Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.09.2013 12:32 - Възпитанието като обществено явление (есе)
Автор: u4ebnimateriali Категория: Други   
Прочетен: 18732 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 23.09.2013 12:57


 Възпитанието е обществено явление и е присъщо само на човека и човешкото общество. Това е преднамерена форма на взаимодействие между децата и възрастните, която е определена от степента на еволюция на културния опит, религията и морала на общността. Основните фактори, които довеждат до възникване на възпитанието, са трудът, езикът и човешкото общество.
  Трудът става източник за съществуването на хората, а езикът обобщава техния опит. Възпитанието възниква като резултат от човешката дейност и от потребността на хората да се развиват и съществуват заедно- като общност, в която действията са съгласувани, хармонични, ефективни и продуктивни. С времето напредничавите умове на епохата дават своя принос в тази област. Обособява се наука, чийто предмет е именно възпитанието. Тя съхранява, обогатява и доразвива познанията ни в сферата на човешкото общуване, взаимодействие и промяна. 
  Човек се появява, когато се отделя от света на животните. Започва трудова дейност, когато прави оръдия на труда и си служи с тях. Изработването на оръдия на труда означава човек да въздейства върху природните предмети така, че да им придаде форма, благодарение на която чрез тези предмети да придобие средства за съществуване. В индивидуалния си живот можем да придобием много малко знания за действителността. Това е продължителна еволюция. Възрастните предават на децата начина за изработване на оръдия на труда. Това по същество е възпитанието в примитивните общества. То представлява предаване на опита на минали поколения на подрастващите.
  Трудовата дейност на хората обуславя появата и на възпитанието. То се превръща в необходим задължителен елемент на човешкото общество, защото осигурява приемственост между миналите и новите поколения, осигурява развитието на обществото.
  Езикът възниква в процеса на трудовата дейност, защото се налага хората да съгласуват действията си, да споделят мисли, да общуват. Езикът обобщава и съхранява изминалия опит. За възпитание се говори, когато върху подрастващия се въздейства със средствата на речта. Ако няма устно указание, няма възпитание в истинския смисъл на тази дума.
  Подготовката на подрастващите поколения за живота е обществена потребност, една вечна функция на обществото, чието предназначение е приемствеността между различните поколения, която от своя страна осигурява бъдещето на цивилизацията. Тази потребност се удовлетворява от възпитанието. Кълновете на човешката цивилизация и култура са в родово-общинната епоха. В нея са корените и на учебно-възпитателната дейност и педагогическата мисъл.

  Исторически етапи в развитието на възпитанието като обществено явление
  Три са подпериодите в развитието на първобитното общество на възникване и формиране, разцвет, на разпадане. Предполага се, че периодът на възникване и развитие продължава няколко стотин хиляди години. Известен е като палеолит. В тази епоха, наричана още и старокаменна, човек се създава като анатомичен вид. Появява се членоразделната реч. През този период хората живеят на стада /кланове/, възпитанието е единно за всички деца от родовата общност. Учебно-възпитателната дейност в тази епоха включва в себе си изхранването, отглеждането, участието в труда и възпитанието. През този период то не се отделя от процеса на труда и заедно с него образува едно цяло. В литературата е отбелязано убиване на новородените. Децата са на всички и за тях се грижат възрастните от общността. Възпитанието е еднакво за всяко от децата. През този период те още не се смятат за социална ценност. Няма съзнанието, че те са продължители на рода.
  През неолита, или новокаменна епоха, се развива родовоплеменният строй. Възпитанието се отделя от процеса на труда и се обособява в самостоятелна социална дейност. Принципно ново различие е обучението с оглед на бъдещето. Възпитанието е строго разграничено по пол. До 7-9 г.  възраст всички деца се възпитават от майката. След тази възраст момчетата отиват при мъжете и под тяхно ръководство се учат на лов и риболов. Преминаването през възрастовите групи става чрез церемонии. Това са изпити за посвещаване във възрастност- инициация. Възпитанието получава организиран характер. Младите хора се подготвят за инициациите, създават се "младежки лагери".
