Постинг
19.05.2013 18:11 -
Материал за матура (8 - Христо Смирненски)
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Други
Прочетен: 28128 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 19.05.2013 18:12
Прочетен: 28128 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 19.05.2013 18:12
Христо Смирненски(1898-1923)
Символизъм, първият поет на града в българската литература „Да бъде ден!”(1922г.): Част от стихосбирката „Да бъде ден”. Маркира един от върховете на революционната поезия и може да се определи като програмен текст със социален заряд. Теми и мотиви: класовата борба, противопоставянето на роби и господари, социалното страдание на човека. Образи: нощта; войната; кръстът; тълпите. Стихотворението пресъздава социалния бунт като връщане към първоначалния хаос, но поставен в перспективата на бъдещо ново начало и облечен в библейска символика. Демонът на войната е фигурата, чрез която това преобръщане трябва да се осъществи. Тълпите са устремени към кръста- символ и на страдание, и на саможертва, и на надежда за нов ред. Те са устремени към бъдещия ден, който трябва да смени нощта. На тях е предадена силата на сътворението, те трябва да го осъществят вместо мълчаливия Бог. Затова и тяхна е репликата в духа на Стария Завет: „Да бъде ден! Да бъде ден!”, ознаменуваща финала на творбата. В тяхната власт е да пресътворят битието и да върнат светлината на живота. „Ний”(1920г.): Отнася се към социалната лирика на поета. Основно чувство: огорчение, гняв, гордост, тържество. Тема: за печалния и безсмислен живот, за бунта срещу несправедливия световен ред. Образи: земята; лирическото Ние- хората, човеците, робите, бунтът. Творбата представя образа на обезправените хора, за които земята, противно на извечната ѝ същност, не е майка кърмилница за тях. Връзката с нея е трагично прекъсната. Хората растат и гаснат в нищета. С помощта на антитеза в третата строфа е изграден противоположен на този снизен образ на човеците- те са обрисувани като огнени вълни, чрез сърцата им вселената тупти и животът се крепи на раменете им. Значението им е приравнено към това на самия Христос- те са носители на неговия атрибут- трънени венци. В тях са съчетани страданието, творчеството и борбеността. В своята сплотеност те са не просто безлична маса, а осъзнати за целта си колективен субект, способен да осъществи идеала си. В последните две строфи е разгърнат образът на Страшния съд. Той е ураган и в неговия зов се преплитат омраза и любов. Под неговия напор земята потъпква греха и се отърсва от срама си. Емоционалният изблик на гняв е назован „свещен”, защото чрез него ще бъде защитено изконното право на хората за социално и духовно равенство. Стихът: „И ние сме деца на майката земя!” е ясно заявена позиция за равноправие и рождено право на живот. „Йохан”(1921г.): Творбатае отглас на януарското въстание на спартакистите в Берлин през 1919г. Макар че е потушено скоро, партийните вестници посвещават специални броеве и през следващите години. Жанр: поема. Основно чувство: борбеност, лиричност, нежност, готовност за саможертва. Образи и герои: Йохан, съпругата на Йохан и неговото дете, Берлин, белобрадият старик- боен другар на Йохан, хусарите, битката на барикадата. Творбата следва известен епически план и сюжетна последователност на редуващи се сцени и епизоди. Йохан е представен в своя личен живот, със семейството си. Картината на прощаване с жена му и невръстното му дете загатва за представянето на предстояща лична драма. Съпругата на спартакиста знае къде отива той, но е безсилна да го спре. Следващите картини са изображения на барикадния епос. Непознатият и мълчалив редник на движението е приел титанични очертания. Поетът го извежда на височината на историческия двубой. Йохан е орган на пролетарската гордост и ненавист, изразител на класова непримиримост. Той призовава в битката и чрез словесна атака своите противниции. Предизвикателният повик, изразен след смъртта