Постинг
18.04.2016 21:49 -
Анализ на „Разни хора, разни идеали“ на Алеко Константинов (БЕЛ, 11 клас)
„Разни хора, разни идеали“ се появяват през 1897г. на страниците на в.“Знаме“. Те са ново по форма и съдържание художествено явление. Фейлетоните са изградени на основата на саморазобличаването, като похвати са монологът и антитезата. Откроява се наличието на сюжет и на главните композиционни елементи, които разгъват образите на героите. Използват се парадоксът, споменът, обръщението, за да се създаде комично-сатиричен ефект. Фейлетоните пресъздават психологията на поредица от социални типове, които са предадени в градация.Всеки от фейлетоните е завършено и самостоятелно художествено цяло, но има и свое място в поредицата.
Първата творба представя типа на нищожния чиновник, разкъсван от завист и амбиция, разкрит чрез словото на разказвач, носител на авторовото отношение. Монологът на героя звучи като оплакване на неуспял в живота човек. Той е изповед на кариерист, чието поведение се движи от завистта. Протестът е само пасивен- на думи, и се осъществява, когато героят е пиян и в кръчмата. Помощник-регистраторът е ограничен и дребнав, лишен от смелост, нищожен и душевно пуст. Негови средства за издигане са унижението, подмазването, доносите, подлостта. Представя се за скромен човек, но непрекъснато изтъква заслугите си, които са незначителни и незабележими от началниците му. Той се самоочертава като политически хамелеон, заслепен за същността на собствената си природа. Кулминацията е в самоопределението, което героят си прави, изразявайки готовност да се превърне в „архиподлец“, за да постигне желания пост. Чрез разликата между самомнението му и неговата действителна същност е иронизирана пародийната му личност.
Във втория фейлетон Алеко показва „великия спасител на България“, над чиито политически престъпления новото правителство слага забрава чрез амнистия. Във вид на диалог, в който доминира амнистираният, на чашка с приятел протича изповедта на героя. В нея оживяват спомените за грозните драми в полицейските участъци, мечтата за реванш, присмехът над борците за свобода. Цинизмът на героя проличава в обръщенията, възклицанията и подвикванията, в арогантността на думите, че всичко извършено е целяло спасението, славата и величието на България. Алеко не приема гаврата на насилника с идеалите и безпощадно осъжда неговата жестокост. Гневът му преминава в ярка и ядна сатира, заклеймяваща обществото, което тачи златото, а не идеите, безчестието, а не честността.
Третият фейлетон осветява типа на „патриота“, на търгаша с обществените идеали, на байганьовското разбиране за патриотизъм. Монологът преминава в изповед пред друго лице. В делнична обстановка героят разсъждава за политиката, за освобождениета на Македония, за отношенията с Русия и султана, за същността на патриотизма. Чрез словото той разкрива интимните си и нечисти помисли, излага своите идеали, които привидно имат обществена значимост, но се основават на келепира и грубия кариеризъм. В центъра е проблемът за освобождението на Македония. Героят защитава философията на раболепието, на покорната глава, която глава не я сече, за да използва благоприятен политически момент, когато неговата партия е на власт. Алеко се слива привидно с говорещия, за да го разобличи във финала чрез думите му: „Че да ги пипна аз ония ми ти търговци, две годинки да им обирам каймака- стига ми! Па сетне оттегли се на Охридското езеро, дигни си една вила, па си накриви калпака… Ето туй се казва патриотизъм. Всичко друго е вятър!“. „Патриотът“ е демаскиран, неговият лъжепатриотизъм е продиктуван от ламтежа за Солунската митница. Героят е разголен, откроени са отблъскващата му нравствена същност, алчността и безразличието му към съдбините на Македония.
Последният фейлетон е под формата на роднински разговор, в който се противопоставят два контрастни възгледа за гражданско поведение и човешко щастие. Диалогът има възпитателна роля- чичото поучава своя племенник как да преуспее в живота. Многословието на възпитателя издава безсилието му да убеди и защити своята мнима правота, а лаконизмът на племенника- неговата ирония. Принципите му почиват върху личния интерес и егоизма, върху примирението с общественото зло. Словото на чичото звучи като житейски пословици от типа на: „Криво-право – мълчи си.“, „С гюрултия гърло не се пълни“, „Политика къща не прави“. Афоризмите разкриват философията на приспособленеца и политическия хамелеон, на парвенюто, на лишения от граждански добродетели човек. За него богатството е мерило за благополучие и достойнство, за тежест и място в обществото. Цената на преуспяването е кротуването, безразличието към беззаконията и сдобряването със силните на деня.
Племенникът защитава друг житейски възглед- честното гражданско поведение, несъгласието и бунтуването срещу политическите неправди. Той привидно се съгласява с „мъдростите“ на своя чичо, но чрез задаването на въпроси разрушава това съгласие. Чрез ирония и хапливи реплики той развенчава „истината“ на своя наставник и подсказва житейската си непрактичност и нежеланието за еснафско щастие. В негово лице авторът утвърждава облика на честния гражданин, на неспокойната личност, на демократа и хуманиста.
В „Разни хора, разни идеали“ Алеко създава обобщени образи, като на отделния герой са придадени широко значими черти. Сатиричната заостреност носи актуално звучене и висок граждански патос. Авторът гради нов фейлетонен жанр, който успешно съчетава чертите на публицистиката и белетристиката.
Няма коментари
