Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.02.2014 15:14 - Социализацията на личността в норма и патология (реферат)
Автор: u4ebnimateriali Категория: Други   
Прочетен: 6004 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 25.02.2014 15:40


                        Социализацията като обект на теоретичен анализ. Терминът „социализация на личността“ няма еднакво определение. Може да се обобщи, че и речници, и определени автори, и теории разглеждат понятието като сложен и многообразен процес, в който личността се променя, като придобива опит, натрупан от обществото и като краен резултат чрез удовлетворяване на потребности личността се развива.Този процес зависи от възпитанието на личността, от индивидуалното и психичното ѝ здраве, от религиозната и национална принадлежност, като към това се добавя и приспособяването на поведението на личността към групата или общността. Това поддържа равновесието във взаимоотношенията и създава социални връзки, които подпомагат натрупването на социален опит у човека. Процесът е двустранен- средата въздейства върху личността, както и тя може да повлияе чрез поведението си върху нея. Развитието на личността се осъществява в и чрез три сфери на проявление: дейност, общуване и самосъзнание. Дейността и общуването са тези, чрез които се развива самосъзнанието. Социализацията обхваща всички процеси, свързани с обучението, възпитанието, приобщаването към социума, които позволяват на личността да участва в социалния живот. В това участва цялото обкръжение на индивида- семейство, съседи, родственици, връстници, средства за масова информация и т.н. Тя стига определена степен и завършеност при достигане на социална зрялост. След изграждане на личността формирането по-нататък става чрез непрекъснато съпоставяне на Аза с този на другите. Социализацията е процес на придобиване на умения и способности, благодарение на съвместния живот и общуване с представители на социалната среда, в която детето расте.   Умствената изостаналост в контекста на социализацията и социална адаптация. Педагого-деонтологични проблеми Сериозен проблем на обществото, който е обект на дискусии, е социалната адаптация на лицата, деца и възрастни с умствена изостаналост. Интеграцията им е възможна само при достигане на достатъчна степен на социално-психическа адаптация. Специфичните особености на процеса на социализация при лицата с умствена изостаналост като обща тенденция на тяхното психосоциално развитие, намираме в концепцията на Л.С.Виготски, като една от сериозните и методологически обоснована отправна позиция. Към теоретичните изследвания трябва да се добавят и тези на М.С. Певзнер, В.И. Лубовски, В.В. Ворониева, Ж.И. Назамбаева, Зл. Добрев, Ив. Карагьозов. Клинико-психологическите проучвания фокусират вниманието върху различните аспекти на социална адаптация при тези лица. Основен фактор при формиране на личността е наследствеността. Тя обаче не може да я изгради, тъй като биологичният фонд е необходим, но недостатъчен. Развитието се осъществява в борбата между него и приспособяването към условията на живот. Наследствените структури също се изменят в този процес, благодарение на пластичността на нервната система. Поведението на човека не е определено само от природните свойства на нервната система, но е зависимо от обучението и възпитанието в широкия смисъл на тези понятия. В процеса на формиране на личността постепенно се разширява кръгът от взаимоотношения със средата, образуват се норми и правила на поведение, подкрепяни от реакциите на възрастните. Този процес трябва да е съобразен с индивидуалните особености, възрастовото развитие, темперамента и емоционалното реагиране на детето. Отделни автори сочат различни стадии и механизми на социализацията. От голямо значение е подражанието и „заразяването“ с личните действия и особено- утвърждаването, идентификацията, внушението, уподобяването, адаптацията, ръководството, лидерството, модата, примера, заимстването, ученето и т.