Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога от Април, 2016 г.
28.04.2016 10:21 -
Художествени изразни средства в „Градушка“ (домашна работа, БЕЛ, 11 клас)
1. Реторични обръщения:
„…Боже,
за някой грях ръце всесилни“ (І част)
„Върни се, облако неверен,
почакай, пакостнико черен,
неделя, две…ела тогази,
страшилище!“ (V част)
„и още – пак – о, боже!... Трясък“ (V част)
„Труд кървав, боже, пожалей!“ (V част)
2. Умалителни думи и изрази:
самичко сърце; Сивчо; вратлето (ІІІ част) 3. Етимологични фигури:
труд се труди (ІІІ част) 4. Елиптични изрази (прекъсване на изречението, като думата, която следва, се подразбира):
„Една, че две, че три- усилни
и паметни години…“ (І част)
„По-доле вирнали главите
и други… знак е, чуй петлите!“ (ІV част)
„неделя, две… ела тогази,“ (V част)
„…в небесата
тъмней зловещо… Милост няма!“ (V част)
„Вихрушка, прах… Ей свода мътен,
продран, запалва се – и блясък -
и още – пак – о, боже!... Трясък
оглася планини, полета -
земя трепери… Град! – парчета -
яйце и орех… Спри… Недей…“ (V част) 5. Алитерация на „р“:
в І-ва част:
„Да беше мор, да беше чума,
че в гроба гърло не гладува,
ни жадува!
А то - градушка ни удари,
а то – порой ни мътен влече,
слана попари, засух беше -
в земята зърно се опече…“
във ІІ-ра част:
„Затопли радост на сърцето,
усмивка цъфне на лицето,
въздишка кротка, пръст до пръст,
ръка набожно прави кръст:“
в V-та част: най-наситена на алитерации
„Върни се, облако неверен,
почакай пакостнико черен,
неделя, две… ела тогази,
страшилище!“
„На завет всичко се прибира,
сърцето тръпне, в страх примира,
че горе – дим и адски тътен.
Вихрушка, прах… Ей свода мътен,
продран, запалва се – и блясък -
и още – пак – о, боже!... Трясък
оглася планини, полета -
земя трепери… Град! – парчета -
яйце и орех… Спри… Недей…
Труд кървав, боже, пожалей!“ 6. Хиперболи:
„А облак лази,
расте и вий снага космата,
засланя слънце; в небесата
тъмней зловещо…“
„че горе – дим и адски тътен.“
„Ей свода мътен,
продран, запалва се –„
„Трясък
оглася планини, полета -
земя трепери… Град! – парчета -
яйце и орех…“ 7. Олицетворения:
Слънцето жълтей сърдито; бухлатите облаци са вирнали главите; гъските глупаво крещят; облакът е неверен, пакостник, страшилище, лази, расте, вие се; вихърът е вълк след стадо, който гони облаците; слънцето гледа тъжовно; градушката е олицетворение на вечното зло, тя е жетварка, бясна хала 8. Градация- осъществена е посредством множеството глаголи и няколко съществителни, обозначаващи резултатите от действията, назовани с глаголите:
„А облак лази, расте и вий снага космата, засланя слънце; в небесата тъмней зловещо…Милост няма!
И дебне пак беда голяма.
На завет всичко се прибира,
сърцето тръпне, в страх примира,
че горе – дим и адски тътен. Вихрушка, прах… Ей свода мътен,
продран, запалва се – и блясък -
и още – пак – о, боже!... Трясък
оглася планини, полета -
земя трепери… Град! – парчета -
яйце и орех… Спри… Недей…“ (V част)
за някой грях ръце всесилни“ (І част)
„Върни се, облако неверен,
почакай, пакостнико черен,
неделя, две…ела тогази,
страшилище!“ (V част)
„и още – пак – о, боже!... Трясък“ (V част)
„Труд кървав, боже, пожалей!“ (V част)
2. Умалителни думи и изрази:
самичко сърце; Сивчо; вратлето (ІІІ част) 3. Етимологични фигури:
труд се труди (ІІІ част) 4. Елиптични изрази (прекъсване на изречението, като думата, която следва, се подразбира):
„Една, че две, че три- усилни
и паметни години…“ (І част)
„По-доле вирнали главите
и други… знак е, чуй петлите!“ (ІV част)
„неделя, две… ела тогази,“ (V част)
„…в небесата
тъмней зловещо… Милост няма!“ (V част)
„Вихрушка, прах… Ей свода мътен,
продран, запалва се – и блясък -
и още – пак – о, боже!... Трясък
оглася планини, полета -
земя трепери… Град! – парчета -
яйце и орех… Спри… Недей…“ (V част) 5. Алитерация на „р“:
в І-ва част:
„Да беше мор, да беше чума,
че в гроба гърло не гладува,
ни жадува!