на белобрадия старик: „Елате вий! Елате, подлеци!”, е кулминация на войнстващия дух. В диалога между Йохан и хусаря героят израства като исполин, назован от самия автор така. Въпреки това, героят намира смъртта си. Финалната част на творбата затваря рамката на героичния епос и се спуска в низините на житейската драма, където чака и ридае жената на Йохан. Бурята е отшумяла и е отнесла със себе си не един човешки живот. Тръбните звуци на героизма не могат да заглушат скръбния шепот на женските устни. „Юноша”(1922г.): Основно чувство: оптимизъм и готовност животът да бъде посрещнат с радост. Образи: младостта, персонифицирана чрез пролетта и денят- символи на началото на живота; жестоката реалност; бунтът. Композиционно творбата се разполага между поставения в първата строфа въпрос и намерения във финала отговор. Героят не знае защо е роден и не пита защо ще умре, докато не открива мотив за това. Между тях е съзнанието на личността, която иска да разбере света и своето място в него. Това е пътят на младостта до социалната зрелост. От една страна са устремът, копнежът, виталността на младостта и оптимизмът, а от друга- суровата и груба реалност, в която цари угнетеният под властта на Златния Телец човешки Дух. Това поражда желанието за бунт и отпор срещу несъвършенството на света. Призивните за взрив и промяна слова са пропити с желание за разрушение на робската му същност. Изразени са с помощта на натрупването на глаголи. Възторгът на младостта прераства в социален протест и мечта за промяна. Изведен е копнежът по социален Апокалипсис, по едно пречистване и прераждане, които да доведат света до ново качество на живот. „Стария музикант”(1921г.): Жанр:елегия. Създадена е по преки впечатления от столичното ежедневие. Основно чувство: печал, болка и съпричастие към съдбата на стареца и протест срещу социалната действителност. Образи: старият музикант; мостът; улицата; градът; нощта; зимата; смъртта. Представен е градски пейзаж на фона на зимата. Атмосферата е студена и потискаща, съзвучна със съдбата на героя. Градът е студен и неприветлив, неспособен да приюти и приласкае човека. Така се формират смисловите ядра: град-ад и човек-марионетка. Немощният старец е безпомощен пред безчувствеността и бездуховността на света. Той е изправен пред отрицанието на света, който го отхвърля със своята суровост и непреклонност. Във финала е изразена траурната перспектива на живота му- чрез собствената му цигулка сякаш изпълнява своята музика самата смърт. „Цветарка”(1922г.): Тема и мотиви: страданието и безсмисленото съществуване на човека в големия град; застрашената младост и красота. Образи: жената жертва; Витоша; градът; улицата; локалът. Творбата започва с, може би, най-популярният лирически пейзаж на твореца- на загадъчната и теменужена Витоша. Той контрастира с урбанистичната картина на бездушния град, приютил в ежедневния маскарад повестите на „хиляди души разбити”. Подобно русалка, малката цветарка бърза от локал в локал, за да предлага цветя- символ на красивото и чистото в живота, което липсва на гранитния град. Тя се възправя срещу хищното му посегателство върху съдбите на хората и му противопоставя непорочността и възвишеното. Социалните и нравствени внушения се засилват в интериорната картина на един от локалите. Между образа на момичето и цветята се изгражда смислова връзка- и тя като тях е обречена на бързо повяхване и смърт, като тях тя може да бъде купена и погубена. Финалната строфа оставя съдбата на девойката неизяснена, но в погледа ѝ „смътен и нерад” и в безмилостната власт на „каменния град”, който дебне, не е трудно тя да бъде разчетена. „Зимни вечери”(1923г.): Представлява поетически цикъл. Основно чувство: трагично и безнадеждно, съпричастие към безрадостния и обречен живот на онеправданите хора. Тема: човешкото страдание и социална нищета. Образи: градът; зимата; снегът; мъглата; нощта; смъртта; обобщеният образ на бедните и нещастни хора. Състои