Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога от 20.05.2013 г.
20.05.2013 10:22 -
Материал за матура (15 - Димитър Талев)
Димитър Талев(1898-1966)
„Железният светилник”(издаден през 1952г.): Принадлежи на тетралогията: „Железният светилник”, „Преспанските камбани”, „Илинден” и „Гласовете ви чувам”. Жанр: роман от типа на т.нар. семейна сага, фамилен роман, исторически роман. Тема: представена е съдбата и историята на едно семейство от епохата на Възраждането, като на фона на етапите, през които преминава то, авторът рисува широка панорама на обществените и духовни борби за самостоятелна българска църква и училище в гр.Преспа- Македония. Образи символи: железният светилник, символ на традицията и рода, на връзката с предците и миналото. Композиция: линейна, еднопосочна, подрежда събитията едно след друго. Основни герои: Хаджи Серафимовата внука Султана, Стоян Глаушев от с.Гранче, Манда, Нона, Катерина, Кочо, Лазар; Климент Бенков, Андрея, Божана; Аврам Немтур, Евгения (Ния); Рафе Клинче; даскал Божин, духовникът от светата обител и др. Сюжет: 1част („Хаджи Серафимовата внука”)- Създаване на рода на Стоян Глаушев в гр.Преспа. Избягал от родното си село, заради убийството на кучето на бея, Стоян се установява в града. Застарялата Султана (на 25г.), наследница на чорбаджийски род, погазва законите на родовата традиция, прибирайки го в дома си, а по-късно и се жени за него. Пренебрегвайки шушуканията, тя се бори за лично щастие. Стоян отваря дюкян под крилото на майстор Кочо и се утвърждава като майстор ковач. 2част („В тъмни времена”)- Разкрит е конфликтът на Климент Бенков, а по-късно и на Лазар Глаушев с консервативните общинари, Аврам Немтур и владишкия наместник. Ражда се идеята за нова църква и с изпращането на Андрея и Лазар да учат в Охрид е нарушено вековното примирение и покорство на роба. След посещението в Преспа на монах от Рилската обител Лазар узрява за идеята да стане водач на народа. С това става главен носител на обществено-историческото начало в романа. Смъртта на Климент Бенков отваря пътя на Лазар като водител на съдбата на народа. 3част („Народ се пробужда”)- Проследена е дейността на Лазар Глаушев по организиране на еснафа, откриването на читалище, настояването му за българско училище и противопоставянето му на владишкия наместник. В личен план той отхвърля любовта на Ния, дъщеря на противника му Аврам Немтур. Появява се образът на Рафе Клинче- майстор резбар, който трябва да изработи иконостаса за новата църква. Влюбва се в Катерина- сестрата на Лазар. 4част („Корени и гранки”)- Обещанието на Лазар да се ожени за разболялата се Божана, въпреки любовта му към Ния, се решава с нейната смърт. Умира и Аврам Немтур, след като дюкянът му е запален, с което всички пречки пред любовта са премахнати. Катерина става жертва на консерватизма на майка си, която, за да спаси честта на семейството, ѝ дава билки, с които да премахне заченатото от Рафе в грях дете, но вместо това я убива. Лазар и Ния стават съпруг и съпруга. Гръцкият наместник е изгонен, а новата църква- осветена. Борбата за българска вяра и църква е приключила и това отваря романа за художественото изображение на следващия етап от национално-освободителната ни епопея.