А то - градушка ни удари,
а то – порой ни мътен влече,
слана попари, засух беше -
в земята зърно се опече…“
във ІІ-ра част:
„Затопли радост на сърцето,
усмивка цъфне на лицето,
въздишка кротка, пръст до пръст,
ръка набожно прави кръст:“
в V-та част: най-наситена на алитерации
„Върни се, облако неверен,
почакай пакостнико черен,
неделя, две… ела тогази,
страшилище!“
„На завет всичко се прибира,
сърцето тръпне, в страх примира,
че горе – дим и адски тътен.
Вихрушка, прах… Ей свода мътен,
продран, запалва се – и блясък -
и още – пак – о, боже!... Трясък
оглася планини, полета -
земя трепери… Град! – парчета -
яйце и орех… Спри… Недей…
Труд кървав, боже, пожалей!“ 6. Хиперболи:
„А облак лази,
расте и вий снага космата,
засланя слънце; в небесата
тъмней зловещо…“
„че горе – дим и адски тътен.“
„Ей свода мътен,
продран, запалва се –„
„Трясък
оглася планини, полета -
земя трепери… Град! – парчета -
яйце и орех…“ 7. Олицетворения:
Слънцето жълтей сърдито; бухлатите облаци са вирнали главите; гъските глупаво крещят; облакът е неверен, пакостник, страшилище, лази, расте, вие се; вихърът е вълк след стадо, който гони облаците; слънцето гледа тъжовно; градушката е олицетворение на вечното зло, тя е жетварка, бясна хала 8. Градация- осъществена е посредством множеството глаголи и няколко съществителни, обозначаващи резултатите от действията, назовани с глаголите:
„А облак лази, расте и вий снага космата, засланя слънце; в небесата тъмней зловещо…Милост няма!
И дебне пак беда голяма.
На завет всичко се прибира,
сърцето тръпне, в страх примира,
че горе – дим и адски тътен. Вихрушка, прах… Ей свода мътен,
продран, запалва се – и блясък -
и още – пак – о, боже!... Трясък
оглася планини, полета -
земя трепери… Град! – парчета -
яйце и орех… Спри… Недей…“ (V част)
28.04.2016 10:14 -
Светът на селяка в „Градушка“ (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)
В своя първи творчески период Яворов се увлича от идеите на народнячеството исподеля социалистически нагласи.Затова и част от неговите поетически произведения носят белега на тази тематика.В поемата „Градушка“ са разкрити селските злочестини.
Творбата рисува света на селяка, нелекия му, изпълнен с трудности живот. Той се заключава във връзката със земята и труда, в умението да бъдеш добър стопанин, в зависимостта от природата.
Третата част на поемата е неин композиционен център. Тя е един от шедьоврите на битовата поетическа живопис, в която авторът представя радостната и напрегната суетня на трудовото утро на селяка, предадена чрез думите на лирическия аз, а в хода на разгръщане и чрез автентичните гласове на героите. Частта е съсредоточена около отрязъка от предзазоряването до утрото. Ценна е с реализма и задушевността си, градейки представата за ежедневието на селяка, въвеждайки читателя в един от неговите дни. Мъжът е станал преди първи петли. Акцентирано е върху грижата за дома и работата. Разгърнат е и психологизмът на взаимоотношенията в семейството. Съпругът и съпругата са ранобудни, а детето им- Ваньо, е „сънльо“, подканян с обръщението „лентьо“, чието задължение е да нахрани добитъка, накрая събуден от закачката на Сивчо. Сцената е идилична картина на селото, динамична и пълна с живот, изведена с помощта на диалози в разговорна реч относно въпроси, засягащи делника на героите. Изображението се допълва от врявата в съседния двор, от звуците от ударите на чук върху наковалня, от блеещото в селото стадо.
Образът на селяка е очертан като образ на грижовен стопанин, чиято главна цел е благоденствието на имота му. Човекът от село намира опора в труда си, във физическите усилия, които влага в земята, за да се превърнат те в зърно и хляб. Прехраната и оцеляването са в основата на неговия бит. Житейската му реализация се заключава във връзката му със земята и е трудов кръговрат, възпроизвеждане на еднакви, повтарящи се действия, от които зависи битието му и които са израз на чист, праведен и богоугоден живот.
Втората част дава обобщено название на селяка. Той е „труженик“ и неговата радост произтича от надеждата, че ще види плодовете на своите усилия. Въпреки че те са „тежко бреме“, сравнени с мъки, когато носят резултат, предизвикват душевната радост на героя, изразена чрез метафората „усмивка цъфне на лицето“. Селякът е набожен, кротък и смирен човек, който вярва, че почтеният труд на ръцете му е единственият възможен начин да изживее живота си и да почувства удовлетворение от него.