се от 7 части, в които на принципа на контраста се редуват външните и вътрешни пространства на града; характерна е репортажността като метод за представяне на картините и героите в тях: 1.: очертан е образът на града- метафорично представен като гробница; сградите глъхнат, тополата е като призрак, снегът е „зъл и глух”; мъглата е непрогледна и загатва за безпросветността; фина образна и звукова картина на мрачния град; 2.: битова картина на нищетата- домът на пияния баща- „безхлебен”, ругае, децата пищят, а жената „проридава” и се моли; 3.: въпреки непосилния и тежък труд на циганите ковачи, това е най-динамичната и внасяща оптимизъм картина- с помощта на поетичното си майсторство, авторът гради звукова представа за живота на хората от нисшите социални слоеве; 4.: разгърнат е образът на мъглата, обрисувана с помощта на епитети: „гъста”, с „плащ злокобно сив”, „жълто-пепелява”, тя „ледно тегне и души”, за да бъде назовано истинското ѝ име: „на живота сивата мъгла…”; на този декор са представени фигурите на слепия старик и детето, изгубващи се в хаоса на безнадеждния живот; частта е особено ценна с изразената авторова принадлежност към света на тези хора- той не е само ням наблюдател на нещастието им, което личи в обръщението му към тях: „Братя мои, бедни мои братя-…” 5.: въвеждаща част към поредната битова драма; сред мрака се процежда плач на жена и трепти светлина от свещи; 6.: образът на младото мъртво момиче,положено в ковчег насред стаята; плаче старица, а пред иконостас дрипаво дете се моли; образът на топящите се по прозореца ледени цветя- символ на гаснещата надежда и невъзможната красота. 7.: лирическият разказвач е отново навън край смълчаните хижи, но и тук среща тъгата, бедността и скръбта в лицето на две деца, снели чувалчета от гръб; финалната строфа, на основата на контраста отбелязва невъзможната и безизходна ситуация- белите и чисти снежинки стават в локвите на кал- това е алюзия за вечната и неизбежна печал, обхванала града и неговите деца.
Символизъм, първият поет на града в българската литература „Да бъде ден!”(1922г.): Част от стихосбирката „Да бъде ден”. Маркира един от върховете на революционната поезия и може да се определи като програмен текст със социален заряд. Теми и мотиви: класовата борба, противопоставянето на роби и господари, социалното страдание на човека. Образи: нощта; войната; кръстът; тълпите. Стихотворението пресъздава социалния бунт като връщане към първоначалния хаос, но поставен в перспективата на бъдещо ново начало и облечен в библейска символика. Демонът на войната е фигурата, чрез която това преобръщане трябва да се осъществи. Тълпите са устремени към кръста- символ и на страдание, и на саможертва, и на надежда за нов ред. Те са устремени към бъдещия ден, който трябва да смени нощта. На тях е предадена силата на сътворението, те трябва да го осъществят вместо мълчаливия Бог. Затова и тяхна е репликата в духа на Стария Завет: „Да бъде ден! Да бъде ден!”, ознаменуваща финала на творбата. В тяхната власт е да пресътворят битието и да върнат светлината на живота. „Ний”(1920г.): Отнася се към социалната лирика на поета. Основно чувство: огорчение, гняв, гордост, тържество. Тема: за печалния и безсмислен живот, за бунта срещу несправедливия световен ред. Образи: земята; лирическото Ние- хората, човеците, робите, бунтът. Творбата представя образа на обезправените хора, за които земята, противно на извечната ѝ същност, не е майка кърмилница за тях. Връзката с нея е трагично прекъсната. Хората растат и гаснат в нищета. С помощта на антитеза в третата строфа е изграден противоположен на този снизен образ на човеците- те са обрисувани като огнени вълни, чрез сърцата им вселената тупти и животът се крепи на раменете им. Значението им е приравнено към това на самия Христос- те са носители на неговия атрибут- трънени венци. В тях са съчетани страданието, творчеството и борбеността. В своята сплотеност те са не просто