н. В семейното възпитание се различават следните интерперсонални системи- майка-дете; баща-дете; родители-дете; братя и сестри-дете; възрастни-дете; семейните роднини-дете; цялата фамилия-дете. Най-важна е първата система, която се определя като матрипедагогика. Втората като патрипедагогика, общото родителско възпитание се обозначава като гонипедагогика. Отношенията между братята и сестрите се разглеждат от аделфипедагогиката. Възпитанието, провеждано от бабите и дядовците се обозначава като геронтопедагогика. Когато детето е осиновено от роднини, тези взаимоотношения се разглеждат от сингенипедагогика. Цялостното семейно възпитание се обозначава като икогенипедагогика. Най-ранната социализация се извършва именно в семейството чрез фамилното възпитание. Постепенно започва и вторичната социализация, при която се усвояват междуличностовите взаимоотношения вън от семейството, където се развива жизненият опит. По особен начин стои този въпрос при децата с умствена изостаналост.   Социопатни девиации в семейството и обществото. Депривация и фрустрация Фрустрацията е въведена като понятие в началото на миналия век и означава измама, мамене, напразно очакване, подмяна, осуетяване, неуспех. С нея се обозначава пречката за задоволяване на либидото, а в сексологията- случаите на ерекция без еякулация. Към фрустрацията се отнася широк кръг от състояния на психиката, които възникват поради неправилни взаимоотношения в семейството и поради липса на нежност, закрила, общуване, уважение, признание и любов, както и поради осъзнаване на невъзможността за постигане на поставени цели. До фрустрация може да доведе всяко неприятно изживяване, причинено от разочарование или лишаване от нещо необходимо на личността. Най-разпространени фрустриращи форми на поведение от страна на родителите към техните деца: афективна хладност и ограничения от страна на родителите, които могат да предизвикат у децата чувство на малоценност, свръхчувствителност, а понякога и враждебно-агресивни пориви към околните; свръхвзискателни родители, потискащи самостоятелността на детето; свръхдоминиращо поведение на родителите с отхвърляне и незачитане на детската личност, което води не само до несамостоятелни, но колебливи и пасивни деца; родителска свръхпротекция. Фрустрираното дете е обикновено свръхчувствително и лесно ранимо, на базата на което могат да се развият невротични състояния, непълноценност и потиснатост, както и депресивни състояния. Фрустрацията предизвиква отхвърляне от обществото на индивида. Депривацията е относително различна и специфична форма на фрустрация, която се получава в резултат на липсата на естествената обич, опора, сигурност и грижа поради ранната загуба на единия или двамата родители, чието пълноценно заместване изобщо е невъзможно. Обособяват се два вида депривация- интелектуална и емоционална. Отделят се: майчина депривация- недостатъчност на общуването с майката и грижите ѝ за детето, в резултат на което се установяват различни смущения в развитието на детето, както и невротични и емоционални разстройства; социална депривация- поради недостатъчна свързаност с обкръжаващата социална среда, поради загуба на близки хора; сензорна депривация- в резултат на различна по вид, степен и тежест сензорна недостатъчност (на слуха, зрението, моториката). Фрустрацията и депривацията при умствено изостаналото дете играят съществена роля в процеса на социализация. Социалната изолация представлява най-тежката депривационна ситуация с много специфични последици за личността- задръжка в психическото развитие, умствена изостаналост, затруднения от речев характер или въобще липса на реч, закъснение или липса на социални навици и пр. Първите срещи на такова дете с училищната среда и училищните изисквания в повечето случаи се оказват решаващи за следващите години на обучение. Необходим е специален педагогически подход. Ролята на учителя е от изключително значение.   Алиенацията- принудителна и търсена от личността с умствена изостаналост Отчуждаването от другите хора, затварянето на човек в себе си е процес, който се назовава с общоприетия термин „алиенация“. Такава съществува дори в големия град, където има „море от хора“. Контактите там са случайни, краткотрайни, делови и студени. Понякога тя е желана като форма на самозащита. Наблюдава се при хора, които съзнателно, целенасочено, с усърдие отстояват своята отчужденост, поради преживяно психотравмиращо обстоятелство. Алиенацията е основен проблем на съвременното общество. Проучванията сочат, че в България днес ролята на семейството, обществото, училището като посредници е сведена до „санитарен минимум“. Тук идва ролята на специалния педагог, който трябва да бъде професионалист и близък човек и който трябва да осъществи т.