В земеделския труд селякът намира упование. Тежък и неблагодарен, той е продължение на бита на предците му и изпълва света му с драматизъм. Трагичното в този начин на живот произтича от зависимостта от природата и нейните приумици. Тя се възприема като проекция на божията воля. Затова и читателят чува искрената изповед на човека от село, предадена в първата - обобщаваща – част. Тя обхваща период от три години и проследява своеволията на природата. Градушка, порой, слана и засуха унищожават плода на труда на земеделеца и той от добър стопанин се превръща в клетник, когото е сполетяла неволята. Нито морът, нито чумата са по-страшни от апокалиптичното бедствие, което го застига. Градушката бива разбирана като небесно наказание за забравени грехове. Тя е олицетворение на вечното зло, защото нарушава хармонията и равновесието в света на селяка, извежда го от космоса на трудовия бит, обрича го на глад и безнадеждност. Тя му отнема едничкия шанс за себереализация, предоставен му от съдбата.
Светът на селото носи радостта от докосването до земята. Той е наситен с багрите на естеството и непосредствеността, но е също толкова суров и тежък. Неумолим и безмилостен, изисква жертви и може да потъпче очакванията, да помрачи вярата, да хвърли в отчаяние. В него селякът е изправен пред непрестанни изпитания и поднесените от природата са най-трудно преодолимите.
28.04.2016 10:12 -
Анализ на „Спи езерото“ на Пенчо Славейков (БЕЛ, 11 клас)
Поетичиният цикъл „Сън за щастие“ е наричан от литературните изследователи „поезия за психологическо загатване“, изразено посредством сетивно-нагледното. „Спи езерото“ е първият стих от поредицата, който отразява тиха авторова меланхолия. Тя произтича от жанра на творбата, определян като лирическа миниатюра и пейзажно стихотворение. Текстът разкрива духовното, емоционално-психологическото като следствие от сетивното. В него надделява умиротвореността на природата. Тя е в пълна хармония, преливаща в непреходност. Личният аз не присъства пряко, скрит в образите на естеството.
Стихотворението е изградено в рамките на две строфи, всяка от които се състои от по четири стиха, като се римуват вторият и четвъртият. Стихосложението е едно от най-често използваните от поетите и е изпълнено в петстъпен ямб с незавършена пета стъпка в края на втори и четвърти стих на двата куплета. Началният представлява цяло сложно съчинено изречение, докато при втория двата стиха са основани на принципа на противопоставянето: „а то, замряло, нито трепва…“, докато другите два са просто разширено изречение. На това равнище се откроява повторение на словосъчетанието „белостволи буки“ в края на първия стих на първа и втора строфа, както и вътре в него- анафорично повтаряне на звучната съгласна- „б“. В смислово отношение образът на буките е положен в пространството така, че чертае вертикалната ос на изображението, в противовес на хоризонталата на езерото.
Количественото съотношение между използваните части на речта е равнопоставено сякаш изразява вътрешната спойка между образите и чувството. Седемте глагола са в пълен баланс със седемте прилагателни (плюс едно причастие) и осемте съществителни имена. Изразяващите действия части са в равновесие с назоваващите.
В лексикално отношение характерни и открояващи се в текста са архаичните думи: „свождат“- вместо „свеждат“, „гранки“- вместо „клони“, „глъбини“- вместо „дълбочини“, „сал“- вместо „само“, „дълга“- вместо „дълг“. Те създават една своеобразна атмосфера на уют и повишават поетичната стойност на стиховете.
Визуалната картина, която рисува творбата напомня акварел, обрисуван с леки тонове. В нея присъстват няколко образа: спящото езеро, буките и един отронен лист. В звуково отношение тя е тиха, въплътена в шепота на дърветата. Светът, който рисуват стиховете, е застинал, подчинен на мълчанието и поетичната тишина. Властва съзерцанието. Езерото спи, незасягано от случващото се около него. Мотивът за съня поражда множество значения- откъсване от земното и тялото, потъване във въображението, навлизане в невидимото, постигане на вътрешен баланс. В дълбините на езерото се преплитат отразените сенки на склонилите се над него дървеса. Езерото е символ на съвършенството, на което не е потребна промяна. Външният свят проектира върху него своите движения- буките се опитват да навлязат в него, но се превръщат само в отражения. Техният „говор“ не може да смути покоя на езерото, той е неспособен да го пробуди за живота отвън. Дори самото значение на думата „езеро“ ни отвежда към водоем, който от всички страни е затворен с брегове. Затова то може да се тълкува като образ символ на вечността- едно състояние на непрекъсната нирвана, на заключеност за външни движения.
Цветовата гама на творбата е в тоновете на бялото- бели са дърветата, и тъмното- тъмни са назовани глъбините на езерото. Чрез полярността е подчертана степента на отдалечаване между външния и вътрешния свят, представлявани от двата главни образа- езерото и буките.