  Енеолитът или Каменно-медната епоха е период на разделение на труда, през който се обособяват професионални групи на земеделци, скотовъдци, занаятчии. Разпада се матриархалната родова община и се утвърждава патриархалното семейство. Мъжът застава начело на рода. Възпитанието получава семеен характер. То е авторитарно- гради се на авторитета на бащата, предците, боговете. Диференцира се съгласно социалното различие. "Младежките лагери" се разделят на младежки домове за всички и на домове за децата на племенните вождове и жреците.
  Възпитанието се появява като особена обществена функция със зараждането на човешкото общество. То е негова функция.Като наука обаче се оформя значително по-късно.

Възпитанието като наука. Исторически преглед на обособяването на педагогиката
  Формирането ѝ е предизвикано от растящите потребности на възпитателната практика, съществувала в робовладелското общество много по-рано в древна Гърция (в Китай, Египет, Индия, Персия и др.). В Гърция обаче педагогическите знания, макар че не са били ярко диференцирани  в рамките на философията, подлагат на осмисляне и обобщение дотогавашния социален опит във възпитанието на човека и, обогатени с нови идеи, правят решителна крачка напред в развитието на теорията и обществената практика в обучението и възпитанието на подрастващите.
  Преходът от родовата организация към епохата на робовладението е важен период в човешката история. Той включва дълбоки изменения и във възпитателната практика и педагогическата мисъл. Анализирането на писмеността също става в древните общества. Условията за появата на писменост са налице най-първо в тях. Развитието на търговията е едно от най-важните условия за създаване на писмеността. В източните страни възниква сложна държавна организация, чието ръководство изисква да се пише и чете. Голяма стъпка в развитието на учебната дейност през тази епоха е появата на училищата, като специализирани учреждения за обучение и възпитание.
  Най-съществената характеристика на учебната практика в епохата на средновековието е пълното господство от страна на църквата, на целия духовен живот в обществото. Характерна черта на периода е дуализмът, олицетворен във властта от папата и краля, а в обществото от духовенството и миряните. Негов израз е разграничаването на две култури- религиозна и светска.
  През епохата на феодализма, когато влиянието на църквата върху възпитанието на подрастващите е изключително голямо, по-голяма част от педагогическите идеи се развиват в рамките на теологията. Ренесансовата епоха (Новото време) издига редица мислители, педагози- хуманисти като Виторино Дафелтре (1378–1446), Франсоа Рабле (1483–1533), Еразъм Ротердамски (1469–1536), които подлагат на критика църковното възпитание и въвеждат идеи за ново, което да бъде хуманистично. Следователно, педагогиката възниква на определен етап от развитието на класовото общество, за да задоволи потребностите не на цялото общество, а на господстващата класа. В нея влизат робовладелската аристокрация и част от социалната прослойка на населението, която е освободена от робство. Затова в класовото общество педагогиката има класов характер и служи на интересите на господстващата класа- да укрепи нейното икономическо, политическо и духовно господство над нисшите класи. В отделни моменти обаче, когато имотните класи отразяват потребностите на развиващото се производство и интересите на широките маси, официалната (буржоазната) педагогика заема прогресивна позиция. Буржоазните педагози (Ф.Паулсен, Д.Люй и др.) се опитват да отрекат връзката на възпитанието и на педагогиката с конкретно общество, но това има за цел да прикрие истинската същност и ролята на буржоазното възпитание, да представят възпитанието, ръководено и направлявано от господстващата буржоазна класа, за надкласово, т.е. обслужващо в еднаква степен и задоволяващо потребностите както на експлоататорите, така и на експлоатираните. Марксизмът-ленинизмът доказва че възпитанието по цели, съдържание, характер, методи и средства се мени при конкретните обществено-исторически условия и тези изменения се определят от производствените отношения. Възпитанието е пряко свързано с базата и всяко изменение в нея се отразява върху облика и характера му. От своя страна, то оказва влияние върху породилата го база. Ето защо в педагогиката, както и във всяка обществена наука, като елемент на надстройката намира израз идеологията на господстващата класа.
