myschoolbel.info/Temi_LITER_9klas/SM_Cikli%20v%20starogryckata%20mitologija.html
"Обърнал се беше на дух, на огън Думата си цяла лейше в едно слово." В нашата поезия нямаме друг израз на толкова пълно единство между дума и слово, те се сливат в едно мигновение, подобно на единството на лъча и светлината- това е мигът на озаряването, когато човек може да повярва, че светлината (думата) е вътрешно състояние- "робите слепи" я чувстват чрез душата си. Така те възприемат и словото на Апостола- "слушаха с трепет, с зяпнали уста" и "тям на душата ставаше по-ясно". Никой друг от апостолите, освен Левски, не е представен с благостта на словото. В това е и неговото величие- с простата и топла човешка реч да подбужда към бунт. Въстанието добива смисъл не чрез озлоблението, а чрез вярата. Да се проповядва революция чрез благо слово би изглеждало парадокс, ако не се има предвид, че всъщност то е вътрешното озарение, чрез което робът разбира смисъла на свободата. Без него бунтът би имал само разрушителен смисъл, защото ще го води чувството за мъст. Не по-малко мощ се крие в разрушителната сила на словото. Авторът използва това оръжие, обръщайки го в непоносимостта си към предателя и предателството. То е средството за изобличаване на низката му постъпка. С помощта на богата синонимия и антиномично противопоставяне на светлия образ на Апостола, е обрисувана фигурата на издайника. Ако Левски е изобретателен, фантом, сянка, дух, огън и с авторитет пред народа, то предателят е обруган. Назован е: мръсен червяк, низък роб, позор, петно на храма, безсрамен човек, с ниско чело, издайник грозен, злобен, изпълнен с омраза, подъл, подобен на Юда. Християнските инвенции целят да подчертаят светостта на иконата на българската свобода и да принизят предателя. Противопоставени са благостта на словото на просветителя и словото като инструмент на подлостта. Думите на Левски се извисяват при контраста с тези на предателя. За издайника е валидна библейската истина, че осквернява не онова, що влиза в устата, а онова що излиза от нея, защото то идва от сърцето. (Мат. 15:17-20) Устата на божия служител, който вместо да благослови бунта, го предава, е пълна "с яд и злост". В одата „Левски“ място намира мълчанието. То е не по-маловажно от гледна точка на словото. Премълчаването е другата негова страна, защото е израз на духовна и морална сила. То е символ на мъдростта, която е отвъд привидността на думите. Проявява се, от една страна, чрез мълчанието на Вазов по отношение на името на предателя. Изричането е символ на реализация, на осъществяване. Думите са знак за съществуването на предмета, който назовават. В това се заключава значението на замлъкналия авторов глас- предателят трябва да бъде забравен. Лишен от словесно присъствие, да бъде изтрит от паметта на народа, да бъде обречен на забрава, да бъде оспорено правото му на съществуване- неназован, означава без битие. А и, погледната в пълния си вид, епопеята е апотеоз на величието, а не на низостта. Другата страна на неизреченото слово откриваме в гордото мълчание на Левски в съда. Заловеният Апостол знае не само цената на думите, но и на мълчанието. То е демонстрация на превъзходство и вътрешна сила. Символ на величаво себенадмогване и себепожертвование; себепостигане и достойна защита на идеята за свобода. Това, което постига чрез изреченото сред народа, постига в тъмницата с мълчание. Той не изрича "предателска реч", независимо от мъките, на които е "подвъргнат":
"И на вси въпроси- грозно изпитанье- Един ответ даде и едно мълчанье, И казваше: "Аз съм Левски! Ей ме на!" И никое име той не спомена." Така с благата дума и с изстраданото мълчание Апостолът остава верен на своя идеал и не изменя на народа си. Чрез тях той намира "към безсмъртието по-прекия път", защото "смърт и живот са подвластни на езика, и които го владеят, ще вкусят от плодовете му." (Притч. 18:22)
Силата на словото в одата „Левски“ се реализира с помощта на изповедния и откровен глас на героя. Способността му на оратор, владеещ своята публика, се осъществява чрез благостта и силата на думите му. Авторът става негов продължител и горещ защитник на споделените от него идеи. Уповавйки се на характерните за одата изразни средства и богатата им палитра, той поставя на пиедестал Апостола, проследявайки силата му да убеждава и увлича. В драматичен противовес отхвърля правото на защита на предателя, яростно го заклеймява и обрича на забвение, лишавайки го от правото на съществуване чрез силата на думите. Оставяйки празни места в текста, Вазов издига мълчанието като израз на невъзможността на словото да побере и изрази измяната и величието.