Основното чувство, което творбата внушава, е за пълен покой в свят, който е непроницаем, който е невъзможно да бъде досегнат. Единствената реакция, на която е способно езерото, е трепването като отзвук на докосналия се до повърхността му отронил се лист, то е сепване от медитативния сън. Ключът към пробуждане е премереният и естествен жест, в който няма агресия и грубо преминаване на границите му, а е в съзвучие с реалността му, превърнала се в неземна.
Сам поетът насочва читателя да не възприема само зрително подобни стихотворения. В тях винаги се таи нещо друго, нещо отвъд привидното. „Спи езерото“ представя човешката душа като огледало, потопена в своя мир и блажено спокойствие като път към истинското щастие.
18.04.2016 21:49 -
Анализ на „Разни хора, разни идеали“ на Алеко Константинов (БЕЛ, 11 клас)
„Разни хора, разни идеали“ се появяват през 1897г. на страниците на в.“Знаме“. Те са ново по форма и съдържание художествено явление. Фейлетоните са изградени на основата на саморазобличаването, като похвати са монологът и антитезата. Откроява се наличието на сюжет и на главните композиционни елементи, които разгъват образите на героите. Използват се парадоксът, споменът, обръщението, за да се създаде комично-сатиричен ефект. Фейлетоните пресъздават психологията на поредица от социални типове, които са предадени в градация.Всеки от фейлетоните е завършено и самостоятелно художествено цяло, но има и свое място в поредицата.
Първата творба представя типа на нищожния чиновник, разкъсван от завист и амбиция, разкрит чрез словото на разказвач, носител на авторовото отношение. Монологът на героя звучи като оплакване на неуспял в живота човек. Той е изповед на кариерист, чието поведение се движи от завистта. Протестът е само пасивен- на думи, и се осъществява, когато героят е пиян и в кръчмата. Помощник-регистраторът е ограничен и дребнав, лишен от смелост, нищожен и душевно пуст. Негови средства за издигане са унижението, подмазването, доносите, подлостта. Представя се за скромен човек, но непрекъснато изтъква заслугите си, които са незначителни и незабележими от началниците му. Той се самоочертава като политически хамелеон, заслепен за същността на собствената си природа. Кулминацията е в самоопределението, което героят си прави, изразявайки готовност да се превърне в „архиподлец“, за да постигне желания пост. Чрез разликата между самомнението му и неговата действителна същност е иронизирана пародийната му личност.
Във втория фейлетон Алеко показва „великия спасител на България“, над чиито политически престъпления новото правителство слага забрава чрез амнистия. Във вид на диалог, в който доминира амнистираният, на чашка с приятел протича изповедта на героя. В нея оживяват спомените за грозните драми в полицейските участъци, мечтата за реванш, присмехът над борците за свобода. Цинизмът на героя проличава в обръщенията, възклицанията и подвикванията, в арогантността на думите, че всичко извършено е целяло спасението, славата и величието на България. Алеко не приема гаврата на насилника с идеалите и безпощадно осъжда неговата жестокост. Гневът му преминава в ярка и ядна сатира, заклеймяваща обществото, което тачи златото, а не идеите, безчестието, а не честността.
Третият фейлетон осветява типа на „патриота“, на търгаша с обществените идеали, на байганьовското разбиране за патриотизъм. Монологът преминава в изповед пред друго лице. В делнична обстановка героят разсъждава за политиката, за освобождениета на Македония, за отношенията с Русия и султана, за същността на патриотизма. Чрез словото той разкрива интимните си и нечисти помисли, излага своите идеали, които привидно имат обществена значимост, но се основават на келепира и грубия кариеризъм. В центъра е проблемът за освобождението на Македония. Героят защитава философията на раболепието, на покорната глава, която глава не я сече, за да използва благоприятен политически момент, когато неговата партия е на власт. Алеко се слива привидно с говорещия, за да го разобличи във финала чрез думите му: „Че да ги пипна аз ония ми ти търговци, две годинки да им обирам каймака- стига ми! Па сетне оттегли се на Охридското езеро, дигни си една вила, па си накриви калпака… Ето туй се казва патриотизъм. Всичко друго е вятър!“. „Патриотът“ е демаскиран, неговият лъжепатриотизъм е продиктуван от ламтежа за Солунската митница. Героят е разголен, откроени са отблъскващата му нравствена същност, алчността и безразличието му към съдбините на Македония.