  Педагогиката е относително самостоятелна наука. Тя се развива в тясна връзка с други науки, използва техните методи на изследване и постижения. В обучението трябва да доминира емоционалното въздействие върху учениците, екстазът, илюзията, фантазията и др. Скритите им цели са съвсем очевидни- да бъде откъснато обучението и възпитанието на подрастващите в буржоазното общество от нерешените социални, икономически, политически, културни и други въпроси на действителността в интерес на трудещите се.
  Обект на педагогиката е човекът като обществено същество, а възпитанието е нейният предмет, а така също и образованието и обучението на хората. От тук следва, че педагогиката е обществена наука, защото се занимава с една от обществените дейности- установяване закономерностите на учебно-възпитателната практика и развитието на педагогическата мисъл и различните обществено-икономически формации. Също така педагогиката е социална наука, защото нейният обект е социален феномен. Тя е също и теоретико-приложна наука, защото отразява неразривната връзка между теорията и практиката, т.е. от една страна осветлява закономерностите на възпитанието и образованието, е от друга- използва вече установените закономерности в учебно-възпитателната практика.

 Възпитанието като предмет на педагогиката. Образование и обучение.   Възпитанието в най-общия смисъл на думата като предмет на педагогиката е процес на предаване от старото на новото поколение на обществено-историческия опит за подготовката му за живота и за труда. Без възпитание подрастващото поколение не може да съществува. То е организиран и целенасочен процес на индивидуално и колективно въздействие върху подрастващите и младежта, формирани у тях на нравствени, физически и естетически черти и характер, подготовка за трудова дейност и конкретна професионална реализация.
  Възпитание в широк смисъл на думата е целенасочен процес на формиране на физическите и духовни сили на личността, подготовката ѝ за живота, активно участие в трудовата дейност под въздействието на всички социални фактори. В този смисъл понятието „възпитание“ включва в себе си също така образованието и обучението. В по-тесен смисъл означава системно и целенасочено въздействие на възпитателя върху възпитаниците, активна дейност на самите възпитаници.
  Общественото възпитание е главният фактор за подготовка на подрастващите за живота. Неговата сила и резултатът се допълват от възпитателното влияние на семейството, което органически допълва общественото възпитание.
  Образование е система от научни и културни ценности, натрупани в продължение на цялата история на човечеството. Под образование разбираме както процес, така и резултат от усвоената от личността система от знания и придобити умения и навици и на тази основа осигуряване на съответно равнище на развитие на личността.
  Под образование трябва да разбираме овладяване от подрастващите и младежта на система от общонаучни и технически знания и свързани с тях умения и навици; формиране у тях на научен мироглед, на нравствени и естетически понятия, убеждения и чувства; развитие на техните познавателни способности и творческа активност; изграждане на умения за прилагане на знанията в трудовата дейност. Образованието може да бъде общо, професионално и политехническо. То може да бъде постигнато по различни пътища (самообразование, курсове, лектории, радио, телевизия и др.). Но най-надеждният път за постигане на нормално и пълноценно образование  е обучението.
  Под понятието обучение разбираме педагогически правилно организиран, целенасочен, съзнателен и ръководен процес на въоръжаване на учениците със знания, умения и навици, развиване на мисленето, формиране на мироглед и нравствени качества.     Връзка на педагогиката с други науки   Системата на педагогическите науки представлява особени педагогически дисциплини, обединени  от единството на целта, областта и метода на изследване.
  Връзката на педагогиката с другите науки се изразява в това, че тя се намира в тясно взаимоотношение преди всичко с марксистко-ленинската философия, която представлява нейната методологическа основа. Такива философски науки като социологията, етиката, научния атеизъм, естетиката се занимават с проблемите на възпитанието като обществено явление.