Части от текста се базират на следния материал:
www.iskam6.com/pisateli/488-magiata-na-slovoto-v-epopeia-na-zabravenite.html
В стихотворението "Към природата" властват две главни теми: за природата като Божие проявление, на което поетът се покланя, и за отношенията й с човека.
За Вазов природата е многолика, красива, богата и изобилна. С това заслужава възхищението му. Тя е вечно обновяваща се чрез сезоните и протичащото време. В нея цари вечен кръговрат. Сменят се годишните времена, а с тях и нейният облик. Въпреки дълговечността й, авторът я нарича "млада". Природата е едновременно винаги нова и различна и винаги една и съща, подвластна на вечността. Това произтича от факта, че е творение на Бога. Като такова, природата излъчва мир, тишина, спокойствие и хармония. Тя е извор на сила, на младост и жизненост; чиста е, девствена и недокосната от цивилизацията. Природата пази тайните на Мирозданието. Тя владее познанието на вечността. Затова е безсмъртна.
Проблемът за откъсването на човека от природата датира още от времето на Просвещението, когато Жан-Жак Русо призовава с думите си: "Назад към природата!". Вазов прокламира тази идея. Той смята, че човекът доброволно се е отказал да черпи мощ от естеството, чието създание е. Като венец на природата, хората са престанали да бъдат природни същества. Създали свой цивилизован свят, те са "разлъчени"- отделили са се от своята естествена среда. Потънал в суета и тленност, човекът е преходен. Едновременно "бог и червяк", той се отказва от божествената си същност и се отдава на временното в този земен свят. Затова неговият живот е кратък и не може да се съизмери с безсмъртната природа. Откъснал се от своите корени, той вече не я чувства като свой дом. Присъствайки в нея, човекът е гост. Той е спрял да разбира езика й. За него са недостъпни тайните, които тя пази и крие. Природата е неразгадаема енигма за човека. Авторът я нарича "сфинкс без глас", с което подчератава, че познанието е заключено за него. То е достъпно само по силата на единородството, от което човекът се е отрекъл. Финалът на творбата извежда идеята за неговата преходност- след него не остава нищо ценно, нищо което да го надживее и да пази спомена за съществуването му. Вечно е само тържеството на природата.
Жанрът на стихотворението „Опълченците на Шипка“ на Иван Вазов е ода. Като творба за възхвала, чиято цел е да изрази авторовия патос и преклонение пред подвига на героите, тя е богата на изразни средства- тропи и фигури, с помощта на които са изобразени опълченците и самата битка.
Образът на опълченците е обрисуван с помощта на следните средства (в скоби е отбелязана целта на употреба на всяко от тях):
Метафорични словосъчетания, епитети, определения, инверсии: „младите дружини“, „раите“ (вражеската гледна точка), „дружините наши“, „българи орловци“, „млади опълченци“, „дружините горди“, „героите наши“, „орляка юнашки“; „бесни и шумещи“ (изразяват единността, колективната сила, мъжеството, както и авторовото отношение и оценка за опълченците);
Метонимии: „върхът“, „вълните“, „желязото срещат с железни си гърди“ (акцентират върху единението и непоклатимостта, твърдостта на юнаците);
Синекдохи: „всякой гледа само да бъде напред“, „гърди геройски“ (подчертават готовността на всеки от героите и ентусиазма за участие в битката);
Сравнения: „кат лъвове тичат“, „кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса“, „кат демони черни“, „като скали твърди“ (предават смелостта и неустрашимостта на героите);
Градации: „пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред“, „не сещат ни жега, ни жажда, ни труд“, „катурят, струпалят като живи пак“ (изразяват динамиката на действията на опълченците);
Плеоназъм: „не сещат ни жега, ни жажда, ни труд“ (натрупването на същ. имена градира способността на опълченците да преодоляват трудностите и препятствията по пътя към победата);
Повторение: „всякой“ (изразява активното участие на всеки от опълченците, всеотдайността на всеки от тях);
Реч на героите: "България цяла сега нази гледа, / тоя връх висок е: тя ще ни съзре, / ако би бегали: да мрем по-добре!" (саморазкриване; обрисувани са като безстрашни и жертвоготовни).
