Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.05.2013 12:31 - Борбата с вятърните мелници (есе казус, БЕЛ, 10 клас)
Автор: u4ebnimateriali Категория: Други   
Прочетен: 9855 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 15.10.2013 10:19


        Животът ни на земята е плетеница от реалност и въображение. Ние сме като малки платноходки, люшкани непрестанно между бреговете на фактите и илюзиите. Жадуващи истината, се борим да я открием, за да се почувстваме сигурни, вярващи и силни. У едни от нас надделява реалистичният, материален мироглед, а у други водещ е стремежът към неща, видими единствено с помощта на вътрешното ни зрение.      Главните герои на Сервантес са представители на двата типа светоглед. Санчо Панса- на разумния и здраво стъпил на земята човек, а Дон Кихот- на човека на въображението, воден от вътрешния си глас. Материално и идеално се срещат в противоборство.        Когато стремежът към идеалното вземе връх, ние се впускаме в битка с образите от света на нашето въображение. Градим ги сами и сами воюваме с тях. Сблъсъците с действителността и несъвместимостта ѝ с душевния ни мир се пораждат от потребността ни да утвърждаваме самите себе си, да бъдем герои в своите и чуждите очи. Загубим ли борбата, можем да открием приятел.       Да бъде герой копнее Дон Кихот. Закъснял рицар, надживял времето на справедливостта, честта и закрилничеството, помнещ повелите на славното минало, в което властват законите на етиката и героичното, той се стреми да продължи традицията и в новото- материално- време. Да победи в тази битка му помага Санчо Панса.       У всеки от нас живее по един Дон Кихот, защото неумиращо в човека е желанието да храни илюзии. Те ни карат да се чувстваме по-различни и извисени, далеч от грубостта на ежедневието. Чрез тях градим по-красив и съвършен свят и вярваме, че докосваме възвишеното. Във въображението си създаваме представи, в които влагаме своите идеални очаквания за това какъв трябва да бъде светът. В тях всеки образ е завършен, цялостен, издигнат до ранга на божество. Идеален е любимият ни човек, идеални са отношенията ни с приятели и близки, идеално е бъдещето ни, идеални сме самите ние.        Този свят е вечен, красив, застинал и изключителен. Вярвайки, че сме част от него, го подхранваме, защото и той ни упоява с висотата и непостижимостта си. Именно в това съзираме предизвикателство- да го направим видим и реален, да го изведем от света на сънищата и да го осъществим.       Подтикван от такива мотиви, Дон Кихот проектира върху вятърните мелници стремежа си да бъде смел герой, преживял нелеко сражение. За него те са великани, които трябва да бъдат победени. Липсата на външни стимули, които да провокират безстрашие и непоколебимост у героя, го кара сам да създаде такива. Насъщна за него е потребността да се съизмерва с духовния и морално чист свят, съграден от рицарски принципи и правила. Затова рискува да бъде себе си, действайки по силата на тези ценности. Разминаването между бляновете му и реалността го прави смешен. Но не и отчаян. И той не спира да дири приключения.     Стимулите, идващи от вътрешния свят, ни правят търсещи и открити личности. Въображението държи будна съвестта ни и ни води по пътя на оптимистичното постигане на възвишени цели. То не открива пречки за осъществяването им и ни хвърля в неразумни наглед действия. Така постъпват децата- без страх и преднамереност, искрено и устремно.     Почерпили смелост от идеалния свят на неограничените възможности, вярваме безрезервно, че носим неземна сила, за която няма граници и бариери. За жалост, реалността стопява захаросаните ни илюзии и ни показва, че красивият свят не е единствен. Сблъсъкът с нея бързо сваля розовите ни очила и ни принуждава да погледнем на света с нови очи. Копието на Дон Кихот е пречупено от крилата на вятърните мелници, а той- хвърлен от коня. Оптимизмът му го превръща в жалко подобие на съвършените му идеали и той вече не е герой, а глупав и сляп за реалността.         За да следва неотклонно подтиците на сърцето си, на човека му е нужна сила, за да устоява на пораженията. Потребни са му даже малко лудост и ексцентричност, воля и настойчивост за утвърждаване на личния идеал, който освен за нас, копнеем да е валиден за всички. Въображението се храни с вътрешната сила да устояваш на трудностите и да побеждаваш в битките с живота. Самт, без волята и непоколебимостта, то не представлява нищо.         Вътрешният свят дава само начален тласък на мечтите ни, той е огънят, който разгаря инициативността. Но без съобразяването с реалната ситуация той не може да възтържествува над земното. Сляпото следване на вътрешния глас може да ни превърне в пораженци и неудачници в живота.      Загубената битка не е страшна, а падналият в боя не е последният глупак, когато не е сам, когато рамо до рамо с него върви верен приятел. Такъв е Санчо, който отрезвява своя печален рицар. Не го изоставя и макар да вижда заблудата му, следва го и му помага да постигне идеала си. Той също е увлечен от силата на приключенския дух, от липсата на скука, от походите и преживяванията.      Приятелството е единственият начин да се ориентираме в света. Човекът до нас винаги по-добре може да прецени кой от нашите въображаеми образи има връзка с реалността и кой ще ни направи недодялани в очите на другите. Приятелят е наш водач по пътя на живота ни, наша подкрепа и източник на сигурност за делата ни. Имаме ли приятел, не губим нищо- напротив, печелим незаменим помощник за отговорите на житейските ни въпроси.       Битката със света, в който се раждаме, е нелека. От една страна, в себе си носим красотата на своя душевен свят, а от друга- ни се налага да живеем сред грубостта на земния. Водени сме от жаждата за истински живот- такъв, какъвто го виждаме с очите на душата си, но получаваме и болезнени удари отвън, опитаме ли се да я утолим.        И единият, и другият са реалност, но всяка крайност изкривява цялостната картина на света. Дон Кихот е идеалист, но и човек без външни ориентири. Санчо Панса е напълно земен, но му липсват романтични мотиви. Свързването на двата житейски модела чрез приятелството е успешна формула за изминаване на земния път. То е нашето огледало, в което виждаме себе си и същевременно пред нас се открива виждането и на човека до нас, който ни допълва и който ни спасява от безумието на самотата.         В приятелството всяка загубена битка е спечелена битка. Защото е трудно да победиш себе си и най-често падаш в неравния бой. Но вместо себе си, можеш да имаш приятел. И Дон Кихот има такъв. Което си е истинска победа. 



Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Бизнес
Прочетен: 1693648
Постинги: 223
Коментари: 14
Гласове: 124
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031