20.05.2013 10:18 -
Материал за матура (14 - Димитър Димов)
Димитър Димов(1909-1966)
„Тютюн”(издаден в 1951г., а след критика и преработка излиза във втори вариант през 1954г., върху който са нанесени нови поправки и е отпечатан отново през 1955г.): Най-дискутираната книга през 50-те години на ХХ век. Жанр: роман. Тема: самотата на личността в капиталистическия свят и разпадането на нравствените устои на човека под натиска и властта на парите; конфликтът между света на олигарсите и този на комунистите- сложността на отношенията в тази класова борба в периода преди и след Втората световна война. Образи символи: тютюнът и тютюневият концерн „Никотиана” като символи на моралната деградация на човешката личност, на изгубването на истинските стойности в живота. Герои: разпределени са в три групи: „князе на тютюна” и членове на висшето общество- Борис Морев, ген. Марков (шеф на „Никотиана”), Костов (гл. експерт на „Никотиана”), Баташки, Спиридонов (шеф на „Източни тютюни”) и г-жа Спиридонова, Барутчиев („Източни тютютни”), Буби и жена му, татко Пиер, Зара (любовница на Спиридонов), Мария (дъщеря на Спиридонов), Бимби, Коен („Немски папиросен концерн”), Кнор (д-р на „Немски папиросен концерн”), Тодоросян („Джебел”), Папазов (гл. експерт на „Джебел”), граф Остерман, Торосян, Хайлборн, Кршиванек, барон Лихтенфелд, Прайбиш, фон Гайер, поручик Ценкер, майор Фришмут (счетоводител), Чукурски, Груев (гл. експерт и съдружник на Торосян), Тренделенбург; Адлер, г-ца Дитрих, Кондоянис, Малони (италианец, на чието име ще се прехвърля фабриката на Конодоянис); комунисти- Павел (по-големият брат на Борис), Стефан (по-малкият брат на Борис), Лила, Шишко (баща на Лила), Лукан, Макс Ешкенази, Динко (братовчед на Ирина), Елка (сестра на Динко), Чингис (състудент на Ирина, левичар), Йосиф, Спасуна, Варвара, Блаже Николов, Фитилчето, Стоичко Данкин, Цветана, Анастас, Симеон, сарачът Яко, Мика, Малек, ветеринарният лекар, Мичкин, Ляте (македонец); неутрални- Атанас Чакъра, Ирина (негова дъщеря), безработните интелигенти- аптекари, лекари, Кристало, Аликс (двегодишното дете, което Костов иска да осинови). Сюжет: Действието започва някъде към втората половина на 20-те години и завършва с 9.ІХ.1944г. Плахата и затворена гимназистка Ирина и дъщеря на Чакъра, живееща в малко градче, обозначено като Х., в което основно препитание е отглеждането на тютюн, среща амбициозния син на Редингота- син на смахнатия местен даскал- Борис Морев. Стремейки се към живот, изпълнен с лукс и екзотика, тя завършва медицина и става любовница на Борис, когато той е все още женен за Мария, отворила му пътя към висшето общество и „Никотиана”, която той наследява след смъртта на баща ѝ. Самата Мария е психично болна и умира, а любовта на Ирина я кара да забрави строгите морални принципи и норми и да се подчини на влиянието и властта на Борис. Макар и отвратена от търговските операции, от трезвия му ум, работещ за печалба, отчуждена от род и семейство, тя остава в този свят на лицемерие, фалш и пари. „Никотиана” отнема човешкия облик на героите, пречупва нравствената им воля и кара Борис умишлено да тласне Ирина в ръцете на фон Гайер. Сега тя вече е убедена, че живее сред хищници, в чийто свят победител е този, който е забелязал слабостта на другия. Неспособна да се върне назад, героинята решава да се бори, за да се самоубие в края на романа, съзнала собственото си падение и цинизъм. В желанието на Борис да властва чрез силата на парите е разкрита обречеността на света на олигарсите. Той е илюзорен, както и свободата, която предоставя. Героят умира на 36 години, сам, на чужда земя, изоставен от всички. Всеки от героите, свързан с „Никотиана” има нещастна съдба. Заради нея загиват Спасуна и Чакъра. Заради нея умират и Костов, и Борис, и Ирина. Тя тегне като самата съдба над живота на героите. Опустошението, на което ги обрича, символизира невъзможността за постигане на човешко щастие по пътя на моралните и нравствени компромиси. Това се опитват да утвърдят героите от противоположния лагер. Антиподи на Борис и Ирина са Павел и Лила, както и всички герои от партизанския лагер. Те се отличават със своето самоотрицание и всеотдайност, с моралните си добродетели и жертвоготовност.
20.05.2013 10:13 -
Материал за матура (13 - Никола Вапцаров)
Никола Вапцаров(1909-1942)
„Вяра”(1939г.): Отпечатано в стихосбирката „Моторни песни” и принадлежи на цикъла „Песни за човека”. Програмно за стихосбирката стихотворение. Основно чувство: увереност в доброто и живота, оптимизъм. Тема: вяра в утрешния ден. Образи: вярата. Стихотворението разкрива безпрекословния оптимизъм на лирическия герой. Той описва живота си в рамките- диша, работи, живее, пише стихове и се бори с живота. Личността, изправена срещу реалността, е основен конфликт в поезията на Вапцаров, който е заявен и тук. Героят е в „разпра” с живота, но го обича и би направил за него и невъзможното- би летял в търсене на непозната планета, например. Но онова, което му дава смисъл, опора и е негов жизнен принцип, това е собствената му вяра. Метонимично представена като зърно, като насъщен хляб, без нея героят би бил лишен от значимостта си на човек, би бил „нищо”, както сам казва. Във финала на творбата той убедено и твърдо заявява, че вярата му е несразима, несломима. Тя е извечно вкоренена в сърцето му и не може да бъде унищожена.
