Постинг
26.12.2016 15:35 -
Патосът на възторга и изобличението в стихотворението „Българският език“ на Иван Вазов (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Други
Прочетен: 5136 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 26.12.2016 15:36
Прочетен: 5136 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 26.12.2016 15:36
Повод за написване на одата „Българският език“ са твърденията на чужденците, пишещи за България, че нашият език е груб и немузикален, към които се присъединяват и самите българи. Вазов е разгневен от тази проява на родоостъпничество и решава чрез силата на словото да се противопостави на несправедливите нападки. Избира жанра на одата, защото той му позволява да бъде крайно емоционален и безкомпромисен, както повелява случаят.
Стихотворението кипи от енергията на патриотизма. То е пропито с възхищение от родното слово и с остро изобличение на неоснователните хули срещу него. Вазов защитава българския език и разкрива несъстоятелността на обвиненията, хвърлени върху него.
В композицията на одата се открояват две ясно различими смислови части, които аргументират настоящата теза. В първата, която обхваща началните четири строфи, поетът разкрива богатствата и предимствата на своя език. Втората, отредена за ругателствата против него, е с два куплета по-кратка. Тя заема само пета и шеста строфа, което в чисто количествено отношение внушава, че качествата на българския език надделяват в спора.
Патосът на позитивизма на Вазов се концентрира върху древността и светостта на родното слово. С помощта на инверсии като „език свещен“ и „език прекрасен“, както и на множество епитети той изразява преклонението си пред красотата на езика, на който говорят поколения българи. Той съхранява паметта за нашето минало и затова поетът го назовава: „език на тая, дето ни роди“, „език на моите деди“, „език на мъки, стонове вековни“. В него е отразена историята на рода ни, на нашия народ, което го превръща в лична и национална светиня, за която сме длъжни да се грижим и пазим. Вазов изтъква и звуковите предимства на българското слово, което отразява неговия характер. Езикът ни е мелодичен, неговите звуци са „сладки“. Речта му крие „хубост, мощ“, тя е „гъвкава, звънлива“. Поредицата от натрупване на епитети е градирана и завършва с употребата на архаични, но подходящи да изведат смисъла на казаното думи:
„от руйни тонове какъв разкош,
Какъв размах и изразитост жива?“
„Руйни“ е прилагателно в множествено число, което се употребява, за да се предаде буйността на някаква течност- река или вино. То означава и „пенлив“, и „изобилен“, с което речта на българите е обрисувана като жива, подвижна, силно емоционална и устремена. Езикът ни е богат на тонове, той притежава широта и изразителност.
Във възходяща градация Вазов засилва емоционалния си изблик, за да достигне до причината за своята апология на езика. Той е охулен, опетнен и отречен. Но и в това той вижда величието на родното слово. Затова го нарича „език страдални“. Нападките от страна на чужди и свои са само още едно доказателство за силата и способността му да оцелява през вековете.
С помощта на преизказни форми поетът препредава несправедливите обвинения, отправени към българския език- „не си можал“ и „бил орисал“. Одата изцяло е изградена в духа на диалог с езика. Вазов се обръща към него и му говори като на живо същество- знак за разбирането на значимостта му. Тук обаче сякаш се страхува негативните слова да не осквернят светостта му и не ги допуска пряко в текста. Те имат само информативен характер, за да подсилят повода за яростната защита на езика. Хулниците твърдят, че той е недостоен да въплъти творческата мисъл, неспособен е да изразява велики идеи, а е предназначен за „груб брътвеж“. Това принизяване на стойността на родното слово, в чиито извисеност и съвършенство поетът не се съмнява, той приема като груба клевета, като следствие от модното увлечение да се отрича и отхвърля всичко „мило нам и родно“.
Болката на Вазов от поругаването на националните ценности е непреодолима. Но поетът има решение и то се крие в самия него, в собствената му воля и предназначение да бъде поет. Той заявява, че ще се възползва от дарбата си да борави със словото и, приел го като свое вдъхновение, ще разкрие красотата и чистия блясък, които са негова изначална същност. Поетът е далновиден и хвърля поглед в бъдещето, където се надява идните поколения да приемат предаденото от него, да осмислят и разберат, че езикът ни е национално съкровище и мост, който свързва епохите и хората.
Одата „Българският език“ акумулира непримиримия и непреклонен дух на твореца, възправил се да брани инструмента на своята работа. Чрез езика Вазов защитава езика, за да докаже, че правото е на страната на истината, а не на ругателите, заклеймяващи национална ценност, която не познават. Той изпълнява творческия си и отечествен дълг и като поет и гражднани отстоява мястото на българския език сред останалите. Авторът на стихотворението не целѝ да изрича неистини, а само припомня забравените достойнства на родното слово, които са очевидни и неоспорими, както е доказало времето.
Няма коментари
