам казва:
„пътят е страшен, но славен:“ („На прощаване“)
Той изисква от него да отхвърли любовта на всички близки и любими хора- на семейството и на либето. Така борбата се превръща и в борба със самия себе си, със собствените човешки чувства. Тя е пренебрегване на личните желания. Пътят на борбата е изгнание, отделяне от спокойствието и уюта на дома. Той превръща тръгналите по него в „немили“, „клети“, „недраги“, преобръщайки съдбата им. Ботев осъзнава тази върховна саможертва и затова в редица свои сатирични стихотворения въстава срещу всенародното малодушие и оскотяването. Ярки в това отношение са образите, изградени в „Елегия“. Поетът се гневи на безизходността и дългото робско търпение, на люлката на тиранията. Тук той вижда робството не само като загуба на физическа свобода, но и на свободата на духа. Това го тревожи, буди съвестта му и разширява разбирането му за корените на робството- българите са духовно слепи, те не осъзнават причините за своето положение. Потребна е борба за душите им, борба за пробуждането им и с това открива ново измерение и форма на израз на своя протест. Именно в стихотворението „Борба“ поетът разкрива основите на социалната несправедливост- покорството, невежеството, фалшивата мъдрост за страх от бога, проповядвана от църквата и учителите. Срещу тях се бунтува и въстава, осъзнавайки ги като една от причините за робското положение на българите. Прозрял лъжливите закони, които управляват народа му, на поета не му остава нищо друго, освен и той да се обърне към религията. Но към религията, която, както сам той уточнява, защитава робите, която подкрепя слабите. В „Моята молитва“ лирическият герой се обръща към свой бог- богът на разума, онзи, който да вдъхне „любов жива за свобода“. Само той може да изведе народа от пиянството, в което копнее свободата, а не се бори за нея. А това е още едно от средствата в битката, необходими за постигане на свещения идеал. Пътят на борбата е път към смъртта. Чрез нея героят побеждава времето. Тя е желан изход, макар понякога представяна като студ, измръзване (финалът на „Майце си“). Смъртта е и резултат от дадената дума- „дума заветна“ („Делба“), обещание, но и празник на саможертвата, който се приема като естествен изход от пътя към свободата. В творчеството на Ботев смъртта е не само грозна и страшна, но и естетизирана. Тя е мечтана и красива. В „До моето първо либе“ е сравнена с „мила усмивка“, а гробът със „сладка почивка“. Най-богато обрисувана е в „На прощаване“. Представена е като сливане на героя с родното: бялото месо на героя е по скалите- при орлите, а кръвта- в земята. Оръжието му е завещано на братята. В него са вдъхнати и запечатани смъртните слова за свобода. Героят е обезсмъртен в песните и това е неговото самопостигане. Смъртта му е награда за борбата за правда, която е смисъл на човешкия му живот. Кулминация в изобразяването на геройската смърт и неин апотеоз откриваме в „Хаджи Димитър“ и „Обесването на Васил Левски“. В баладата героят обитава митологичното пространство на безсмъртието. Времето е спряло своя ход, а той е извън него. Природата майка и нейните символи- земята, небето, орлицата, вълкът, соколът, самодивите, дори песента на Балкана, единствени са съпричастни към страданието и полагат грижи за героя. С присъствието на приказни и митологични образи е изразено преклонението пред неговото величие и подвиг, както и превръщането на самия него в част от мита за вечното. По сходен начин реалност и легенда се сливат в мъченическата смърт на Васил Левски. Творбата съдържа мъката и отчаянието на цял народ от загубата на Апостола. Смъртта тук е по-страшна и безнадеждна, отколкото в предходната творба. Самотността на героя е трагична. Неговата обреченост и изоставеност са безмилостни. Героят е лишен от силата на митологично-поетичното. Реалността е жестока със своята застиналост и отсъствие на съчувствие и милост към него. Зима, гарвани, пустош, вълчи вой и плач съпровождат самотно увисналия на бесилото герой. Но само то е прекият път към духовно безсмъртие. Бесилото е кръстът на личното величие, постигнато от Левски. Той е наречен „единствен син“ на България и това е титла, достойна само за него, платена с най-високата цена- собствения му живот. Борбата и смъртта в Ботевата поезия са неразривно свързани. Те градят образа на бореца за свобода. Образ, който надхвърля националното и се превръща в общочовешки идеал за подвиг и върховна саможертва. В него се вписва не само лирическият герой, но и самият поет, който със своето дело потвърждава собствените си думи:
„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира;…“
Бел.- Ползвани са материали от pomagalo.com
Исус каза: Правете това за мое възпомена...
Страдание и съпричастие в поетичния цикъ...
Капиталистическата действителност, израз...
Страдание и съпричастие в поетичния цикъ...
Капиталистическата действителност, израз...
Няма коментари
