На майка ми

След гарата – море.
Дотук е влакът.
А после –
старото пристанище и плажът,
сътворен от трепкащи зрънца и миди.

А как черупките се пълнят с пурпур,
а люспите на пясъците – как,
блестят като нападали звезди!

Брегът преди сумрака –
във нищото потъващ залез.

На хоризонта няма кораби.
Прибират си небетата платната
и в някой близък рай
ги чака пак пристанище:
с луна и с ангел – втренчени
във вените на идващ от живота облак.

Преди нощта, релефът е изгладен.
Брегът след падналия здрач,
е тъмна линия, източена като към ада. 

По нея – само отпечатъците на тъгата.
И сянката й – дълга, повече от смърт:
лежи (антично божество, избягало от митове) –
между звука
              на две отдалечени в космоса галактики.