Битката в одата:
Метафори, епитети, определения: „Боят се обръща на смърт и на щик,“, „свирепата сеч“, „и трупове мъртви фръкнаха завчаска“, „страшний редут“ (предават апокалиптичността на битката);
Реторични възклицания: „Пристъпи ужасни!“, „Бури подир бури! Рояк след рояк!“ (същевременно безглаголни), "Търчете! Тамо са раите!" (образът на противника), „Талазите идат; всичките нащрек са!“, „О, геройски час!“, „Няма веч оръжье! Има хекатомба!“ (антитезисно възклицание)- (придават приповдигнатост на речта и повишават вниманието на читателя, подчертават значимостта на случващото се);
Времеви ориентири за продължителността на битката, отбелязани с числителни имена: „три деня“, „дванайсетий път“, „три дни“ (маркират мъчителното протичане на времето, породено от тежестта и ожесточеността на битката);
Множество експресивни глаголи: пушкат, отблъскват, екнат, реват, падат, мрат, идат, бягат (представят динамиката на изобразяваното);
Звукова картина: „викове сърдити“, „и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра“, „други вик: ура!“, „на боя ревът“, „и фърлят се с песни“ (обрисуваният звуков фон представя битката като жива);
Градации: „и тела я стелят, и кръв я залива“, „нов дъжд куршуми, камъни и дървье“, „пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред“, „насипи налитат и падат, и мрът;“, „катурят, струпалят като живи пак“, „гълтат, потопяват орляка юнашки“ (пресъздават постъпателно движение във възходящ или низходящ ред, като подчертават динамиката на боя);
Плеоназъм: „не сещат ни жега, ни жажда, ни труд“ (натрупването на същ. имена градира способността на опълченците да преодоляват трудностите и препятствията по пътя към победата);
Метонимия: „желязото срещат с железни си гърди“ (подчертава твърдостта на героите);
Синекдохи: „всякой гледа само да бъде напред, „гърди геройски на смърт да изложи“ (извеждат готовността на всеки от опълченците да вземе участие в битката);
Хиперболи: „и тела я стелят, и кръв я залива”; „нов дъжд от куршуми…” (подсилват ефекта и впечатлението за титаничността на боя);
Анафорично повторение на съюз „и“: „и гърди геройски на смърт да изложи, / и един враг повеч мъртъв да положи“ (добавяне, накачване, градиране на действията);
Антитези: „Пушкалата екнат. Турците ревът,“, „идат като тигри, бягат като овци“ (антитезно сравнение), „Щурмът е отчаян, отпорът е лют.“ (подчертават контраста и смисловата антитеза, на чиято база е изградена цялата творба);
Синтактичен паралелизъм: „патроните липсват, но волите траят, / щикът се пречупва - гърдите остаят“ (подсилва антитезното начало);
Контраст: „живи и умрели“ (на него се базира одата);
Непълни изречения (с изпуснат глагол): „Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба, / всяко нещо - удар, всяка душа - плам.“ (придават предметност в изобразяването на битката- алтернатива на натрупването на глаголи);
Пауза: „Йоще миг - ще падне заветният хълм.“ (реторичен похват за задържане на вниманието на читателя преди настъпването на кулминацията);
Накъсване на речта- особено ясно се вижда то при възклицателните изречения (изразява задъхаността на автора, поради важността на момента и предава напрежението на битката).