Последният фейлетон е под формата на роднински разговор, в който се противопоставят два контрастни възгледа за гражданско поведение и човешко щастие. Диалогът има възпитателна роля- чичото поучава своя племенник как да преуспее в живота. Многословието на възпитателя издава безсилието му да убеди и защити своята мнима правота, а лаконизмът на племенника- неговата ирония. Принципите му почиват върху личния интерес и егоизма, върху примирението с общественото зло. Словото на чичото звучи като житейски пословици от типа на: „Криво-право – мълчи си.“, „С гюрултия гърло не се пълни“, „Политика къща не прави“. Афоризмите разкриват философията на приспособленеца и политическия хамелеон, на парвенюто, на лишения от граждански добродетели човек. За него богатството е мерило за благополучие и достойнство, за тежест и място в обществото. Цената на преуспяването е кротуването, безразличието към беззаконията и сдобряването със силните на деня.
Племенникът защитава друг житейски възглед- честното гражданско поведение, несъгласието и бунтуването срещу политическите неправди. Той привидно се съгласява с „мъдростите“ на своя чичо, но чрез задаването на въпроси разрушава това съгласие. Чрез ирония и хапливи реплики той развенчава „истината“ на своя наставник и подсказва житейската си непрактичност и нежеланието за еснафско щастие. В негово лице авторът утвърждава облика на честния гражданин, на неспокойната личност, на демократа и хуманиста.
В „Разни хора, разни идеали“ Алеко създава обобщени образи, като на отделния герой са придадени широко значими черти. Сатиричната заостреност носи актуално звучене и висок граждански патос. Авторът гради нов фейлетонен жанр, който успешно съчетава чертите на публицистиката и белетристиката.
18.04.2016 19:59 -
Образът на Ралица като въплъщение на трайното и непреходното в женския характер (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)
Поемата „Ралица“ е отпечатана през 1893г. в сп.“Мисъл“. В нея проличава интересът на Пенчо Славейков към нравствено-психологическата същност и черти на българина, които говорят за духовния му облик. Привлечен от народнопесенните елементи, от тяхната свежест, простота и завършеност, ги използва да разкрие мястото на жената в света на мъжа. За автора темата има не само народностен оттенък, тя е проблем на изкуството.
Образът на Ралица е цялостен и сложен характер. Психологическата му дълбочина произтича от съчетанието между трагична съдба, физическа красота и високоетично поведение. Той въплъщава непреходните черти на жената- обаятелна хубост, вярност, непреклонност, искрена обич към любимия човек и към детето. Ралица е девойка, чийто житейски жребий е нелек. Тя е сираче, отгледано от леля си, което буди съчувствието и симпатиите на читателя и придава част от очарованието на образа. Макар ощетена от съдбата, лишена от майчина ласка и бащина грижа, Ралица е дарена с извънредна хубост, предадена в духа на фолклорната традиция: тя тънка, вита, кършена лоза:. Ралица е „една в село“, като тази неповторимост е заявена чрез сравнение с вечерницата. Лична мома е тя, както народът ни обичайно нарича най-красивото момиче. Затова привлича погледи и желания и се превръща в обект на ухажване- момците се надпреварват да ѝ напият водата, а на хорото да се хванат до нея. Усмивката на момичето е най-характерният белег на външната му красота. Тя отразява не само физическата привлекателност, но и душевната чистота и ведрост на девойката. Усмивката е отражение на вътрешната му светлина и благост: На всички, кой знае как, усмивката й крехка допадаше (…) Ех, хубава усмивка беше тя... Хубостта на Ралица става повод за обществени коментари. Народът ни вярва, че всичко, което е прекалено, не води към добро. Оценявайки качествата на момичето, като в древногръцка трагедия, съселяните сякаш произнасят присъда над него: "Блазе й... Ех, кабил ни край не е на хубаво да води тая хубост." Тялото и неговото съвършенство са неоспорими предимства, но те губят своята стойност, ако не са осветени от нравствеността. Душевните качества озаряват личността и я правят значима. Подобно на Гергана в „Изворът на белоногата“, Ралица е изправена пред морален избор. Сърцето ѝ, открило пътя си в лицето на Иво Бойкин, не се превръща в слуга на Стоичко Влахин. Верността на героинята е опората, която дава нравствена мощ за противопоставяне на опита да бъде пречупена волята, да бъде изменена житейската посока.