  Педагогиката е свързана и с психологията. При решаване на въпроси на възпитанието и обучението педагогът е длъжен да използва знанията по обща възрастова и педагогическа психология, изучаващи обективните закономерности на формирането на духовния облик на човека под влиянието на възпитанието и психологическите особености на децата от различните възрасти, а също така психологическите закономерности на усвояването на знанията от тях, на уменията, навиците, развитието на тяхната самостоятелност и творчество, формирането на личността на учащия се. Това има голямо значение  за правилната организация на учебно-възпитателния процес.
  През последните години се задълбочава връзката на педагогиката със социалната психология, която има за предмет на изследване взаимоотношенията, чувствата, настроенията, мненията, оценките, чертите, характера и особеностите на психологическия образ на хората, намиращи се в различни социални условия.
  Педагогиката е свързана също така с хигиената на учебния труд, която изучава санитарно-хигиенните условия, на възпитание и обучение на учащите се в учебното заведение с отчитане на техните възрастови особености.
  Образованието се превръща в неделима част от условията за осъществяване на научно-техническия процес, все по-тясна става връзката на педагогиката с икономиката.
  Връзката на педагогиката с посочените науки се осъществява чрез най-разнообразни форми, като се започне от съвместно изследване на общи проблеми или привличане на педагогиката на данни, факти, термини и постановки от други науки и се завърши с използване на методи от тези науки в педагогическите изследвания.
  Системата на педагогическите науки включва в себе си такива науки като: Обща педагогика. Тук става дума за педагогика, която разработва в себе си общите и основни въпроси на възпитанието, образованието и обучението във всички типове възпитателни учреждения. Тя се състои от три основни дяла: общи основи на педагогиката, теория на възпитанието и теория на обучението (дидактика). Предучилищна педагогика, която разглежда проблемите на възпитанието, образованието и обучението в училище. Педагогика за възрастни (андрагогия). Тя изучава закономерностите на обучението и възпитанието на възрастни. Специална педагогика (дефектология), разработваща проблемите на обучението и възпитанието на деца и възрастни, които имат органически дефекти. Тя се състои от следните раздели: сурдопедагогика- за възпитание и обучение на глухонеми, тифлопедагогика- за слепи, олигофренопедагогика- за деца със задръжки в умственото развитие. Военна педагогика. Тя разглежда учебно-възпитателната практика при специфичните условия на обучение на военнослужещите в отделните страни. Сравнителна педагогика, използваща сравнителният метод за изучаване на обучението, възпитанието и образованието в отделните страни.
  През последните десетилетия бяха поставени основите на нови междинни педагогически дисциплини или отделни научни клонове на педагогиката като педагогическа социология, педагогическа етика, педагогическа кибернетика, социална педагогика и др.

 Личностен принос в развитието на науката педагогика   За родоначалник на съвременната педагогика се смята великият чешки мислител, педагог реформатор, хуманист и патриот- Ян Амос Коменски(1632-1670). Той става такъв чрез своя труд, който е наистина гениален “Велика дидактика”(1632-1657). Наричали са го “педагогически гений на славянството и учител на народите”. Той е основоположник на системната наука за възпитанието и образованието. Неговата “Велика дидактика” е велика по широтата и значимостта на задачите, които си поставя да разреши, но тя е велика и по начина на разработката, по философската обосновка на развитите в нея педагогически принципи и методически препоръки. Коменски употребява понятието дидактика в широк смисъл на думата, каквото означава днес терминът “педагогика”. Освен училищното обучение, в неговата “Велика дидактика” се разглеждат и въпросите на нравственото, естетическото, физическото и религиозното възпитание, т.е. въпроси, които са обект на педагогиката. Книжовното наследство на Коменски възлиза на 158 съчинения. Той съставя също така редица учебни книги, като най-известни от тях са: “Информаториум на майчиното училище”, “Отворена врата към езиците”, “Най-новият метод на езиците”, “преддверие на латинския език”, “Латинско-немски речник”, “Сетивният свят в картини” и др. На Коменски дължим разработките на идеята за всеобщо образование, предучилищно образование, трудово обучение, социално развитие, както и на принципите за съобразяване с природната закономерност при обучението, онагледяване на учебното съдържание, системност и последователност и др. От него са начертани основните направления на съвременното учебно дело. Той издига идеята за всестранност и хармоничност в развитието на детската личност. С оригиналната си педагогическа система, Коменски оказва съществено влияние върху по-нататъшното развитие на педагогическата мисъл и училищната практика на своето време.