„Писмо”(„Ти помниш ли…”)(1934г.): Принадлежи на стихосбирката „Моторни песни” и на цикъла „Песни за човека”. Основно чувство: вяра в романтиката на утрешния ден. Тема: бъдещето и очакваният щастлив живот. Образи: младостта и романтичната представа за света; борбата; слънцето (символ на човешкото щастие); смъртта като песен. В творбата има заложена диалогичност. Самото ѝ заглавие предполага обръщение към някого. Затова и първите стихове представляват въпроси към някогашния приятел, с когото лирическият герой е споделял обща мечта и вяра в доброто и в човека. Романтичният проект на бъдещето и копнежите за по-красив живот се сблъскват с реалността. Героите са уловени в капана на грубостта и жестокостта на света. Те пробуждат омраза в сърцата, сравнена с „гангрена” и „проказа”. Тя убива душевните стремежи и насажда чувство на безнадеждност и обрича на крах оптимистичните очаквания. Красотата на света не е мъртва, но лирическият герой е сляп за нея. Това е миналото, а в настоящето настъпва вътрешна промяна. Духовното му узряване го води до идеята за борбата, която ще им върне романтиката, надеждите и вярата. Ледът на конфликта личност-свят ще се пропука и ще просветне слънцето на бъдещия живот. Финалът заявява готовността на лирическия герой да умре, но той съзнава избора си и го приема като своя предсмъртна песен.
„Песен за човека”(): Принадлежи на стихосбирката „Моторни песни” и на цикъла „Песни за човека”. Основни чувства: вяра и надежда в доброто и човека. Теми и мотиви: отцеубийството; вечният въпрос доброто или злото властват в човешката душа; престъпление и наказание; разкаяние и самоопрощение; прекрасното. Образи и герои: дамата; затворникът; песента; звездите. Творбата е изградена на принципа на полемиката- спора, между лирическия герой и дамата. Спорът е на тема: „Човекът във новото време.” Дамата изразява своето неверие в човека, предавайки историята за братоубийство, а лирическият герой се заема да оспори твърдението ѝ и да защити противоположната теза. В неговия разказ, конкретно ситуиран в село Могила, син открадва парите на баща си и го убива. Но той отива отвъд криминалните факти и търси човешката същност, човешкото. В затвора героят на историята „попаднал на хора / и станал / човек.” Там участта му се изяснява от песен. Настъпва самоосъзнаване и извеждане на мотивите за престъплението. Той се оказва с корени в социалната нищета и битие: „Не стига ти хлеба, / залитнеш / от мъка / и стъпиш в погрешност на гнило.” Тя не снема вината, но чрез изповедта проличават корените на злото- обществото, което обрича хората на бедност и нищета. Във факта, че героят запявал своята песен, сякаш е вложена народната мъдрост, че който пее- зло не мисли, и това оправдава убиеца в очите на читателя. Представя го в неговия естествен и човешки облик. Песента е и образът символ на духовното пречистване, на разкаянието за извършения грях. Тя му дава сили да приеме смъртта с безстрашие до степен, в която самите палачи са удивени от смелостта на героя. Чрез низходяща градация е обрисувана съдбата му: „тежка, / човешка, / жестока, / безока / съдба.” Героят осъзнава, че животът ще продължи и след него, дори „по-хубав от песен”, „по-хубав от пролетен ден…”. С метафората „В очите му пламък цъфтял.” е предадена духовната трансформация, която преживява героят. Пред лицето на смъртта той запява и с това е показана моралната победа над самия себе си и опрощението, което дава на света, подтикнал го към зло. Във възторг са и звездите, които викнали: „Браво, човек!”. Не такава е реакцията на истеричната дама, която закрещява. Във финалната реплика на лирическия герой проличава не само неговата присъда над човека, но и естетическото му разбиране за прекрасно: „Какъв ти тук ужас?! - / Той пеел човека. - / Това е прекрасно, нали?”.