Двамата кандидати за обичта на Ралица са от различни социални слоеве, но за нея не съществува дилемата между богатство и обич. Тя дори не се замисля над предложението на заможния Стоичко, поискал да я спечели с армаган- огърлица рубета. Невестата има отговор на въпроса: парите или любовта. В нейната ценностна система не се вписват насилието над човешката воля и подчиняването ѝ чрез материални стимули. Ралица е почтена и вярна на съпруга си. В нейния свят разбирателството и обичта осмислят живота. За нея той може да бъде изживян единствено така- с достойнство и честито. Сърцето не може да бъде купено, нито притежавано, изборът му се подчинява на свободата и Ралица смело го брани, изричайки думите: - Пусни!... Сърцето силом се не зема. Не е то пита, то се не ломи! – В своето простодушие героинята прозира дълбоката истина, че отстояването на личните нравствени ценности съхраняват човека. Тя защитава не само своята чест, а и тази на семейството си. Предана на сърцето, неспособна да му измени, следва повелите му, за да запази дома, който е съградила. Пътят, по който върви, не носи печалба и други придобивки, но дава покой на съвестта, защото е в хармония с личното добро. Извършеното от Ралица не е нравствен подвиг, а резултат от характера, който носи. Тя постъпва правилно не само спрямо собствените морални рамки и не, за да получи нещо. Поведението ѝ отразява общественото разбиране за това кое е редно и кое- не, а именно- коректив за него е личното щастие. Белязана със своята хубост и доброта, героинята става причина за жертви и сама е жертва, но остава непреклонна пред изпитанията, лишена от мисъл за отмъщение, дори когато предполага кой е убиецът на Иво. У Ралица няма място за вина, макар красотата сама по себе си винаги да я предизвиква. Като олицетворение на жената, е представена способността ѝ да преодолява трагичните събития, да надмогва мъката, да оцелява. Тя не се огъва, не търси възмездие, а продължава да живее живота си така, както го разбира. Потопена в дълбока скръб, съдбата я възнаграждава, дарявйки я с утеха- мъжка рожба, в която героинята вижда спомена за своя любим.
Силата на Ралица да устоява на бурите се дължи на липсата на противоречие между мисъл и постъпки. Тя не се колебае, защото предварително е решила и знае, че личният морал стои над всяко изкушение, над всяко предизвикателство, над всеки опит да бъде пречупен духът ѝ. Той я подхранва и се прелива в неизменната ѝ усмивка, която от белег за хубост се превръща в знак за висше себенадмогване, за съхранената цялост на сърцето: и пак оная хубава усмивка на устните й цъфва, от живота ненадломена - с несломено сърце. Образът на Ралица събира в себе си и националните черти на българката, и общочовешки. Жената е изкусително красива, но този природен дар има истинска стойност, когато служи на почтеността, семейството и дома. Като пазителка на добродетелите, героинята носи посланието, че опирането на нравствените устои придава сила на характера, необходима за преодоляване на изпитанията пред моралното, за спасяване на човешкото в човека.
Образът на Ралица е цялостен и сложен характер. Психологическата му дълбочина произтича от съчетанието между трагична съдба, физическа красота и високоетично поведение. Той въплъщава непреходните черти на жената- обаятелна хубост, вярност, непреклонност, искрена обич към любимия човек и към детето. Ралица е девойка, чийто житейски жребий е нелек. Тя е сираче, отгледано от леля си, което буди съчувствието и симпатиите на читателя и придава част от очарованието на образа. Макар ощетена от съдбата, лишена от майчина ласка и бащина грижа, Ралица е дарена с извънредна хубост, предадена в духа на фолклорната традиция: тя тънка, вита, кършена лоза:. Ралица е „една в село“, като тази неповторимост е заявена чрез сравнение с вечерницата. Лична мома е тя, както народът ни обичайно нарича най-красивото момиче. Затова привлича погледи и желания и се превръща в обект на ухажване- момците се надпреварват да ѝ напият водата, а на хорото да се хванат до нея. Усмивката на момичето е най-характерният белег на външната му красота. Тя отразява не само физическата привлекателност, но и душевната чистота и ведрост на девойката. Усмивката е отражение на вътрешната му светлина и благост: На всички, кой знае как, усмивката й крехка допадаше (…) Ех, хубава усмивка беше тя... Хубостта на Ралица става повод за обществени коментари. Народът ни вярва, че всичко, което е прекалено, не води към добро. Оценявайки качествата на момичето, като в древногръцка трагедия, съселяните сякаш произнасят присъда над него: "Блазе й... Ех, кабил ни край не е на хубаво да води тая хубост." Тялото и неговото съвършенство са неоспорими предимства, но те губят своята стойност, ако не са осветени от нравствеността. Душевните качества озаряват личността и я правят значима. Подобно на Гергана в „Изворът на белоногата“, Ралица е изправена пред морален избор. Сърцето ѝ, открило пътя си в лицето на Иво Бойкин, не се превръща в слуга на Стоичко Влахин. Верността на героинята е опората, която дава нравствена мощ за противопоставяне на опита да бъде пречупена волята, да бъде изменена житейската посока.
