Учебни материали :: Бай Ганьо- образът антипод на идеалиста Алеко Константинов (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

24.05.2016 20:57 - Бай Ганьо- образът антипод на идеалиста Алеко Константинов (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)

Автор: u4ebnimateriali Категория: Други

Прочетен: 10581 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 20.09.2016 16:41

Книгата на Алеко- „Бай Ганьо“, е едно най-ценните достижения в българската литература, защото поставя съществения за нацията ни проблем за равнището на културното ни съзнание и съизмеримостта му с европейското. В нея присъстват два противоположни модела- този на Бай Ганьо, който олицетворява отказа на българина да възприеме постигнатото от по-цивилизованите държави, и този на писателя идеалист, способен да го оцени и да се повлияе положително от него. Тя представя сблъсъка им, за да подчертае разликите, и разкрива невъзможността за развитие на единия от тях. Главните герои са пълни антиподи и чрез контраста авторът целѝ да открои двата типа отношение към чуждата, непозната култура. В центъра на изображението е Бай Ганьо, който не просто я отхвърля, а изобщо отказва да я приеме. От другата страна е интелигентният и възпитан човек, отворен към нейните влияния и усвоил я. Той присъства чрез отношението и оценката си като коректив на главния герой. Срещата на грубостта и деликатността има своя предистория. Алеко се сблъсква с бруталността на прототипа на героя си веднъж на изложението в Чикаго в лицето на Ганьо Сомов, втори път- при участието в изборите за Велико народно събрание в Свищовска околия през 1894 година, от което се ражда един от фейлетоните му. Трети път откриваме двамата в цикъла с хумористични разкази "Бай Ганьо", където на главния герой е противопоставен младият идеалист Иваница Граматиков, зад който се крие личността на автора. Още в първото изречение на творбата Алеко заявява тезата си, че европейското у Бай Ганьо е само привидност. Получил свободата си даром, промяната му е само външна, което обяснява неадекватното му поведение в държавите на Европа. Той е образът на новобогаташа, натрупал пари, но лишен от елементарно възпитание, което проличава в презрението му към паметниците на културата: „Какво ще ѝ гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати.“ Той е по ориенталски недоверчив при пазенето на скъпоценните дисаги с мускалите у Иречек. Обича да фамилиарничи и проявява нахалство, натрапвайки се в дома на чешкия интелектуалец, за да спести пари за хотел. Бай Ганьо държи груб език: „И из устата на Бай Ганя изхвръкна една псувня като бомба...“ и не само, че не е кавалер, а има непристойно отношение към жените. За него всичко се заключава в думата „келепир“. Да остави спътника си да плати бирата с репликата: „Имал си бол пари – платил си я.“, е най-безобидното, на което е способен. Той се възползва от всеки винаги, когато му се отдаде случай. Така пуши тютюна и яде от крушите на пътуващите в съседно купе, изоставяйки другарите си. Героят не владее културните кодове на другостта. Той не знае как да се държи на обществени места като операта и банята. Където и да отиде, дискредитира българското и демонстрира фалшив патриотизъм. „Булгар! Булга-ар!“- вика той в къпалнята и хвърля в смут германците. Бай Ганьо е и физически, и душевно нечист, попаднал в изискана, изтънчена среда. От разреза с нея произтича комичното. Антиподът му- Алеко, е снизходителен, проявява разбиране и симпатия: „Аз, грешен човек, от душа се смях на бай Ганювото приключение. Бедният!“. Образованият човек е широко скроен, способен да вникне и проумее мотивите за едно или друго поведение. От позицията на духовен аристократ той признава правото на всеки да бъде себе си и допуска нарушаването на правилата на едно друго общество, като плод на незнание и нежелание за съобразяване с тях. Той дори съзира „положителни черти в своя герой. В края на Първа част- „Бай Ганьо в Русия“, го определя като „деятелен, разсъдлив, възприемчив“ и предполага, че може да извърши подвизи, ако бъде поставен под влиянието на добър ръководител. Авторът оценява виталността на Бай Ганьо, изтъква неговата животинска енергия и подозира „голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила“. Но Бай Ганьо от първата част на Алековата книга, който ни разсмива, във втората придобива чудовищен образ, който смразява усмивката. Същата тази мощ, която го държи здраво стъпил на земята, същите пробивност и упорство се израждат в безогледност и тирания, в жестоко властничество и морална злоупотреба. Героят вече буди у читателя не смях, а страх. Арогантността на малокултурието от началото на книгата се изражда в политическа. Втората част нароява множество двойници на Бай Ганьо. Типажът се разраства като зараза и се сблъскваме с шайка байганьовци- Гочоолу, Дочоолу, Гуньо Адвокатина, Данко Харсъзина. Антерията и потурите са заменени с вратовръзка. Изтънченият външен вид обаче отново е в дисхармония със същността на героя, отказал да проумее, че аристократизмът се отнася до нравствените качества, а не засяга външността. В новата среда на повърхността изплуват други характерни черти на Бай Ганьо, които с категорична яснота го разграничават от рицаря на духа- Алеко. Героят разгръща своята хамелеонщина, разкрита в телеграмата, която изпраща до двореца. По време на изборите грубо партизанства, за да ги спечели, без оглед на средствата. Бай Ганьо демагогства- издава вестник с гръмкото име „Народно величие“ и се намесва в политическия живот на страната. Той приема образа на конюнктурен тип, който никога не е в опозиция, защото знае, че от нея келепир няма. Научил се да се приспособява към всяка ситуация, от която може да извади полза, за него не съществуват идеали и партийна лоялност. Любимият му израз го доказва: „Идеали бошлаф“. Бай Ганьо е практичен, воден единствено от интереса и печалбата. Добродушният хумор на Алеко, насмешката, подобна на веселия смях на възрастния над пакостливо дете, неусетно преминават в ирония, в остра сатира и прерастват в гротеска и сарказъм. Бай Ганьо придобива гигантски размери. Той се хиперболизира до политически мастодонт, за когото не съществуват морални прегради. Неконтролируемите му безчинства будят нетърпимостта и недоволството на автора. Недодяланият търговец на розово масло е образ тип, събрал повече негативни черти. Чрез смеха и потреса от тях читателят е въвлечен в своеобразна национална психотерапия и преживява катарзис, за да открие реалността, за да се отрезви от патриотичния патос за величието на народа ни. Тих противовес на образа е идеалистът Алеко, оказал се неспособен да го доведе до позитивна промяна. Той символично и трагично намира смъртта си от ръката на своя антипод, превърнал се в безсмъртен.

Нагоре