Постинг
16.05.2013 16:23 -
Литературен анализ на стихотворението „На прощаване“ на Христо Ботев (БЕЛ, 11 клас)
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Други
Прочетен: 26666 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 15.10.2013 11:05
Прочетен: 26666 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 15.10.2013 11:05
Със своята поезия Ботев прави първия голям опит да въведе една вечна за изкуството тема. Тя е известна още от Античността- разкъсването на родовите връзки в името на един по-висш обществен идеал. В неговата поезия социалната реализация на личността и човешкият прогрес стоят по-високо.
Тази идея откриваме в стихотворението „На прощаване“. То разкрива готовността на лирическия герой да тръгне по избрания от него път на борбата. Тя е изразена със средствата на народната поезия, което придава на творбата общонационално значение, въпреки лично-изповедният тон.
Творбата представлява трагична изповед на осъзнала своето предназначение и желание личност. В нея се преплитат образите на майката, братята, либето, родината и бунтовника. Наблюдават се проблемите за раздялата, борбата и смъртта. Сложната амалгама е въплътена чрез средствата на народната песен.
Заглавието „На прощаване в 1868г.“ конкретизира както времето, така и ситуацията, в които лирическият герой изразява своите душевни пориви в най-съкровена за човека монологична форма. С помощта на обръщение към майката, което накъсва целия текст и което я определя като основен събеседник в желан диалог, превърнал се в хайдутин и бунтовник, той проси от нея разбиране и изповядва своите основания да ѝ причини най-голямото за един родител страдание- да се раздели с детето си.
Началната картина рисува интимните и дълбоко лични чувства на майката, която изпраща на сигурна гибел сина си. Тя плаче и „тъжи“. Още този първи стих е зареден с драматизма на раздялата, изразен чрез характерния за народните говори глагол. Лирическият герой мислено се прощава с майка си, моли за нейната подкрепа и разбиране, но и обосновава своя избор, за да смекчи болката ѝ. Майчината прошка притежава магическа сила. И той се уповава именно на това, разчитайки да получи благословия за своя избор. Героят изтъква причините, които са го тласнали да напусне родния дом и да бъде емигрант в „тежка чужбина“ и да има съдба на скитник, лутащ се „немил“ и „недраг“. А те са дълг към народа, над когото тегне „турска черна прокуда“, силата на сърцето и духа му, които са непримирими с неправдата. Той се чувства отговорен да защити родното. За да нарисува образа му, поетът използва синекдохата „бащино ми огнище“. Така е представена родината- като нещо близко, топло и уютно. Това обяснява защо за бунтовника националният идеал е по-скъп от спокойствието на бащиния дом. Лишаването от спомена за детството, за първите любовни трепети е именно за да бъдат опазени и защитени те с цената на риска за своя живот. В това героят открива своя мотив и лично основание да направи екзистенциален избор в своя живот и да го положи в жертва на съкровения човешки идеал. Поетът гради трагизма на раздялата с анафоричното повторение „там“, за да достигне възклицанията:
„Ах, мале – майко юнашка! Прости ме и веч прощавай!“
Героят осъзнава страданието, което го очаква, както и мъката, която причинява на майка си, но и знае, че тя е силна като него. Затова я нарича „юнашка“. Той е убеден, че тя ще намери сили да го разбере и му прости. Но дори и да не го стори, решението е взето:
„Аз вече пушка нарамих и на глас тичам народен“. Бунтовникът принадлежи на родината и народа си, макар в очите на хората да е „нехрани-майка“. Той подготвя майка си да приеме възможните изходи от неговия избор. На нея той поверява завета на своето дело. Тя трябва да го съхрани и предаде на неговите невръстни братя. Тя е неговата памет за бъдещето, а в тях- надеждата му подвигът да бъде преповторен. Картината на смъртта- по-вероятният изход от борбата, е обрисувана във фолклорен стил. Тя е космическо сливане на човека с мирозданието и родното. Контрастът „бяло ми месо по скали“- „черни ми кърви в земята“ изразява не само цветова, а и пространствена антиномия. Героят е разкъсан между небето и земята, между идеала и приземеността на битието. Смъртта е единствена и необратима, затова рисунъкът е пестелив. Песента, в която героят е увековечен, придава легендарност и мащабност на неговото дело. Героят се чувства спокоен, знаейки че има кой да пророни сълза за него, че има кой да последва идеала му. В противовес на картината на смъртта е тази на щастливото завръщане и свободата. Тя е мечта и блян за героя и е по-пищна и богата на образи и багри. Изпълнена е с живот и сила. Юнаците са лични и напети и с байрак, който се вее, а левовете на челата им- символ на мъжество и мощ, блестят. Дружината е обрисувана в духа на хайдушките и юнашките народни песни, за да се изрази изключителността на стореното от тях. Те са спасители и китки и венци увенчават подвига им. Майката прегръща своето „първо чедо“, за да изрече заветните думи „свобода и смърт юнашка“. Подмяната на разделителния съюз „или“ със съединителния „и“ не е случайна. За героя смъртта и свободата са равноценни. Той е свободен, защото е приел саможертвата, защото е приел смъртта. Едва тогава идва правото на лично щастие- да прегърне либето, макар с „кървава ръка“, която въздава справедливост, но и способна да дарява нежност. Победното завръщане е само блян, от който лирическият герой бързо се отрезвява:
„Пък тогаз…майко, прощавай! Ти, либе, не ме забравяй! Дружина тръгва, отива, пътят е страшен, но славен:“
Бунтовникът ясно осъзнава, че пътят към свободата трябва да се изстрада, че жертвата е задължителна за постигането ѝ и че тя минава през страха и ужаса на неочакваната смърт. Затова във финала на творбата заявява своята скромна молба за едничка награда:
„да каже нявга народът: умря сиромах за правда, за правда и за свобода…“.
Наричайки себе си „сиромах“, героят се представя като скромен изразител на народната воля. Той е част от своя народ и желае да остане в неговата памет- така да съхрани връзката си с него. За героя той е висша ценност, част от святото име- България. Те са непреходните идеали, заради които бунтовникът утвърждава своята чест и своя дух, заради които приема смъртта. За него тя е път, по който достойно се защитава светостта на родното.
Заглавието „На прощаване в 1868г.“ конкретизира както времето, така и ситуацията, в които лирическият герой изразява своите душевни пориви в най-съкровена за човека монологична форма. С помощта на обръщение към майката, което накъсва целия текст и което я определя като основен събеседник в желан диалог, превърнал се в хайдутин и бунтовник, той проси от нея разбиране и изповядва своите основания да ѝ причини най-голямото за един родител страдание- да се раздели с детето си.