Двамата кандидати за обичта на Ралица са от различни социални слоеве, но за нея не съществува дилемата между богатство и обич. Тя дори не се замисля над предложението на заможния Стоичко, поискал да я спечели с армаган- огърлица рубета. Невестата има отговор на въпроса: парите или любовта. В нейната ценностна система не се вписват насилието над човешката воля и подчиняването ѝ чрез материални стимули. Ралица е почтена и вярна на съпруга си. В нейния свят разбирателството и обичта осмислят живота. За нея той може да бъде изживян единствено така- с достойнство и честито. Сърцето не може да бъде купено, нито притежавано, изборът му се подчинява на свободата и Ралица смело го брани, изричайки думите: - Пусни!... Сърцето силом се не зема. Не е то пита, то се не ломи! – В своето простодушие героинята прозира дълбоката истина, че отстояването на личните нравствени ценности съхраняват човека. Тя защитава не само своята чест, а и тази на семейството си. Предана на сърцето, неспособна да му измени, следва повелите му, за да запази дома, който е съградила. Пътят, по който върви, не носи печалба и други придобивки, но дава покой на съвестта, защото е в хармония с личното добро. Извършеното от Ралица не е нравствен подвиг, а резултат от характера, който носи. Тя постъпва правилно не само спрямо собствените морални рамки и не, за да получи нещо. Поведението ѝ отразява общественото разбиране за това кое е редно и кое- не, а именно- коректив за него е личното щастие. Белязана със своята хубост и доброта, героинята става причина за жертви и сама е жертва, но остава непреклонна пред изпитанията, лишена от мисъл за отмъщение, дори когато предполага кой е убиецът на Иво. У Ралица няма място за вина, макар красотата сама по себе си винаги да я предизвиква. Като олицетворение на жената, е представена способността ѝ да преодолява трагичните събития, да надмогва мъката, да оцелява. Тя не се огъва, не търси възмездие, а продължава да живее живота си така, както го разбира. Потопена в дълбока скръб, съдбата я възнаграждава, дарявйки я с утеха- мъжка рожба, в която героинята вижда спомена за своя любим.
Силата на Ралица да устоява на бурите се дължи на липсата на противоречие между мисъл и постъпки. Тя не се колебае, защото предварително е решила и знае, че личният морал стои над всяко изкушение, над всяко предизвикателство, над всеки опит да бъде пречупен духът ѝ. Той я подхранва и се прелива в неизменната ѝ усмивка, която от белег за хубост се превръща в знак за висше себенадмогване, за съхранената цялост на сърцето: и пак оная хубава усмивка на устните й цъфва, от живота ненадломена - с несломено сърце. Образът на Ралица събира в себе си и националните черти на българката, и общочовешки. Жената е изкусително красива, но този природен дар има истинска стойност, когато служи на почтеността, семейството и дома. Като пазителка на добродетелите, героинята носи посланието, че опирането на нравствените устои придава сила на характера, необходима за преодоляване на изпитанията пред моралното, за спасяване на човешкото в човека.
18.04.2016 19:56 -
Космосът- близка и далечна красота (есе, Физика, 10 клас)
Изследванията и откривателствата на Космоса будят съзнанието на човека. Вселената, която обитаваме, е наш дом и естествена е потребността да я познаваме. От древността до късни векове човекът живее с умозрителни представи за нея. Познанията му се основават на митове, теории и хипотези, за да се стигне до телескопа на Галилео Галилей, произнесъл безпристрастна присъда и с това изобличил погрешния Птолемеев модел на Космоса. Уредът слага край на мъглявите виждания и полага основите на обективната наука, посредством която достигаме необозримото.
Космосът е необятно поле за проучване. До днес човечеството се е докоснало само до върха на айсберга му. Благодарение на развитието на технологиите, стъпка по стъпка, на основата на фактите, придобити чрез тях, то опознава космическото пространство. Вече не само подозираме колко красота се крие в него, а можем да я заснемем и съзрем в небесните обекти, в процесите и феномените, да я изучаваме и направим осезаема и близка.
Тридесет билиона са километрите, които очакват да бъдат проучени от нас. Развивайки се, хората осъзнават, че Космосът е недостъпен за пряк физически контакт. Разстоянията и условията на живот, опасността от радиация, от твърде високи или твърде ниски температури, не го позволяват. Юрий Гагарин е първият човек, излетял в Космоса през 1961г., последван от Джон Глен на следващата година. Валентина Терешкова, Алексей Леонов, Нийл Армстронг, Дейв Скот, Брус Маккендълс, а доста по-късно и китаецът Ян Лиуей, също се осмеляват да надникнат отвъд завесата, но учените установят, че безпилотните мисии, всъдеходите и сондите са по-ефективни за навлизане в сърцето на Космоса и даже по-евтини. Дълга е историята на проектите, които в съревнование сътворяват СССР и САЩ: „Спутник“, „Аполо“, „Колумбия“, „Експлорър1“, „Сатурн V“, „Салют“, „Мир“ са само някои от тях. Прозрял ограниченията си, човекът не се отказва от мечтата си да завоюва нови територии, но усъвършенства ума си и създава изобретения, за да го осъществи. Роботите, оказва се, вършат по-добра работа и на по-ниска цена.
