Учебни материали :: Добротворчеството на Йовковите герои (БЕЛ, анализ на разказа „Песента на колелетата")

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

17.05.2013 10:13 - Добротворчеството на Йовковите герои (БЕЛ, анализ на разказа „Песента на колелетата")

Автор: u4ebnimateriali Категория: Други

Прочетен: 14101 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 15.10.2013 11:03

Доброто и красивото са основни теми в творчеството на Йордан Йовков. В разказа „Песента на колелетата“ те са вплетени по начин, който води главния герой до важни житейски изводи и решения. Въпросът, пред който се изправя Сали Яшар: „Как трябва да се живее?“ намира своето решение именно чрез тези категории. Според Йовков, Доброто е онази ценност в живота на човека, която може да осмисли земния му път. То се крие в душата на всеки и е потребен единствен подтик, за да го отключи и превърне в светоусещане и начин на живот. Експозицията ни представя главния герой на разказа. Той е прочут майстор на каруци в Али Анифе. В началото на творбата авторът му прави портретна характеристика, чрез която формира читателските нагласи към него: „Така Сали Яшар беше прост човек, с изцапани ръце, ковеше желязото и правеше каруци, но имаше вид на мъдрец и неволно вдъхваше уважение дори и на ония, които не го познаваха и нищо не знаеха за изкуството на ръката му“. Йовков го представя като обикновен занаятчия, но и като човек, в който има нещо загадъчно и необикновено. Той обича след трудовия ден да посяда пред къщи и да съзерцава полето. Пейзажът в тези минути на отдих кара героя да се обърне към себе си и да размишлява за своя живот. Сали Яшар е вече богат, но двамата му сина са мъртви. Достигнал зрелостта в житейския си път, той е едновременно спокоен от извървяното и тревожен от мисълта, че е длъжен да стори „благодеяние, истинско безкористно благодеяние, което да засегне повече хора, да надживее много поколения“. Той знае как мъдрите старци наричат такова дело, а именно „себап“, но какъв трябва да бъде неговият личен. Дали да бъде мост, кладенец, хан или друго, е загадка, чието решение може да бъде отговор на въпроса на живота му. В магическия свят на Йовков няма нищо случайно. Авторът гради своето повествование чрез постъпателно натрупване на наглед незначителни детайли в духа на библейските и приказни сказания. Бавно и последователно, сякаш потопявайки читателя в един неземен свят на чудеса, то разкрива пряко героя, неговото психологическо състояние и в същото време представя и мирогледа на разказвача.
Преломен момент в съзерцателното битие на героя е заболяването, което задълбочава размислите му. То става начало на ново движение, на нова среща с живота. Героят не се бои от смъртта, той е готов за нея, но съкровеното му желание е да види единствената си дъщеря. В неговото съзнание хубостта ѝ се слива с образа на първата му жена, а за него те са символ на младостта му, когато е бил беден, но щастлив. Очакването на нейното пристигане изпълва душата на героя с напрежение и драматизъм.
Като въплъщение на живота, момичето съживява болния си баща. Думите му за нея са висше философско обобщение за връзката между дарбата, красотата и благото: „Не с много неща може да надари бог някого, но няма по-голям дар от хубостта. Каквото кажеше Шакире, беше хубаво, каквото направеше, беше добро.“. Съвършенството ѝ е сякаш следващ знак за Сали Яшар, който неотклонно го води към личното осъществяване на мечтите на живота му.
Все така плавно и ненатрапчиво в наглед монотонния живот на майстора изплува образът, който ще се превърне в съдбовен за него. След като звукът от пеещата каруца на Шакире раздвижва пейзажа, Сали Яшар го дочува и се заслушва в песента ѝ. Но все още не знае, че в него се крие по-широк смисъл.
За него му загатва разказът на Джапар- влюбеният в Шакире нощен пазач. Съобщавайки новината, че е разпознал Чауш Ибрям по каруцата, с която се прибира, той споделя: „И знаеш ли, Сали уста, твойте каруци, както ти ги правиш, ги няма нийде: всяка си има свой глас, всяка си пее на свой макам.“ Героят не дава вид, че разбира думите, дори когато Джапар открито казва: „…- каруците, дето ги правиш, себап са. Все е хубаво, като се връщаш, да те познаят вкъщи и да излязат да те посрещнат!“. Майсторът сякаш не чува готовия отговор на въпроса, който го гложди. Открива го сам едва на следващия ден, когато три пъти прекъсва работата си в ковачницата. Той три пъти се замисля: веднъж за разказа на Джапар; втори път за това как сам чува каруцата на Шакире; на третия той вижда хиляди каруци, които пеят по пътищата, а към тях вървят жени и деца, за да ги посрещнат.
В Йовковия свят всеки детайл е от значение. Така и в този епизод на повествованието числото три прави впечатление. То е библейско и натоварено с богат подтекст. Срещаме го и в приказките под една или друга форма. И за героя на разказа то се оказва вълшебно.
Вълнението, което залива Сали Яшар, е последният знак за него, който открива прозрението за личното му предназначение: „Аллах!- Аз съм бил сляп, аз съм бил глупав! Каква чешма и какви мостове искам да правя? Себап! Има ли по-голям себап от тоя, който правя? Каруци трябва да правя аз, каруци!“. Това е и кулминацията на разказа, в която героят прави прозрение за своето лично предназначение и за смисъла на своя живот. Това е върховият момент, в който той получава необходимия му духовен заряд, за да изпълни със значение своите дела и да ги превърне от продукт на обикновения труд в резултат на висше творчество.
В сътворяването на добро и красиво авторът открива етичните и естетични основания във философията както на героя, така и на своето лично разбиране за живота.
Това, за което копнее Сали Яшар, е да остави добър спомен в паметта на хората. И какъв по-лесен начин да върши това от този да прави онова, което най-добре умее. Той разбира с душата си, че каруците, които изработва, свързват хората, а особеният глас на всяка им помага да се разпознават.
Майсторът открива, че всеотдайността му към работата го изпълва с вътрешно движение и удовлетворение. В нея той влага цял себе си и своите умения; чувства, че живее. Тя му посочва пътя към безсмъртието и осмисля битието му. Творчеството разширява мирогледа на героя и без той сам да подозира защо, го подтиква към добри дела. Сали Яшар дарява в заем кесия с пари на Джапар, за да си купи нива, която да обработва, и му обещава каруца, когато се задоми. Героят не разбира, че неволно изпълнява неизречено желание на дъщеря си, и така се превръща в оръдие на великата сила на живота- „любовта между хората“. Като истински мъдрец, той прозира съкровената тайна, която движи света и направлява действията на човека и я издига като ценност над всичко.
Благодарение на двете сили- творчеството и любовта, неотделими една от друга, в края на разказа се разплита и последният възел. Останала вдовица, Шакире се завръща завинаги в родния си дом и се омъжва за Джапар.
Благодеянието изпълнява своето предназначение. Развръзката отвежда читателя към размисъл за щастието, което е цел на всеки човек.
В разказа „Песента на колелетата“ може да се види какво е то за Йовков. Не изобилие и материално благополучие, а висша реализация на личните възможности. Сали Яшар го постига именно по този път. И нещо повече- то не е в егоистичното утвърждаване на своите желания, а в неведомото отгатване стремежите на ближния; в това сам да бъдеш щастлив, но и да правиш и другите щастливи, като активно присъстваш в техния живот със своите умения и обич. Щастието е в магичната хармония на образи и звукове, в тайнственото съзвучие между тях, което ги превръща в завършена и незабравима мелодия, която прехвърля времето и отваря вратата към безсмъртието.

Нагоре