Началната картина рисува интимните и дълбоко лични чувства на майката, която изпраща на сигурна гибел сина си. Тя плаче и „тъжи“. Още този първи стих е зареден с драматизма на раздялата, изразен чрез характерния за народните говори глагол. Лирическият герой мислено се прощава с майка си, моли за нейната подкрепа и разбиране, но и обосновава своя избор, за да смекчи болката ѝ. Майчината прошка притежава магическа сила. И той се уповава именно на това, разчитайки да получи благословия за своя избор. Героят изтъква причините, които са го тласнали да напусне родния дом и да бъде емигрант в „тежка чужбина“ и да има съдба на скитник, лутащ се „немил“ и „недраг“. А те са дълг към народа, над когото тегне „турска черна прокуда“, силата на сърцето и духа му, които са непримирими с неправдата. Той се чувства отговорен да защити родното. За да нарисува образа му, поетът използва синекдохата „бащино ми огнище“. Така е представена родината- като нещо близко, топло и уютно. Това обяснява защо за бунтовника националният идеал е по-скъп от спокойствието на бащиния дом. Лишаването от спомена за детството, за първите любовни трепети е именно за да бъдат опазени и защитени те с цената на риска за своя живот. В това героят открива своя мотив и лично основание да направи екзистенциален избор в своя живот и да го положи в жертва на съкровения човешки идеал. Поетът гради трагизма на раздялата с анафоричното повторение „там“, за да достигне възклицанията:
„Ах, мале – майко юнашка! Прости ме и веч прощавай!“
Героят осъзнава страданието, което го очаква, както и мъката, която причинява на майка си, но и знае, че тя е силна като него. Затова я нарича „юнашка“. Той е убеден, че тя ще намери сили да го разбере и му прости. Но дори и да не го стори, решението е взето:
„Аз вече пушка нарамих и на глас тичам народен“. Бунтовникът принадлежи на родината и народа си, макар в очите на хората да е „нехрани-майка“. Той подготвя майка си да приеме възможните изходи от неговия избор. На нея той поверява завета на своето дело. Тя трябва да го съхрани и предаде на неговите невръстни братя. Тя е неговата памет за бъдещето, а в тях- надеждата му подвигът да бъде преповторен. Картината на смъртта- по-вероятният изход от борбата, е обрисувана във фолклорен стил. Тя е космическо сливане на човека с мирозданието и родното. Контрастът „бяло ми месо по скали“- „черни ми кърви в земята“ изразява не само цветова, а и пространствена антиномия. Героят е разкъсан между небето и земята, между идеала и приземеността на битието. Смъртта е единствена и необратима, затова рисунъкът е пестелив. Песента, в която героят е увековечен, придава легендарност и мащабност на неговото дело. Героят се чувства спокоен, знаейки че има кой да пророни сълза за него, че има кой да последва идеала му. В противовес на картината на смъртта е тази на щастливото завръщане и свободата. Тя е мечта и блян за героя и е по-пищна и богата на образи и багри. Изпълнена е с живот и сила. Юнаците са лични и напети и с байрак, който се вее, а левовете на челата им- символ на мъжество и мощ, блестят. Дружината е обрисувана в духа на хайдушките и юнашките народни песни, за да се изрази изключителността на стореното от тях. Те са спасители и китки и венци увенчават подвига им. Майката прегръща своето „първо чедо“, за да изрече заветните думи „свобода и смърт юнашка“. Подмяната на разделителния съюз „или“ със съединителния „и“ не е случайна. За героя смъртта и свободата са равноценни. Той е свободен, защото е приел саможертвата, защото е приел смъртта. Едва тогава идва правото на лично щастие- да прегърне либето, макар с „кървава ръка“, която въздава справедливост, но и способна да дарява нежност. Победното завръщане е само блян, от който лирическият герой бързо се отрезвява:
„Пък тогаз…майко, прощавай! Ти, либе, не ме забравяй! Дружина тръгва, отива, пътят е страшен, но славен:“
Бунтовникът ясно осъзнава, че пътят към свободата трябва да се изстрада, че жертвата е задължителна за постигането ѝ и че тя минава през страха и ужаса на неочакваната смърт. Затова във финала на творбата заявява своята скромна молба за едничка награда:
„да каже нявга народът: умря сиромах за правда, за правда и за свобода…“.
Наричайки себе си „сиромах“, героят се представя като скромен изразител на народната воля. Той е част от своя народ и желае да остане в неговата памет- така да съхрани връзката си с него. За героя той е висша ценност, част от святото име- България. Те са непреходните идеали, заради които бунтовникът утвърждава своята чест и своя дух, заради които приема смъртта. За него тя е път, по който достойно се защитава светостта на родното.
Перевод. Христо Ботев, "Последний з...
ПАТРИОТ Е – ДУША ДАВА, НО НЕ СВОЙТА ДУША...
Природата не си прави селфита, не се инт...
ПАТРИОТ Е – ДУША ДАВА, НО НЕ СВОЙТА ДУША...
Природата не си прави селфита, не се инт...
Няма коментари