  През периода на прехода от феодализма към капитализма изразител на буржоазните идеи и въжделения в областта на възпитанието в Англия е Джон Лок(1632-1704) със своя педагогически труд “Мисли за възпитанието”.
  Съществен принос в развитието на педагогическата мисъл внасят френските просветители от XVIIIв. Жан-Жак Русо(1717-1778) с книгата си “Емил или за възпитанието”, Клод Адриян Хелвеций(1715-1771) със съчинението си “За ума и за човека”, за неговите умствени способности и възпитанието му и Дени Дидро(1713-1784) с труда си “Системно опровержение на книгата на Хелвеций “За човека”.
  Голямо значение за по-нататъшното формиране на педагогиката като наука имат трудовете на педагогическата дейност на швейцарския педагог Йохан Хенрих Песталоци(1746-1827). Неговите демократически идеи намират по-нататъшно развитие в съчиненията и педагогическата практика на изтъкнатия немски педагог Фридрих Адолф Вилхелм Дистервег(1790-1866).
  Дял в развитието на педагогическата теория имат и руските революционни демократи от дореволюционна Русия В.Г.Белински(1811-1848), А.И.Херцен(1812-1870), Н.Г.Чернишевски(1828-1889) и Н.А.Добролюбов(1836-1861), които в своите съчинения за първи път свързват задачите на възпитанието с необходимостта от революционно преустройство на обществото.
  Въпросите на педагогическата теория и практика са обект на разработка и на Л.Н.Толстой(1828-1910), който води борба против формализма, догматизма и дресировката в училището на царска Русия и призовава за уважение на личността на детето и развитие на неговите творчески способности.
  Особено е ценен приносът в развитието на педагогическата мисъл на К.Д.Ушински(1824-1870). В неговото съчинение “Човекът като предмет на възпитание” са изложени неговите педагогически възгледи. Десетки поколения са се обучавали по неговите учебници.
  Зараждането на социалистическата идеология е свързано с имената  на ранните социалисти утописти: Томас Мор(1478-1535) и Томазо Кампанела(1568-1639). Те обосновават и развиват идеята за демократично възпитание, за възпитание у децата на готовност на общественополезен труд, за преодоляването на противоречието между умствения и физическия труд, за свързване на обучението с производителния труд. Идеите, издигнати в съчинението на Томас Мор “Златна книга за най-добрия строй и за новия остров Утопия” и на Томазо Камианела “Градът Слънце” намират по-нататъшно развитие в трудовете на социалистите утописти Анри Сен-Симон(1760-1825), Шарл Фурие(1772-1837) и Роберт Оуен(1771-1858). Тяхната утопичност се състои в това, че те считат, че е възможно с помощта на възпитанието да се измени общественият строй, да се създаде ново високоорганизирано общество на принципите на пълното равенство и справедливост и по този начин не виждат необходимостта от класова борба и революционно преобразуване на действителността.  На Карл Маркс и Фридрих Енгелс принадлежи заслугата за научното обяснение на основните педагогически явления, за разкриване на техните закономерности и за формиране на основите на новата, марксическата педагогика. Те дават оригинално научно осветление на проблемите на възпитанието и зависимостта на неговите цели, задачи, характер и съдържание от социалните условия и равнището на развитие на производството. Да се изучи възпитанието като обществено явление e невъзможно, ако то се разглежда изолирано от условията, мястото и времето, при което е възникнало. С Маркс и Енгелс възниква нов период в развитието на науката. Те обосновават научно-материалистическия мироглед, като го превръщат в оръжие за опознаване на обективния свят. Диалектическият материализъм на Маркс и Енгелс се превръща в теоретична основа, в методология на всички науки. Една от тези науки е и педагогиката. Маркс и Енгелс отдават особено значение на възпитанието в процеса на революционната борба на пролетариата против капитализма и след победата на пролетарската революция. Световноисторическото значение на педагогическите възгледи на Карл Маркс и Фридрих Енгелс се състои в това, че учението им за възпитанието отразява вярно обективните закономерности в развитието на възпитателния процес и е свързано с борбата на най-прогресивната обществена класа- работническата. В.