нар. преднамерена социализация и да влияе в неформалните ситуации на взаимодействие и осъществява непреднамерена социализация.   Педагогическото общуване и състоянията на фрустрация и депривация при умствено изостаналите ученици В общуването в процеса на обучение е налице регламентираност на правата и зъдлженията на учениците и тези на учителя. В годините, които детето прекарва в училище, основна водеща дейност е ученето и съответната учебна дейност, осъществяваща се с помощта на специфична организация. За да се осъществи оптимално педагогическото общуване е потребно педагогът да притежава достатъчно високо равнище на психологическа компетентност, да притежава способност да отстранява комуникативни бариери, да отстранява затрудненията в общуването. Интерес представляват осъществяването на педагогическото общуване, депривационните и фрустрационни ситуации, които съпътстват живота на децата с умствена изостаналост. Наблюдава се потребност да бъдат отработени ситуациите, които да предоставят възможност на учениците да усвоят определени знания и умения за това какви правила е необходимо да се спазват в процеса на общуване.   Антропологични аспекти на общуването и социалната адаптация при ученици с умствена изостаналост В продължение на стотици и милиони години хората общуват помежду си, използвайки тялото и езика си. Направено проучване установява, че децата с умствена изостаналост общуват с околните, използвайки жестове, пози, разположения в пространството, лицеизраз и т.н. В американската литература Едуард Хол изследва пространствените нужди на човека и очертава посока за изследване на човешките взаимоотношения- тази на териториите и зоните. Отделят се различни антропологични области. Комуникацията като процес на предаване състоянието на нещата има два аспекта- междуличностна и масова комуникация. Първият аспект е от особено значение за децата с умствена изостаналост и касае усвояване на пространството, контакти с познати и непознати хора, неумение за отчитане на поведенчески реакции на участниците в процеса и т.н. Според Алън Пийз и Алън Гарнър (2000), всеки човек притежава т.нар. „лично пространство“. Отделени са и са приети четири зони на отстояние, които са пряко свързани с контактите между хората: интимна- 15-46см; лична- 46см-1,22м; социална зона- 1,22м-3,6м; публична зона- над 3,6м. Интимната зона е особено важна- тя е „въздушния преносим балон“. Чрез наблюдения се събира материал, който показва, че децата трудно допускат някого в нея. Личната зона се използва от около 82% от учениците. „Защитени територии“ за ученика, където той се чувства по-уверен и става инициатор са класната стая и коридорът. От особено значение е децата да имат самостоятелна стая, но изследвания показват, че 96% от тях нямат такава. Проведени са изследвания, които сочат, че по отношение на усвояването и защитата на пространството децата с умствена изостаналост имат същите зони като тези в норма. Предпочитат се интимната и личната зона. От значение са свободните пространства. Необходимо е обучение.   Умения за разчитане езика на тялото от умствено изостаналата личност Вербалният и невербален вариант на комуникация е единият от начините личността с умствена изостаналост да усвоява умения за самостоятелно отреагиране и приспособяване. Жестът и мимиката предхождат устната комуникация. Особен интерес представляват проучванията на Кондън и Огстън, изградени върху та.нар. „контекстуален подход“. Според авторите, хората, които страдат от различни патологии проявяват „несинхронно поведение“. Личността с умствена изостаналост е личност, развиваща се върху патологична основа и при нея се наблюдава такова поведение. От направени изследвания по повод използването на жестовете и мимиките, 82% от родителите отговарят, че децата не ги разбират и следователно, те не намират място в процеса на семейното възпитание. Само 48% от децата ги ползват в общуването само с връстниците си. Между тях има таен език, разбираем само за тях, но неразбираем за околните. Децата от по-малката възрастова група по-трудно дешифрират невербалната комуникация, за разлика от учениците между 15 и 18-годишна възраст. Жестовете и мимиките са част от езика на хората, следователно, усвояването им следва да се реализира едновременно с усвояването на експресивната реч и от учениците с умствена изостаналост. Социокултурните условия оказват влияние върху развитието на способностите на децата да разбират невербалната информация, а от тук и на поведението, демонстрирано чрез нея.   