„Сън”(): Принадлежи на стихосбирката „Моторни песни” и на цикъла „Песни за една страна”, посветен на гражданската война в Испания. Основно чувство: надежда и копнеж по спокоен живот. Тема: мечтата за човешко щастие. Образи и герои: Лорѝ, Фернандѐс, сънят. Творбата е изградена под формата на диалог между Фернандѐс и Лорѝ. На фона на битката първият разказва съня си, разкриващ мечтата за мирен и спокоен живот, в който войната няма място. Тя е приключила и двамата приятели работят в завода. Всичко е същото, но частите на машините са от злато. Трудът и свободата правят хората щастливи и доволни. Наивистичната представа на героя е стопена от забележката на Лорѝ: „Какъв си ти мечтател, Фернандѐс!”, която разкрива несъстоятелността ѝ. Самото връщане на лирическия поглед към реалността на битката, в която започва атака, разкрива съня като красива, но неосъществима илюзия, празна химера, подхранваща само въображението.
„История”(): Основно чувство: болка и огорчение от нерадостната съдба на онеправданите. Теми и мотиви: грубият живот, участта на обикновените хора, оскотяването, задачата на поета и изкуството, надеждите и разочарованията, борбата като единствен възможен изход. Мотивите са обединени около отношението между историята като човешка памет, изкуството като търсене смисъла на съществуването и реалността на самия живот. Образи: обезправените хора, историята, творецът и изкуството му. Творбата съдържа откровения авторов упрек към историята, която не зачита живота на обикновените хора, чийто живот е непрекъсната борба за оцеляване. Лирическият герой отъждествява съдбата си с тяхната и се причислява в редиците на неизвестните хора- селяните, миришещи на лук и вкиснало, псуващи живота сърдито. Саркастично той задава въпроса дали ще бъде признателна, че са предоставили материал за хронологията ѝ от събития. Лирическият герой представя преживяното като неописуемо, като нелицеприятно и отблъскващо: „Живот ли бе – да го опишеш? / Живот ли бе – да го разровиш? / Разровиш ли го – ще мирише / и ще горчи като отрова.” Тази строфа е смислов център на творбата, който отрича дори житейската същност на преживяното от обикновените хора. То е по-близо до битието на скота, отколкото до това на човека- хората се раждат по синорите и мрат като мухи. Оцелелите преживяват в непосилен и убийствен труд като добитък. И въпреки всичко, живеят с надеждата за промяна и по-добър живот, не загубват човешкото си лице. Такива са и творбите на онези, които открадват време, за да изразят мъката си- те не са напарфюмирани и лъскави, а реалистични и близки до живота- „навъсени и къси”. Едничка награда за нещастието на хората би било не място по страниците на историята, а това да се съхрани споменът за техния опит да преодолеят страданието си, споменът за тяхната борба с живота.
„Завод”(): Принадлежи на стихосбирката „Моторни песни” и на цикъла „Песни за човека”. Основно чувство: болка от осъзнаването на реалността; трезвост, но и оптимизъм в бъдещата промяна. Теми и мотиви: животът като рушител на човешките мечти, като мотив за борба. Образи: заводът (символ и олицетворение на живота). Творбата представя реалността без „маска и без грим.” Той е жесток и безмилостен, сравнен с „озъбено, свирепо куче.” Вечният двубой с него превръща битието на хората в тежък и скучен низ от победи и падения за парче хляб. Красивите илюзии са забравени и „Една ръка изхвърли на боклука / идилиите с синьото небе.” Животът със своята строгост не позволява чувства и заблуди, нито общуване между хората (изразено чрез крещенето в завода, за да бъдеш чут от някого). Нарушена е връзката и комуникацията, а всеки опит да се пребориш с живота, слагайки прът в колелата му, те обрича на смърт. Все пак именно в безмилостния натиск е вложен мотивът за борба. Крясъците на всички хора и сърцата им, туптящи в едно, са акумулаторите на борческата енергия на човека.
