Учебни материали :: Безсмъртието на бореца за свобода в стихотворението „Хаджи Димитър“ (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

26.12.2016 15:21 - Безсмъртието на бореца за свобода в стихотворението „Хаджи Димитър“ (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)

Автор: u4ebnimateriali Категория: Други

Прочетен: 7919 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 26.12.2016 15:37

Баладата „Хаджи Димитър“ заема особено място в българската литература, а героят ѝ- в националния пантеон на поборниците. Тя съхранява митологизирания образ на бореца за свобода, чийто подвиг е увековечен. Той заема най-високия връх в колективната памет и продължава да живее там, благодарение на извършеното от него велико дело. Хаджи Димитър е олицетворение на безсмъртния дух на пожертвалите се в името на българската свобода и смъртта му е гарант за това. Балканът е вечното място, което той обитава, а природата и нейните митични същества са негови закрилници. Песента за бореца отвежда към света на вечното и пази спомена за него. От жанра на творбата на Ботев произтичат всички необходими ключове за тълкуване на скрития смисъл. Баладите задължително съдържат фантастичен елемент, който в конкретния случай е внесен от фолклора ни и вплетен в един цялостен митопоетичен свят. Той е сбор от натоварени със значение образи, чиято цел е да вградят величавия образ на героя и да го направят безсмъртен. Времето в митичното пространство е спряло. Всяко движение, което протича в него, се повтаря, което създава усещането за безкрай, за нескончаемост. Слънцето е високо и не променя своя ход, кръвта неспирно тече, а раната на героя не зараства. Той е между небето и земята, лишен от правото на смърт, от това да се пресели отвъд. Отсъствието на динамика подсилва впечатлението за нестихващо страдание, но носи внушението за непрекъснато протичане на времето, за вечност. Героят е положен на най-високия връх в мисленето на българите- Балкана, който концентрира в себе си представите за баща пазител, за дом на хайдути и войводи, опазил техните тайни. Не е случайно, че думата за него е в мъжки род. Балкана има силата и мощта да бъде опора на борците за свобода. Той ги приютява и в живота, и на прага на смъртта, и в самата смърт. Хаджи Димитър е жив именно там- на това велико за българите място, което свързваме не само с измервана с морското равнище височина. Той е мерило за извисеност на духа, за самопожертвователност и безстрашие. Юнакът е главният обитател на това пространство, негов център, а природата е в пълен синхрон и съзвучие с него. Спрялото слънце сякаш отдава почит на героя, песента на жътварката отбелязва сезона на прибирането на зърното, чийто образ в човешко измерение е сам той, за да се стигне до кулминацията на творбата и до най-знаменателните думи, които помним през вековете: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира; него жалеят земя и небе, звяр и природа, и певци песни за него пеят…“. Цената на безсмъртието е висока- да пожертваш собствения си живот в името на идея, в името на свободата на своя народ. Затова то не може да бъде самоцел, а е награда за трудния избор да поставиш благото на общността над личното си благоденствие. Такъв подвиг е трудно да бъде осъзнат, гледан през призмата на обикновеното. Затова и поетът го възвеличава чрез вплитането му във възвишения свят на фолклорната митология. Единствено нейните образи са съзвучни с извършеното от героя, те могат да го обгрижват и да поддържат паметта, че е жив. Орлица му пази сянка, вълк му ближе раната, соколът му е брат и по братски се грижи за него. Самодивите му пеят и го лекуват с билки, те са негови сестри. Героят е сродѐн с природата и фантастичните същества от представите на древните българи, с което е превърнат в част от колективната памет, заел своето място в непреходното. Най-висш знак и показател за постигнато безсмъртие у Ботев е песента. Тя е съвършеният израз на поклон и засвидетелстване на уважение към героите. Още повече, когато я изпълнява Балкана, както е в баладата: „Настане вечер – месец изгрее, звезди обсипят сводът небесен; гора зашуми, вятър повее, - Балканът пее хайдушка песен!“. Много анализатори коментират художествената изобразителност и звукова хармония при възпроизвеждането на природната картина. Митопоетичното пространство е олицетворено и чрез ярка метафора е представено като носител на спомена за бореца. Балкана пее и песента на героите и песен за героя- такова двустранно тълкуване предполага поетичният стих. Обиталището на величието възпроизвежда паметта за великите. Баладата „Хаджи Димитър“ е текст, който българите не забравят и знаят. Той извежда образа на героя отвъд границите на обикновеното и го превръща в част от онзи свят, който е нереален, но и неоспорим, който е затворен в своята повторителна непостижимост, доближаваща се до идеалното. Това е своеобразно канонизиране на героя чрез средствата на поезията и фактът, че то е достигнало до нас, е свидетелство, че идеята за безсмъртието е постигната.

Нагоре