безлична маса, а осъзнати за целта си колективен субект, способен да осъществи идеала си. В последните две строфи е разгърнат образът на Страшния съд. Той е ураган и в неговия зов се преплитат омраза и любов. Под неговия напор земята потъпква греха и се отърсва от срама си. Емоционалният изблик на гняв е назован „свещен”, защото чрез него ще бъде защитено изконното право на хората за социално и духовно равенство. Стихът: „И ние сме деца на майката земя!” е ясно заявена позиция за равноправие и рождено право на живот. „Йохан”(1921г.): Творбатае отглас на януарското въстание на спартакистите в Берлин през 1919г. Макар че е потушено скоро, партийните вестници посвещават специални броеве и през следващите години. Жанр: поема. Основно чувство: борбеност, лиричност, нежност, готовност за саможертва. Образи и герои: Йохан, съпругата на Йохан и неговото дете, Берлин, белобрадият старик- боен другар на Йохан, хусарите, битката на барикадата. Творбата следва известен епически план и сюжетна последователност на редуващи се сцени и епизоди. Йохан е представен в своя личен живот, със семейството си. Картината на прощаване с жена му и невръстното му дете загатва за представянето на предстояща лична драма. Съпругата на спартакиста знае къде отива той, но е безсилна да го спре. Следващите картини са изображения на барикадния епос. Непознатият и мълчалив редник на движението е приел титанични очертания. Поетът го извежда на височината на историческия двубой. Йохан е орган на пролетарската гордост и ненавист, изразител на класова непримиримост. Той призовава в битката и чрез словесна атака своите противниции. Предизвикателният повик, изразен след смъртта на белобрадия старик: „Елате вий! Елате, подлеци!”, е кулминация на войнстващия дух. В диалога между Йохан и хусаря героят израства като исполин, назован от самия автор така. Въпреки това, героят намира смъртта си. Финалната част на творбата затваря рамката на героичния епос и се спуска в низините на житейската драма, където чака и ридае жената на Йохан. Бурята е отшумяла и е отнесла със себе си не един човешки живот. Тръбните звуци на героизма не могат да заглушат скръбния шепот на женските устни. „Юноша”(1922г.): Основно чувство: оптимизъм и готовност животът да бъде посрещнат с радост. Образи: младостта, персонифицирана чрез пролетта и денят- символи на началото на живота; жестоката реалност; бунтът. Композиционно творбата се разполага между поставения в първата строфа въпрос и намерения във финала отговор. Героят не знае защо е роден и не пита защо ще умре, докато не открива мотив за това. Между тях е съзнанието на личността, която иска да разбере света и своето място в него. Това е пътят на младостта до социалната зрелост. От една страна са устремът, копнежът, виталността на младостта и оптимизмът, а от друга- суровата и груба реалност, в която цари угнетеният под властта на Златния Телец човешки Дух. Това поражда желанието за бунт и отпор срещу несъвършенството на света. Призивните за взрив и промяна слова са пропити с желание за разрушение на робската му същност. Изразени са с помощта на натрупването на глаголи. Възторгът на младостта прераства в социален протест и мечта за промяна. Изведен е копнежът по социален Апокалипсис, по едно пречистване и прераждане, които да доведат света до ново качество на живот. „Стария музикант”(1921г.): Жанр:елегия. Създадена е по преки впечатления от столичното ежедневие. Основно чувство: печал, болка и съпричастие към съдбата на стареца и протест срещу социалната действителност. Образи: старият музикант; мостът; улицата; градът; нощта; зимата; смъртта. Представен е градски пейзаж на фона на зимата. Атмосферата е студена и потискаща, съзвучна със съдбата на героя. Градът е студен и неприветлив, неспособен да приюти и приласкае човека. Така се формират смисловите ядра: град-ад и човек-марионетка. Немощният старец е безпомощен пред безчувствеността и бездуховността на света. Той