Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.05.2013 22:29 - Смърт и безсмъртие в стихотворението „Обесването на Васил Левски“ на Христо Ботев (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)
Автор: u4ebnimateriali Категория: Други   
Прочетен: 38006 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 15.10.2013 11:04


   Стихотворението „Обесването на Васил Левски“ е една от най-драматичните творби на Ботев. Посветено е на трагична дата от българската история- смъртта на Апостола. А фактът, че е последното написано стихотворение на поета, го прави още по-значимо и специално.     В творбата са сплетени темите за самотната смърт и величествено безсмъртие. Левски и неговият подвиг са увековечени с помощта на поетически средства. Личността му е издигната до величието на човешко, ала трагично героично страдание.    Стихотворението е изградено като обръщение към родината, персонифицирана в образа на майката. Нейното състояние на печал и тъга по изгубения неин син рисува картината на смъртта. Реторичните въпроси още в първата строфа формират атмосфера на скръб. А натрупването на групата съгласни „гр“ привнася зловещо звучене:

                                               „Гарване и ти, птицо проклета,                                                  на чий гроб там тъй грозно грачеш?“

Цветовете са траурни- родината е назована „черна робиня“, а безнадеждността се засилва от безпомощния ѝ глас. Цари мълчание и повсеместна пустош. Черно е бесилото, на което виси Апостола, но този епитет носи допълнителен смисъл- на него сякаш умира не само най-величествената фигура на националното ни Възраждане, но и надеждата на цял народ за освобождение.      Трагичното събитие е предадено чрез ярка звукова картина. Към хора на грозно грачещите гарвани се присъединява и воят на „псета и вълци“. Присъствието на точно тези животни не е случайно. Всички те са свързани със самотата и обречеността, с хищничеството, с мародерството, с пустошта. Фактът, че пространството е равно- то е или „пустиня“, или поле, носи значението на монотонна, безкрайна и незатихваща скръб.
      Зимният сезон, на чийто фон се разполагат детайлите, може да бъде наречен сезон на смъртта и пустотата. Той противостои на пролетта- сезона на живота. Зимата е време, в което отсъства топлина и светлина, тя символизира мрака. Образът ѝ в стихотворението е метафоризиран- представена е как „пее свойта зла песен“. Съчетани са несъчетаеми значения- песен, но зла, които заедно с вихрите, гонещи тръни в полето, дорисуват идеята за празнота и загуба. Белият цвят, с който се асоциира зимата, в много култури е символ на отвъдното и кореспондира с края на земния човешки път.     Своеобразен център на творбата представлява третата строфа. С анафорично повтореното повелително наклонение на глагола „плачи“ авторът сякаш желае да засили впечатлението, че тъгата и скръбта имат свое оправдание, че те са необходим и задължителен знак за страданието, което тегне над цял народ. Плачът трябва да бъде израз на съпричастие към загубата на идеолога на българското Възраждане- Левски.     Любопитно е, че като се изключи заглавието, героят не присъства като образ, очертан с конкретни линии в творбата. Неговото отсъствие и липса са осезаеми. Едничките характеристики, с които го откриваме, са във втората половина на строфата. Назован е „един син“ на своята Родина. Това носи значението на единствен и неповторим. Макар и с пестеливи изразни средства, почти незабележимо, Ботев поставя Левски на заслужения от него пиедестал на безсмъртието. На величавия подвиг се акцентира чрез израза:

                                               „виси на него със страшна сила.“

Не са добавени повече подробности. В иконостаса на безсмъртието не може да има излишества. За да бъдеш част от него е потребен само дух като този на Левски, който да те извиси. Ботев разбира това и претворява трагизма в будещо страхопочитание величие.     Героят е извисен на бесилито- като Христос на кръста- и сякаш поставен в центъра на мита и безвремието, подобно Хаджи Димитър. Плачът на родината майка и страдащият народ, чийто образ е представен чрез старците, жените, децата, са само потвърждение на страховитата мощ на отдадения на своя народ син на България. Той също се нарежда до неумиращите, увековечен чрез болката на родината, природата и малкото българи, за които липсата му е безмерна.     Стихотворението „Обесването на Васил Левски“ звучи като упрек за самотната смърт на величавия българин. То запечатва скръбния факт и същевременно доказва, че на Левски не му е нужно да бъде прославян. Неговото самопожертвование надхвърля човешките рамки и в същото време е продиктувано от искрена любов към родина и народ. В това се коренят неговата изключителност и неповторим дух, които не се нуждаят от поетическо потвърждение. А то и не би могло да изрази извънмерния героичен подвиг, нито да надхвърли неговите рамки. 



Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Бизнес
Прочетен: 3027139
Постинги: 223
Коментари: 17
Гласове: 133
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031