„Кино”(отпечатано за пръв път през 1941г.): Основно чувство: критично; отправена е критика към илюзорния и измамен естетически свят на американското кино. Тема: илюзията на чуждия свят е несъвместима с българската реалност. Образи: героите от кинолентата и българската действителност. Лирическият герой влиза в киното, за да гледа, както е заявено на афиша, една човешка драма. Възпроизведени са екранните клишета на масовата култура- от красотата на пейзажа и лукса на вещите до размазания Джон и Грета, потънали в сластна целувка. Реакцията на героя е рязка и категорична: „Стига!”. За него всичко това е кич и лигавене. Затова и задава съществените за българите въпроси- къде е нашата съдба, нашият живот. Забравил фикционалността, условността на изкуството, героят влиза в спор с нея. Българската действителност е друга- ние не срещаме любимите си на път с лимузините, а в труда и в завода. Нашият живот не е лъскав и бляскав, а изпълнен с борба за хляб. И това е истинската драма, далеч от рекламата и масовата култура на Запада, които той нарича „измама”, с което поставя финала на творбата.
„Прощално”(ІV.1942г.): С посвещение: „На жена ми”. Творбата е създадена в трагичния за поета момент, малко преди смъртта му и е отпечатана през 1946г. в „Избрани стихотворения”. Затова и чувствата са съкровени и истински: обич към любимата жена, болка от раздялата с нея. Тема: желанието на лирическия герой да се завръща при любимата, да поддържа духовен контакт с нея. Творбата разкрива осъзнатото чувство за приближаващия край и надмощието на любовта към близък човек, което има тя над смъртта. Лирическият герой дава обещание да посещава жена си, макар и като „нечакан и неискан гостенин”. Той се моли да бъде приет, а не отхвърлен и изоставен отвън и обещава присъствието му да бъде ненатрапчиво и тихо. Той копнее единствено да съзерцава любимата жена, да чувства връзката си с нея. Душата му копнее сливане с нея. Творбата е израз на най-интимните и нежни чувства на героя.
„Борбата е безмилостно жестока”(14ч.-23.VІІ.1942г.): Стихотворението е познато и със заглавие „Предсмъртно”. Първите четири стиха са написани заедно с „Прощално”, а останалите четири са добавени на посочената дата. Основно чувство: суровост, непоколебимост в избрания път, реализъм. Теми и мотиви: жизнена равносметка на героя; безстрашие пред смъртта; животът като борба; обезличаване на човешката личност. Образи: борбата; смъртта. Творбата е знакова за Вапцаров. Тя е обобщение на житейската, творческа и човешка съдба на поета. Ключова дума за нея е „борбата”. Като такава той възприема самия живот. Неговата жестокост, суровост и краен реализъм превръщат битката в „епична”. Чрез този епитет идеите са окрупнени, а съдбата на малкия човек остойностена. Без страх и срам, героят хладно констатира: „Аз паднах. Друг ще ме смени и…толкоз. / Какво тук значи някаква си личност!”. Той съзнава, че е изпълнил своята роля и губи мястото, което е заемал. Човекът е обезличен в неговата значимост, но в това се крият и скромността, и самосъзнанието за собственото място и предназначение на героя. Картината на смъртта е изобразена реалистично и изведена до оголен натурализъм. След екзекуцията чрез разстрел са червеите и в това няма нищо тревожно, обезпокоително или ужасяващо: „Това е толкоз просто и логично.” Дематериализирането на плътта е представено като естествен биологичен процес, в който няма нищо драматично. На него е противопоставен идеалът с помощта на антитезата: „Но в бурята ще бъдем пак със тебе, / народе, мой, защото се обичахме!” Тези финални стихове чертаят образа на познатия Вапцаров с неговата несломима вяра, която достига отвъд метафизичната дълбочина на смъртта. Героят е не отделната личност, а неразделна част от народа, който е негово верую и упование, в когото съзира силите за възможна промяна на света.
