Учебни материали :: Изкушенията пред моралното (Етика)

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

17.05.2013 20:48 - Изкушенията пред моралното (Етика)

Автор: u4ebnimateriali Категория: Други

Прочетен: 4276 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 17.05.2013 20:50

Откъсът „Великият инквизитор“ е от творбата на руския писател Фьодор Достоевски „Братя Карамазови“. В петата част на книгата е изложена измислената от единия от братята- Иван Карамазов, поема, която той разказва на Альоша. Действието, представено в нея, се развива в 16 век. След петнадесет века настъпва Второ пришествие и Синът Божий- Иисус Христос, слиза на земята в Испания, в Севиля, времето на най-страшната инквизиция. Явявайки се сред хората, те го познават. Спасителят извършва няколко чудеса. Кардиналът- великият инквизитор, става свидетел на едно от тях- възкресяването на починало дете, и заповядва да заловят чудодееца. Едва вечерта инквизиторът влиза със светилник в ръка при пленника. Деветдесетгодишният кардинал желае да разкрие на заловения онова, за което през целия си живот е мълчал. С това сякаш е възкресен духът на Пилат Понтийски- представител и претендент за върховна земна власт, който в евангелския разказ се среща с Христос и с когото водят съкровен разговор. Прокураторът на Юдея не открива вина у осъдения, за разлика от инквизитора в поемата. Той отхвърля идеите на Месията като погрешни и заблуждаващи. В своя монолог засяга основен за човека проблем, който, според него, е бил поставен от Христос- проблема за човешката свобода. Разбирането на инквизицията и на самия кардинал е, че мнозинството от хората нямат достатъчно смелост, за да бъдат свободни. За тях правото на свобода е бреме, непосилна тежест, която води след себе си трудността да избираш. Ако човек е свободен, може ли да отличи кое е добро и кое зло? Свободата крие несигурността, а свободната воля- опасността да сгрешиш. А чрез своя пример, чрез своята жертва Христос тласва човека именно към това- да избере да бъде свободен. Кардиналът го обвинява, че посява у хората несигурност, че малцина могат да извършат Христовия подвиг и да изберат нетленното, да се отрекат от материалното и земното. Затова той- инквизиторът и всички земни водачи във вековете след Христа се обявяват за закрилници на това мнозинство от хора, които нямат силата да победят земното. Чрез силите на чудото, тайната и авторитета те искат да направят хората щастливи. Заблуждават ги, че избират вместо тях, че поемат свободната им воля в ръцете си и решават от тяхно име кое е добро и кое зло. Така мислят, че правят бремето на личната свобода по-леко. Смятат, че, превръщайки хората в роби, ги даряват с щастие. С това се противопоставят на Христос и на идеята му, че свободният човек носи последствията и от добрите, и от лошите си постъпки. Защото само грешките и опитът, добит чрез тях, могат да покажат на човека кое е добро и кое зло, кое морално и кое неморално. Позицията на инквизитора е позиция на човек, който не врява в Бог, но дълбоко в себе си знае, че той съществува, и оспорва именно това. Той поставя под съмнение божествения произход на Христос и неговата извънмерна духовна мощ. Нещастието и гордостта на инквизитора му пречат да признае, че има по-велика сила от човека и затова той обявява сам себе си за земен Бог- Бердяев го нарича „човекобог“, готов да поеме съдбите на хората върху себе си. С това смята, че се избавя от бремето на избора. Заблуждава се, че отказът му да вземе решението да вярва във Всевишния, да жертва себе си, му дава власт над хората. Поемайки пътя на неверието, се опитва да се изплъзне от моралния избор да бъдем добри, да избираме доброто, уповавайки се на вярата и на божествения авторитет, без да сме го видели. Иван Карамазов, авторът на идеята за поемата, посветена на великия инквизитор, се отъждествява с образа на героя си. Приема го за изключително нещастен, заради това, че е извървял пътя на аскетизма, по който е преминал Христос, и е осъзнал, че не е нравствено блаженство да бъдеш съвършен, щом другите не могат да постигнат същото съвършенство. Осъзнал е, че съвършеният човек е самотен и нещастен, а щастието хората откриват в обичта помежду си. Такъв е и финалът на поемата: пленникът целува стареца. С това му показва, че какъвто и да е човек, вярващ или невярващ, морален или неморален, грешен или безгрешен, всичко това губи смисъла си, ако приеме, че е обичан. Альоша обича Иван и го целува, също както пленникът целува инквизитора. Въпреки това, и героят на поемата, и героят на романа остават студени и равнодушни, с което отхвърлят обичта и вярата и избират пътя на опасната максима „всичко е позволено“. С това човекобогът се обявява за противник на богочовека. В този откъс от романа авторът възкресява духа на самоунищожението. Поставя християнския проблем за изкушенията, пред които е изправен човек. Представени са три: 1. да сториш чудо, т.е. да превръщаш нематериалното в материално и с това да овладееш тълпата и да отнемеш свободата ѝ, защото хората имат потребност да бъдат покорни някому, да се прекланят пред някого, което е израз на потребността им от общност; 2. „знамето на земния хляб“, или да успокоиш съвестта на хората, осигурявайки им материални блага чрез чудото, тайната и авторитета; 3. да действаш самоунищожително- да се самоубиеш, а ако си Бог, Създателят ще те спаси. Достоевски поставя проблема за отношенията между човека и върховенството на Всевишния. Чрез поемата изцяло повтаря учението на Христос, но в неговия материално-земен аспект. Самообявяването и изземването на ролята на Месията от страна на инквизитора, респективно на Иван, е потвърждение, че не възприемането на външната ритуалност на една философска система те прави причастен на нея, а осъзнаването на нейното съдържание. Така Иван избира да бъде Бог, пропускайки основното послание, завещано от християнството- обичта към ближния. С това възражда властническата самодостатъчност и отхвърля силата на любовта. Неговият дух е духът на отрицанието, дух на земната власт. И той има пълно право на това. Мотивът на героя за подобен избор сам той намира именно в учението на Христос за свободната воля на човека, която не предполага налагане на позиция, а възможност за личен избор. Това открива нов хоризонт в полето на етиката и морала- дали морален е този, който под страх от наказание избира доброто, или този, който, в условия на пълна свобода и въпреки възможността да избере както доброто, така и злото, при знанието за пълна безнаказаност и липса на последствия от взетото решение, поема пътя на доброто.
Николай Бердяев за великия инквизитор:
mihailnovak.eu/component/k2/item/336-chapter-viii-the-grand-inquisitor.html

Нагоре