Учебни материали :: Проблемът за самотата в стихотворението „Майце се“ на Христо Ботев (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

16.05.2013 10:59 - Проблемът за самотата в стихотворението „Майце се“ на Христо Ботев (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)

Автор: u4ebnimateriali Категория: Други

Прочетен: 23322 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 15.10.2013 10:51

„Майце си“ е първото отпечатано Ботево стихотворение. Писано още през юношеските години по време на пребиваването на автора в Русия, то е поетическо свидетелство за емоционалния свят на лирическия герой. В него се очертава характерната му вътрешна нагласа, която се превръща в типична и за по-късните произведения на поета. Стихотворението представлява напрегната и мъчителна изповед за състоянието на отчаяние и самотност, породени от липсата на социални опори и разбиране. Адресирано към майката, то отразява зрелостта на героя и съзнанието му за предстояща гибел, които засилват внушението за неговата алиенация. Творбата е своеобразен отговор на майчиния плач и гради представата за прекършения устрем, за духовната и психологическа сломеност на човек, който съзнава своята раздвоеност между идеалите си и естествената потребност от топлина и обич, от човешко щастие. Самотата на лирическия герой се обуславя от направения от него житейски избор. От една страна, той поставя като висша ценност постигането на общочовешката идея за свобода, а от друга- добре разбира, че този път го води към прекъсване на родовата връзка с най-близките му хора. Причините за духовната изолация на героя са изразени в първите две строфи на творбата чрез реторични въпроси. Майчината тъга и клетвата ѝ, която във фолклорната традиция се приема за изключително силна, се предполага, че са предизвикали злочестата съдба на скитника, който среща „…това, що душа мрази“. В тези редове чрез мотива за бездомност авторът отразява реалността на емигрантския живот, самотността и носталгията, до които той води. Да живееш далеч от родното си място се тълкува и като скиталчество, и като наказание за извършено престъпление спрямо родното, и като погубване на собствената младост.       Плавно и постепенно авторът формира образа на своя обезверен, самотно изстрадващ избрания път лирически герой. Но неговата изолация, дори когато е сред „мили другари“, и умело прикривана с веселост, има своето висше оправдание. Тя не е самоцел, нито маска на горда самотност. С нея героят не прикрива душевна пустота или липса на вътрешен живот. Напротив, той е изпълнен с любов, вяра, мечти, мисли и страдание. У лирическия герой на творбата се разгаря стремежът към идеал, който няма с кого да сподели. Той загатва за желанието си да поеме отговорността за неговото осъществяване и разбира, че именно това го обрича на самота. Единственият човек, който може да се съизмери като ценност с националната идея, е майката:

                                   „Освен теб, мале, никого нямам,                                    ти си за мене любов и вяра;                                    но тука вече не се надявам                                    тебе да любя: сърце догаря!“

Но и от нейното присъствие героят знае, че е потребно да се лиши. Прекъсването на тази силна за всеки човек връзка е трудно. Майката е желан образ в бъдещето на героя, на нея той възлага младежките си мечти, но точно тя трябва да ги погребе:

                                   „Но за вси желби приготви яма!“

Едничка утеха за героя на творбата остава разбирането, което може да получи от нея. Само една майка е способна да приеме душевната мъка на своето дете, да го разбере и да му дари чувство за топлина, уют и сигурност. Актът на прегръдката е знак за споделено страдание, но и за раздяла и прощаване. Цялата творба е изградена на принципа на отхвърлянето, отделянето, откъсването. Героят последователно приема всяко лишение- останал без дом, с попарена младост, без приятел, доброволно разделил се с близките, накрая е готов да приеме и мисълта за смъртта, която го очаква. А тя е най-висшият израз на отчужденост, отдалеченост от любимите хора, на самота и студ:

                                   „пък тогаз нека измръзнат жили,                                    пък тогаз нека изгния в гроба!“

    И социалната самота, и вероятната смърт са резултат от саможертвата на героя, мотивирана от обич към близките. Това, че той се примирява с алиенацията не без вътрешна борба, е белег за отчуждението му и за осъзнаването му като отделна личност със собствен път и разбирания.    Творбата следва линията на драматична напрегнатост и трагична обезвереност, но представя и социалната позиция на героя, който израства до равнището на обществено ангажиран човек. Той страда, но е категоричен в избора си. Неговата ценностна система се ориентира към общонационални и общочовешки идеали и цели. Те го мотивират да преживее раздялата с всичко свято и да узрее за делото на своя живот.

Нагоре