Метаезикът и разчитането му от умствено изостаналите ученици Между 60% и 80% от междуличностното общуване се извършва по пътя на словесния обмен на информация. Думите и интонацията ни помагат да разберем по-добре и да открием по-точно истинските послания, отправени от другите към нас. Метаезикът е една от страните в общуването, където е необходимо да се разработят специални подходи за обучение на учениците с умствена изостаналост. Това е езикът, в който са закодирани определени идеи, различни от изказаните в момента на говоренето посредством естествения език. Личността с умствена изостаналост не умее да го разчита. Промяната на акцента в изречението променя изцяло смисъла на посланието, което то носи. Въпреки това, 52% не улавят отделните интонационни акценти. В непосредственото общуване се използват различни клишета, които при лицата с умствена изостаналост служат, за да се запълнят празноти в изказаната фраза. Неумението на учениците с умствена изостаналост да разчитат метаезика може да ги превърне в обект на иронизиране, недвусмислени подмятания. Установено е, че то е в пряка зависимост от степента на тревожност. При провеждане на обучение в способността да разчитат „метадумите“, „метафразите“ и „метаизразите“ показва значителни промени не само в поведението, но и в степента им на тревожност. При успешно разчитане на скритото послание значително се завишава тревожността у изследваните ученици.   Чувството за общност в процеса на социализация при ученици с умствена изостаналост При децата и подрастващите с умствена изостаналост чувството за „връзка“ или „принадлежност“ се изгражда най-често чрез външно внушение и принуда. Изследвания показват, че за учениците понятието „общност“ се свързва най-вече с по-малка група хора, семейството, приятели. При по-малката група чувството за общност изцяло се препокрива с класа и училищната общност, като групата, към която принадлежат е също част от тях. Учениците между 12 и 14г. класират ценностите в следния низходящ ред: семейство, приятели, пари, а след тях здраве и външен вид. Тези на възраст между 15 и 18г.: семейство, пари, здраве, приятели, външен вид.   Разглеждайки чувството за общност при лица с нарушения, се откриват редица фактори, които пречат или подпомагат процесите, свързани с развитието у тях на чувство за общност и принадлежност. Те извеждат необходимостта от социално учене. Чрез него, чрез споделяне на опит, работа в група, игри и т.н., опитът на другите се персонализира за конкретното лице и става по-достъпен и разбираем. Така протича процес на усъвършенстване на възможностите на децата за самостоятелно справяне в рискови ситуации в групата, семейството, институционализираните общности. При работа с лица с нарушение в развитието, и особено при тези с умствена изостаналост, се очертава специфична образователна парадигма.   Умствено изостаналите ученици в процеса на деловото общуване Деловото общуване между деца и деца, деца и възрастни има огромно въздействие върху личността на детето и ученика. Чрез него то получава определен обем от нова информация, овладява умения да общува, изгражда свой стил на общуване с връстници и възрастни. В средата на училището контактите и общуването са подчинени на цялостната организация в училището. Различен е този модел в ситуация на общуване в социалната среда извън училище. Изводите от изследвания с цел да се установят възможностите на ученика да общува делово в позната и непозната среда, с познати и непознати хора навеждат на това, че има връзка между умението да се реализира делово общуване и опита на ученика до момента; учениците изпитват страх да инициират контакт, както с непознат човек, така и с познати- наблюдават се страх, притеснение, несигурност; използването на речта също носи своите особености; недостатъчното развитие на уменията за делово общуване затруднява социалната адаптация и възможностите за самостоятелен живот на изостаналия ученик.   Асертивното поведение като компенсаторен механизъм в процеса на социализация Едно от най-често срещаното отклонение в поведението е свързано със себепознанието, себеутвърждаването на личността с умствена изостаналост. Това води до затруднения в социалните контакти, които често са непреодолими в случаите, когато липсва външна подкрепа. В тази връзка се утвърждава идеята за т.