„Борбата е безмилостно жестока”(14ч.-23.VІІ.1942г.): Стихотворението е познато и със заглавие „Предсмъртно”. Първите четири стиха са написани заедно с „Прощално”, а останалите четири са добавени на посочената дата. Основно чувство: суровост, непоколебимост в избрания път, реализъм. Теми и мотиви: жизнена равносметка на героя; безстрашие пред смъртта; животът като борба; обезличаване на човешката личност. Образи: борбата; смъртта. Творбата е знакова за Вапцаров. Тя е обобщение на житейската, творческа и човешка съдба на поета. Ключова дума за нея е „борбата”. Като такава той възприема самия живот. Неговата жестокост, суровост и краен реализъм превръщат битката в „епична”. Чрез този епитет идеите са окрупнени, а съдбата на малкия човек остойностена. Без страх и срам, героят хладно констатира: „Аз паднах. Друг ще ме смени и…толкоз. / Какво тук значи някаква си личност!”. Той съзнава, че е изпълнил своята роля и губи мястото, което е заемал. Човекът е обезличен в неговата значимост, но в това се крият и скромността, и самосъзнанието за собственото място и предназначение на героя. Картината на смъртта е изобразена реалистично и изведена до оголен натурализъм. След екзекуцията чрез разстрел са червеите и в това няма нищо тревожно, обезпокоително или ужасяващо: „Това е толкоз просто и логично.” Дематериализирането на плътта е представено като естествен биологичен процес, в който няма нищо драматично. На него е противопоставен идеалът с помощта на антитезата: „Но в бурята ще бъдем пак със тебе, / народе, мой, защото се обичахме!” Тези финални стихове чертаят образа на познатия Вапцаров с неговата несломима вяра, която достига отвъд метафизичната дълбочина на смъртта. Героят е не отделната личност, а неразделна част от народа, който е негово верую и упование, в когото съзира силите за възможна промяна на света.
20.05.2013 10:08 -
Материал за матура (12 - Йордан Йовков)
Йордан Йовков(1880-1937)
„Песента на колелетата”(1924г.): Жанр: разказ. Принадлежи на сб.”Песента на колелетата”. Тема: доброто и красивото като основни ценности, които могат да осмислят човешкия живот и да направят хората щастливи. Герои: Сали Яшар, Шакире, Джапар. Сюжет: Главният герой Сали Яшар е прочут майстор на каруци в Али Анифе. В началото на разказа- чрез портретна характеристика- той е представен като обикновен човек, занаятчия, но и мъдрец, когото всички уважават. След трудов ден той обича да сяда пред къщи и да съзерцава полето. В такива мигове се обръща към себе си и размишлява за живота. Вече е богат, но двамата му синове са мъртви. Достигнал зрелостта, той е спокоен от извървения път, но се чувства длъжен да стори благодеяние- себап, което да засегне повече хора, да надживее много поколения. Преломен момент в съзерцателното битие на героя е заболяването, което става начало на ново движение, на нова среща с живота. Героят не се бои от смъртта, но желае единствено да види дъщеря си. В съзнанието му хубостта ѝ се слива с образа на първата му жена, а те са символ на младостта му, когато е бил млад, беден и щастлив. Като въплъщение на живота, момичето съживява болния си баща. Съвършенството ѝ е следващата стъпка към осъществяването на мечтата му. След като звукът на пеещата каруца на Шакире раздвижва пейзажа, Сали Яшар все още не знае, че в него се крие отговорът на неговия въпрос. За него му загатва разказът на Джапар- влюбеният в Шакире нощен пазач, съобщавайки новината, че е разпознал Чауш Ибрям по каруцата, с която се прибира. Той казва на героя, че всяка негова каруца има свой глас и „пее на свой макам”, че каруците му са „себап”. Майсторът сякаш не чува готовия отговор. Открива го едва на следващия ден, когато три пъти прекъсва работата си замислен. Вълнението го залива и той открива: „Каква чешма и какви мостове искам да правя? Себап! Има ли по-голям себап от тоя, който правя? Каруци трябва да правя аз, каруци!”. Той разбира, че каруците, които прави, свързват хората и им помагат да се разпознават. С това открива пътя към личното си безсмъртие и го пробужда за нови добри дела. Сали Яшар дарява на Джапар в заем кесия пари, за да си купи нива, която да обработва, и му обещава каруца, когато се задоми. Майсторът не съзнава защо постъпва така, но с това изпълнява неизречено желание на дъщеря си. В края на разказа се разплита и последният възел. Останала вдовица, Шакире се завръща завинаги в родния си дом и се омъжва за Джапар.
„Последна радост”(1920г.): Жанр: разказ, доближаващ се до повестта. Принадлежи на сб.”Песента на колелетата”. Разделен е на 10 части- пет са посветени на мира и пет на войната. Тема: безсмислието на войната, жестокостта ѝ, дехуманизмът убиват красотата на живота. Заявено е Йовковото „не” на войната. Герои: Люцкан, Рачо Самсара, дядо Слави, Цветана, инженерът и други. