Постинг
24.05.2016 21:04 -
„Разни хора, разни идеали“ и кривото огледало пред лицето на обществената нравственост (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)
„Разни хора, разни идеали“ се появяват през 1897г. на страниците на в.“Знаме“ като ново по форма и съдържание художествено явление. Фейлетоните са изградени на основата на саморазобличаването, като средства за това са монологът и антитезата. Алеко е безмилостен в своята изобличаваща сила. Той не се бои да назове недъзите в обществото и с помощта на ирония и пряка критика, чертае образа на българската действителност.
Посредством героите на фейлетоните, авторът разкрива психологията на поредица от социални типове. Чрез яркия и суров реализъм, с който са предадени те, е регистрирана моралната деградация на човешкото. Душевният им свят се открива пред нас грозен и разкривен, неспособен да отрази обществения идеал за нравственост.
Първият типаж е този на нищожния чиновник, разкъсван от амбиция. Звучи изповедта на кариерист, чието поведение се движи от завистта. Безкрайното му оплакване и недоволство рисуват образа на пасивния човек, който протестира само на думи, когато е пиян и в кръчмата. Помощник-регистраторът е ограничен и дребнав, лишен от смелост, нищожен и душевно пуст. Негови средства за издигане са унижението, подмазването, доносите и подлостта. Той заявява готовността си да се превърне в „архиподлец“ в името на постигането на желания пост, а с това и намерението да пристъпи всякакви морални граници. Той е скромна мижитурка, която непрекъснато изтъква заслугите си- незначителни и незабележими. Самоочертава се като политически хамелеон, заслепен за същността на собствената си природа. Разликата между самомнението и действителната му същност очертават личността му като пародийна.
Друг типаж, който разкрива безнравствеността и отсъствието на човечност у човека, е този на „великия спасител на България“, чиито политически престъпления новото правителство оправдава чрез амнистия. В диалога на чашка с приятел читателят чува изповедта на амнистирания. Тя повдига завесата към грозните драми в полицейските участъци, отсветлява мечтата за реванш и разкрива бездушния присмех над борците за свобода. Душевното падение на героя, неговото безочие и ампутиран дух проличават в циничното му отношение, вплетено в обръщенията, възклицанията и подвикванията, в арогантността на думите, че всичко извършено е целяло спасението, славата и величието на България. Алеко не приема гаврата на насилника с идеалите и безпощадно осъжда неговата жестокост. Гневът му преминава в ядна сатира, заклеймяваща обществото, което почита златото, а не идеите, безчестието, а не честността.
Типът на „патриота“, на търгаша с обществените идеали, на байганьовското изкривено патриотарство откриваме в монолога на героя от третия фейлетон. Разсъждавайки за политиката, за освобождението на Македония, за отношенията с Русия и султана, за същността на патриотизма, той саморазкрива нечистите си помисли и излага идеалите си, които уж имат обществена значимост, а се основават на келепира и грубия кариеризъм. Философия на героя е раболепието, покорната глава, която сабя не я сече, за да се изчака благоприятен политически момент, когато неговата партия е на власт. Алеко привидно се слива с говорещия и го разобличава във финала чрез собствените му думи: „Че да ги пипна аз ония ми ти търговци, две годинки да им обирам каймака- стига ми! Па сетне оттегли се на Охридското езеро, дигни си една вила, па си накриви калпака… Ето туй се казва патриотизъм. Всичко друго е вятър!“. „Патриотът“ е демаскиран. Не обичта към България е център на неговия свят, а ламтежът за Солунската митница. Героят е пределено разголен, откроени са отблъскващата му нравствена същност, алчността и безразличието му към съдбините на Македония.
Под формата на роднински разговор, в който се противопоставят два контрастни възгледа за гражданско поведение и човешко щастие, авторът поглежда към приемствеността на безнравственото. В поученията на чичото, отправени към неговия племенник, как да преуспее в живота, проличават принципите на личния интерес и егоизма, на примирението с общественото зло. Те са изразени чрез житейски пословици като: „Криво-право – мълчи си.“, „С гюрултия гърло не се пълни“, „Политика къща не прави“. Афоризмите разкриват философията на приспособленеца и политическия хамелеон, на парвенюто, на лишения от граждански добродетели човек. За него богатството е мерило за благополучие и достойнство, за тежест и място в обществото. Цената на преуспяването е кротуването, безразличието към беззаконията и сдобряването със силните на деня.
Племенникът е единственият положителен образ в поредицата, олицетворяващ житейския възглед за честно гражданско поведение, за несъгласие и бунт срещу политическите неправди. Той привидно се съгласява с „мъдростите“ на чичо си и чрез задаването на въпроси разрушава това съгласие. С ирония и хапливи реплики развенчава „истината“ на своя наставник и подсказва житейската си непрактичност и нежеланието за еснафско щастие. В негово лице авторът утвърждава облика на честния гражданин, на неспокойната личност, на демократа и човеколюбеца.
„Разни хора, разни идеали“ поглежда към антихуманните измерения на човешката душа. С тънкото си и точно чувство Алеко засяга болезнените рани на нашето общество. Без да натрапва, той внушава, че изборът да живееш честно и достойно е пътят към тяхното излекуване и че, вървейки по него, се превръщаш от карикатура в пълноценно човешко същество.
Тагове:
„Който побеждава другите е силен; който ...
Национално и общочовешко в разказа „Дерв...
Невъзможният диалог между твореца и възп...
Национално и общочовешко в разказа „Дерв...
Невъзможният диалог между твореца и възп...
Няма коментари