нар. асертивно (себеутвърждаващо) поведение. Тя дава възможност за по-широка интеграция в контекста на личностните и социални умения и разгръща нов вид тенденции в целия образователен модел в училищната и извънучилищната среда- този на справящото се поведение. Уменията, свързани с демонстрирането на асертивно поведение се усвояват в средата, в която то се обучава и живее- семейство, училище, връстници, социална среда. Дефицитите при ученика с умствена изостаналост са свързани с чувството за малоценност и склонност към подчинение на авторитета. Всичко това се проявява в две крайни реакции- от изолираност до агресия. 80% от учителите, работещи с такива ученици нямат яснота по посока на това „какво е асертивно поведение“. По отношение на този проблем родителите се разделят по следния начин: такива, които разбират и осъществяват дейност в тази посока; родители, които осъзнават потребността от формиране на този тип поведение, но не извършват конкретни действия; родители, които имат деформирана представа за това- не разбират понятийното съдържание, но прагматично насърчават детето си за запазване на собствен периметър на действия чрез непозволени действия. За практиката на образованието на лица със специални образователни потребности е необходимо да се утвърдят социални и образователни модели, чиято насоченост трябва да бъде към себепознавателните способности на детето с умствена изостаналост, за неговия живот и възможност за самостоятелност и защитимост, социална равнопоставеност, които ще му осигурят по-голяма центрираност към собствените му интереси, мисли и представи.   Социалната интелигентност като предпоставка за ефективен процес на социализация Карл Албрехт в своя монографичен труд „Социалната интелигентност“ заключава, че социалната интелигентност е едно от най-важните условия за нашето оцеляване като вид. Тя е способността ни да се разбираме добре с другите и да ги привличаме за сътрудничество, без тя да бъде сведена само до комуникативните умения на човека. Тя е по-широко понятие. Авторът предлага свой модел за нея, като определя пет измерения за диагностика: осъзнаване на ситуацията; присъствие; автентичност; яснота; емпатия. Социалната интелигентност включва в своето съдържание социалните умения, които за лицата с умствена изостаналост като обща проява са затруднени. По отношение на първото измерение- ученикът, поради трудности, не е способен винаги правилно да разчете ситуацията, в която е попаднал. Той трудно разчита социалния контекст, поради преобладаващото конкретно-образно мислене. К.Албрехт приема, че социалният контекст се изгражда в три посоки- проксемичен, поведенчески и семантичен. От наблюденията как се проявява личността с умствена изостаналост в тях, могат да се направят следните изводи: лицата с умствена изостаналост изпитват определени затруднения в уменията си да преструктурират пространството. Те ги превръщат в аутсайдери, които не съумяват да контролират своето поведение при променена обстановка. Разчитането на поведенческия контекст е другата страна на социалната интелигентност, която е нарушена и децата реагират импулсивно, а при някои от тях са изработени стереотипни поведенчески модели, а това води до формирането у тях на нагласа за подобно отреагиране и у другия. В семантичния контекст трябва да се отчете фактът за трудностите в разбирането и използването на език- т.нар. „семантична дислексия“. Второто измерение на социалната интелигентност е личностното присъствие- лицата с умствена изостаналост лесно се открояват като присъствие в общността. Те са плахи, несигурни, неуверени в себе си в усвояване на ситуацията. Крайните емоционални реакции, които демонстрират тези лица ги правят нежелани участници или партньори в социалната общност. Това прави образа им автентичен. Учителят и специалният педагог трябва да реагират с емпатия, такт, лично присъствие, перспективност, добронамереност и много увереност в правотата на това, което предстои да се случи. Особеностите на социалната интелигентност на личността с умствена изостаналост поставя необходимостта за задълбочен анализ на практиката, свързана с обучението, възпитанието и социализацията им.



Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Бизнес
Прочетен: 3097465
Постинги: 223
Коментари: 17
Гласове: 133
Календар
«  Октомври, 2024  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031