И.Ленин(1870-1924) разглежда въпросите на възпитанието като неразделна част от задачите за отхвърляне на господството на експлоататорските класи и построяване на ново комунистическо общество. Той необходимостта от превръщането на училището в оръдие за комунистическо преустройство на обществото. Н.К.Крупская(1869-1939), заедно с активното участие на А.В.Луначарски(1875-1933) разработва основните принципи на единното трудово-политехническо училище и на структурата на общото и професионалното образование, а също така и на първите държавни училищни документи. А.С.Макаренко(1888-1939) също изиграва значителна роля в развитието на педагогиката. Неговата заслуга е в това, че създава завършена теория за организация и възпитание на детски колектив и личност в колектива и чрез колектива. В България възникването на образованието се свързва с Охридско и Плисковско-Преславската книжовни школи. Към учебното дело на Първата българска държава се отнасят отшелничеството, богомилството, както и църковните и манастирските училища като средища на култура и образование. Съществена роля за съхраняване на нашата идентичност и самосъзнание изиграват килийните училища през периода на османското владичество. Първите просвещенски идеи за възпитание и образование откриваме в съчиненията на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански. Възраждането е богато на идеи и ентусиазъм. Всички познаваме педагогическата теория на д-рПетър Берон и прочутия му „Рибен буквар“. Особено дейни и активни са Васил Априлов и Неофит Рилски, Г.С.Раковски, Л.С.Каравелов и Хр. Ботев, а по-късно и Йоаким Груев. Днес всички тях титуловаме- „народни будители“. Сред тях е и името на Марин Дринов като организатор на учебното дело и пръв просветен законодател. След него се открояват педагогическите възгледи на Петър Нойков, Петко Цонев, Михаил Герасков, Димитър Кацаров и Христо Негенцов.
   

    Потребността на човека от възпитание е неоспорима. Благодарение на него, се осъществява приемствеността на ценности и познания от поколение на поколение. То е връзката между миналото и бъдещето и методите и подходите, чрез които се реализира, трябва да бъдат динамични и гъвкави, да отговарят на всяко ново предизвикателство на развиващото се човешко общество. Разбира се, светът се променя, но човекът и неговата психика са устроени така, че необходимостта от моделиране винаги съществува. Така науката, която се занимава с този предмет на дейност, представлява средство за самопознание на всеки от нас и става ръководство за практическата дейност на хората.
      Ползвани материали: Възпитанието в примитивните общества, в: http://bg.wikipedia.org Възпитанието като обществено явление, в: http://www.referati.org/vyzpitanieto-kato-obshtestveno-qvlenie/62713/ref История на българското образование, в: http://www.kaminata.net/istoriya-na-balgarskoto-obrazovanie-t37675.html Педагогиката като наука, в: http://studentskigrad.eu/index.php?option=com_content&view=article&id=2015:--1-&catid=82:2011-03-24-21-06-18&Itemid=116                                                                       



Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Бизнес
Прочетен: 3099053
Постинги: 223
Коментари: 17
Гласове: 133
Календар
«  Октомври, 2024  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031