По разкази на астронавти и според камерите на Международната космическа станция, погледната от Космоса, нашата планета Земя изглежда синя, дължащо се на високия процент вода. Ефирното сияние, сравнимо с ореол, обгръщащо сферичното ѝ тяло, е резултат от пречупването на слънчевата светлина през атмосферата. Всеки познава кратерите на Луната, надупчена като сирене. Множество компютърни модели пресъздават Слънчевата система и обектите в нея. Планетите изглеждат безтегловни, потопени в океан от неясна субстанция, а всъщност задържани от гравитацията, галактиките- въртящи се около невидим център, всички те- обгърнати от всепроникваща нощ.
Всяка земна секунда в близки и далечни кътчета на Космоса се случва глобално събитие- раждат се и умират звезди, прелитат комети, луни и планети променят орбитите си. Обективите на телескопите „Хъбъл“ и „Спицър“, на космическия кораб „Касини“ се опитват да уловят всяко от тях и ни разкриват Космоса като химическа лаборатория, като неподозирана люпилня на звезди, като извор на зашеметяващи астрофеномени.
Телескопът „Хъбъл“ прави снимки, запечатващи уникалната красота на планетарните мъглявини. Фотосите му показват обвивките от газ, освобождаван от умиращи звезди; улавят протопланетни дискове в мъглявината Орион и други области. Телескопът открива над двеста известни днес планети, обикалящи около други звезди, и доказва съществуването на черни дупки в центровете на галактиките. Той съзира високоенергийните потоци и избухвания в диапазона на гама-лъчите, идващи от всички краища на Вселената. Убеждава ни, че Космосът ускорено се разширява в продължение на вече пет милиарда години. Установява, че красота на междузвездното пространство придават силата, наречена „тъмна материя“, и вакуумът.
В края на 2004г., космическият кораб „Касини“ в серия от 126 снимки създава портрет на планетата Сатурн. Пръстените ѝ са съставени от милиарди ледени частици, а прахът от раздробената луна или комета, създала я, им придава нежни пастелени оттенъци. Те рисуват сенки върху спокойния горен слой карамелени облаци над планетата. Луните в орбитата ѝ са 56. Доказано е, че тяхната гравитация задържа пръстените и причинява вълни в плътността им, като ги накъдря. По здрач луната Мимас очертава призрачния си силует на фона на планетата, а ледената луна Диона сякаш виси над пръстените ѝ, видими като ръб. Свръхзвуковите ветрове над повърхността на Сатурн се пораждат от все още топлото му ядро и предизвикват бури, мълнии, облачни зони и вълнообразни образувания в атмосферата, чиято най-горна част е в жълтеникава мъгла. Снимките на „Вояджър“ показват луната Япет като разделена на две полукълба- черно и бяло, подобно на символа за ин и ян, дължащо се на факта, че едната половина се състои от чист лед, който в другата е невидим, намиращ се под повърхността. Сондата „Хюйгенс“ разкрива оранжевата луна Титан, прилична на суха африканска пустиня, където вали веднъж на сто или хиляда години, с твърда кора отгоре и мека отдолу, напомняща крем брюле. От въглеводороден пясък са над стометровите ѝ дюни, а парчетата лед по повърхността ѝ са колкото павета. Замръзналата вода на луната Енцелад пък изглажда повърхността ѝ до степен, в която на фотосите тя прилича на намачкана топка хартия.
Телескопът „Спицър“ регистрира как звездите се оформят от облаци газ и прах, а планетите се зараждат в дисковете от отломки около новите звезди. По-старите галактики излъчват топлина и инфрачервени лъчи. Една от картографиите разкрива подобна феерия: синьо и зелено, които са горещият газ, воали в нежно жълто, който е зоната на по-хладния газ, и пожар в червено, който е обвивката от нагорещен междузвезден прах. Кадрите, оставящи изображенията в рамките на видимия спектър, не дават пълна представа за изумителните процеси и красота в Космоса. Добавяйки инфрачервените данни, прахът на някоя галактика вече не изглежда като черен кръг и засиява, а сиянието осветлява по-плътни области, където се образуват нови звезди.
Днес знаем повече за скритото лице на Космоса, но разбираме, че колкото по-дълбоко навлизаме в познанията за него, толкова по-загадъчен става той. Съвършенството на техниката, чрез която човечеството прави невидимото във Вселената достъпно, може да ни открие скритото ѝ очарование. То не е непременно в ярките ѝ цветове или мащабни явления и процеси. Красотата на Космоса се крие в непознатите от нас тайни и механизми, по които той се развива. А една от най-великите мистерии е, че човекът е родственик на звездите, които носим в себе си чрез идентични химични елементи в телата ни. Обръщайки поглед навън- към отвъдземното пространство, мъдро би било да не забравяме, че пътуването в себе си може да ни открие също толкова неподозирани от нас закономерности.
*Ползвани са материали на сп.“Нешънъл джиографик“
