Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.05.2013 11:07 - Умората от безутешните дни и копнежът за бягството от нея в стихотворението „Скрити вопли“ на Димчо Дебелянов (ЛИС, БЕЛ, 8 клас)
Автор: u4ebnimateriali Категория: Други   
Прочетен: 9548 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 15.10.2013 10:37


Димчо Дебелянов е представител на символизма в българската литература. Поетичният му талант, заедно с драматичния му живот, му създават образа на меланхоличен романтик. Едно от най-популярните му стихотворения е „Скрити вопли”, познато още и като „Да се завърнеш в бащината къща...”. То е включено в стихосбирката „Под тъмни небеса” и преобладаващото настроение в него е печално и носталгично. Елегията  разкрива най-съкровените мисли и чувства на лирическия герой, разгърнати в две посоки- мъчителното настояще и копнежът за по-светло бъдеще. Лирическият Аз е изморен от болезнения сблъсък с горчивата реалност, в която не намира опора и сигурност. Той е уверен, че може да намери утеха в спомена за родния дом, и копнее да избяга в него, за да преодолее болката от потискащото настояще. Светът и животът са външният враждебен свят, който ранява и нарушава душевната хармония на човека. А родната къща е вътрешното пространство, в което той знае, че може да се чувства защитен и сигурен. Умората от преживяното е тази, която води лирическия герой към въображаемо пътуване до бащиния дом. За това говори употребата на условно наклонение- „да се завърнеш“, „да събудиш“, „да те пресрещне“, „да чезнеш“, „да повтаряш“, „да шъпнеш“. Именно умората от дните го приобщава към всички „скръбни и нещастни“, които познават носталгичното чувство, и го поставя на пътя към дома. Не случайно тя е метафорично назована с епитета „черна“, което подчертава крайното емоционално състояние, в което се намира героят- обезверен, отпаднал, немощен и безсилен, омаломощен. Животът му в настоящето е „бреме“, т.е. тегоба, с която не може да се справи и която не успява да пребори. Той се смалява под напора ѝ и търси път да я преодолее. Умората не е резултат от временен неуспех. Тя е натрупвана с времето, за което говори стихът:

                         „кат бреме хвърлил черната умора,
                                        що безутешни дни ти завещаха-“   Предизвикана е от мъчителното страдание далеч от дома, което е непреодолимо и повтарящо се до безкрайност, без възможност героят да намери изход от него. Затова и дните са определени с епитета „безутешни“, защото е трудно да се открие нещо, което да утоли вътрешната жажда за душевен покой. Такава вътрешна опора е мечтата за завръщането в бащината къща. Копнежът по родния дом се превръща в блян, който може да спаси лирическия герой с уюта, спокойствието и хармонията си. Образите и символите, които изплуват в съзнанието му под въздействието на душевните му лутания, са: дворът, прагът, майката, стаята и иконата. Те оформят вътрешния свят, в който героят се чувства сигурен и защитен. Всичко свързано с него носи положителен знак, за разлика от живота в настоящето. Дори нощта, която е символ на мрака, гасне „смирено“ и „разгръща“ „тихи пазви“. Тя „приласкава“ и предразполага към успокоение и душевен мир. В двора вече се събужда радостта, макар и „плаха“, от предусещането за дългоочакваната среща с родното и с най-скъпия на света човек- майката. Наречена „старата“ и определена с „безсилно рамо“, тя е на границата- на прага, между враждебния и непознат и близкия и познат свят. Образът ѝ е представен чрез характеристика на нейната душевност, на вътрешната ѝ и всеопрощаваща сила. Тя е в правото си да осъди и отхвърли своя син, но като пазителка на дома, го посреща с неизменната си „усмивка блага“, израз на безпрекословната ѝ любов. След мига на прошката, той вече може да пристъпи към личния си сакрален център- „стаята позната“, която е последното му убежище- „пристан и заслона“. Едва тук може да се осъществи съкровеното и лично обръщане към самия себе си, както и самоопрощението. В тишината на своята стая, подчертана многократно чрез повторенията на звука „ш“ („шъпнеш“, „тишина“), героят се обръща към „старата икона“. Изразът „впил морен поглед“ подчертава безкрайната жажда и дълго жадуваното изживяване на този миг да пиеш от вярата, която ти е липсвала, да достигнеш края на своето пътуване и това да те направи смирен, спокоен и удовлетворен. Намерил упованието и желаната представа за своя живот, героят се събужда от съня си в края на творбата. Осъзнал невъзможността да бъде осъществен блянът му, той разбира, че копнежът му е само спомен, в който се е изгубил като „печален странник“. За лирическия герой на Димчо Дебелянов родният дом е свещено пространство на себепостигането. Макар бленувано и реално само в илюзорния и химерен свят на въображението, неговото съществуване е вътрешната му опора. Той е възможност за бягство от суровия действителен свят. Упованието в него е единствената му утеха и спасение за наранената му душа.  



Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Бизнес
Прочетен: 2335152
Постинги: 223
Коментари: 14
Гласове: 130
Календар
«  Септември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930