е изправен пред отрицанието на света, който го отхвърля със своята суровост и непреклонност. Във финала е изразена траурната перспектива на живота му- чрез собствената му цигулка сякаш изпълнява своята музика самата смърт. „Цветарка”(1922г.): Тема и мотиви: страданието и безсмисленото съществуване на човека в големия град; застрашената младост и красота. Образи: жената жертва; Витоша; градът; улицата; локалът. Творбата започва с, може би, най-популярният лирически пейзаж на твореца- на загадъчната и теменужена Витоша. Той контрастира с урбанистичната картина на бездушния град, приютил в ежедневния маскарад повестите на „хиляди души разбити”. Подобно русалка, малката цветарка бърза от локал в локал, за да предлага цветя- символ на красивото и чистото в живота, което липсва на гранитния град. Тя се възправя срещу хищното му посегателство върху съдбите на хората и му противопоставя непорочността и възвишеното. Социалните и нравствени внушения се засилват в интериорната картина на един от локалите. Между образа на момичето и цветята се изгражда смислова връзка- и тя като тях е обречена на бързо повяхване и смърт, като тях тя може да бъде купена и погубена. Финалната строфа оставя съдбата на девойката неизяснена, но в погледа ѝ „смътен и нерад” и в безмилостната власт на „каменния град”, който дебне, не е трудно тя да бъде разчетена. „Зимни вечери”(1923г.): Представлява поетически цикъл. Основно чувство: трагично и безнадеждно, съпричастие към безрадостния и обречен живот на онеправданите хора. Тема: човешкото страдание и социална нищета. Образи: градът; зимата; снегът; мъглата; нощта; смъртта; обобщеният образ на бедните и нещастни хора. Състои се от 7 части, в които на принципа на контраста се редуват външните и вътрешни пространства на града; характерна е репортажността като метод за представяне на картините и героите в тях: 1.: очертан е образът на града- метафорично представен като гробница; сградите глъхнат, тополата е като призрак, снегът е „зъл и глух”; мъглата е непрогледна и загатва за безпросветността; фина образна и звукова картина на мрачния град; 2.: битова картина на нищетата- домът на пияния баща- „безхлебен”, ругае, децата пищят, а жената „проридава” и се моли; 3.: въпреки непосилния и тежък труд на циганите ковачи, това е най-динамичната и внасяща оптимизъм картина- с помощта на поетичното си майсторство, авторът гради звукова представа за живота на хората от нисшите социални слоеве; 4.: разгърнат е образът на мъглата, обрисувана с помощта на епитети: „гъста”, с „плащ злокобно сив”, „жълто-пепелява”, тя „ледно тегне и души”, за да бъде назовано истинското ѝ име: „на живота сивата мъгла…”; на този декор са представени фигурите на слепия старик и детето, изгубващи се в хаоса на безнадеждния живот; частта е особено ценна с изразената авторова принадлежност към света на тези хора- той не е само ням наблюдател на нещастието им, което личи в обръщението му към тях: „Братя мои, бедни мои братя-…” 5.: въвеждаща част към поредната битова драма; сред мрака се процежда плач на жена и трепти светлина от свещи; 6.: образът на младото мъртво момиче,положено в ковчег насред стаята; плаче старица, а пред иконостас дрипаво дете се моли; образът на топящите се по прозореца ледени цветя- символ на гаснещата надежда и невъзможната красота. 7.: лирическият разказвач е отново навън край смълчаните хижи, но и тук среща тъгата, бедността и скръбта в лицето на две деца, снели чувалчета от гръб; финалната строфа, на основата на контраста отбелязва невъзможната и безизходна ситуация- белите и чисти снежинки стават в локвите на кал- това е алюзия за вечната и неизбежна печал, обхванала града и неговите деца.
Материал за матура (10 - Атанас Далчев)
Материал за матура (11 - Елисавета Багря...
Материал за матура (12 - Йордан Йовков)
Материал за матура (11 - Елисавета Багря...
Материал за матура (12 - Йордан Йовков)
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