За езика в цялата ода: www.dimitech.net/%D0%B7%D0%B0-%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B2%D0%B0%D0%B7%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BE%D0%B4%D0%B0-uchitel265.html
ІІ.Теза. Неговата съзидателна сила, чрез която са изведени личните прозрения за етично поведение, личи в монолога на героя. Чрез словото е постигната идеализацията и библейският смисъл на образа на Левски. Санкциониращата мощ на авторовите думи се проявява в нетърпимостта към предателя и предателството. Мълчанието е превърнато във висш израз на словесна мощ.
ІІІ.Изложение.
І-ва подтеза: В началото на одата поетът предоставя думата на своя герой. Читателят става свидетел на неговата лирична и човешка изповед, в която блесва силата на словото- изразител на прозрения за етиката.
1. Животът в манастира, който е в разрез с живота на народа. Пробуждането на Левски за идеята за свобода, изградено с помощта на пламенността и убедителността на неговите думи: а) съзидателната сила на словото- осъзнаване и споделяне на личното разбиране за чест и съвест чрез прозорливостта на мисълта, изразена чрез думите: - Бог не цени сляпото изпълнение на канона чрез молитви и религиозни церемонии; - човешките измерения на християнството- да помогнеш в страданието на ближния е по-достойно и истинно изпълнение на Божиите повели; - отричане на фалшивия и лицемерен аскетичен живот, който е глух за болката на народа, и осъзнато приемане и избор на пътя в света- откровен и открит отклик, подкрепа и обет за служене на хората.
ІІ-ра подтеза: Словото на автора целѝ да възвеличи съдбовното решение на Апостола. Вазов не само гради образа на иконата на българската свобода, разкривайки благото му слово и ораторски талант. Той охулва дръзналия да оспори и попречи да се осъществи светият избор. Обругава предателя и оставя празни места в текста- мълчалив израз на безсилието на думите да изразят низостта и величието.
1. Словото като средство за постигане на идеализация и на библейския смисъл на образа на Левски: а) чрез метафори и градации, утвърдителни (положителни) конструкции- извеждане на всички нравствени характеристики и качества на героя: - обрисуване на облика с богата синонимия: скитник, отшелник, безстрашен, изобретателен, самопожертвователен, „обърнал се беше на дух, на огън“, невидим, неуловим, фантом, сянка, внушаващ респект, с авторитет сред хората от народа; - думите на Левски: прости, кратки, като семе, което пада в сърцата; добър оратор, който умело извежда идеите за свобода; силата на благото слово.
2. Разрушителната сила на словото като средство за изобличаване на предателя: а) образът на поп Кръстю, контрастиращ със светлия лик на Апостола: - натрупване на синоними, епитети и сравнения, обрисуващи го като негативен: мръсен червяк, низък роб, позор, петно на храма, безсрамен човек, с ниско чело, издайник грозен, злобен, изпълнен с омраза, подъл, подобен на Юда; - словото му като инструмент на подлостта. 3. Премълчаването като израз на духовна и морална сила: а) Вазов не произнася името на предателя- значението на това се заключава в желанието то да бъде забравено; епопеята е апотеоз на величието, а не на низостта; б) гордото мълчание на героя в съда- демонстрация на превъзходство и вътрешна сила, на себенадмогване и себепожертвование; то е символ на лично себепостигане и мълчалива и достойна защита на идеята за свобода.
ІV.Заключение. Силата на словото в одата „Левски“ се реализира с помощта на изповедния и откровен глас на героя. Способността му на оратор, владеещ своята публика, се осъществява чрез благостта и силата на думите му. Авторът става негов продължител и горещ защитник на споделените от него идеи. Уповавйки се на характерните за одата изразни средства и богатата им палитра, той поставя на пиедестал Апостола, проследявайки силата му да убеждава и увлича. В драматичен противовес отхвърля правото на защита на предателя, яростно го заклеймява и обрича на забвение, лишавайки го от правото на съществуване чрез силата на думите. Оставяйки празни места в текста, Вазов издига мълчанието като израз на невъзможността на словото да побере и изрази измяната и величието.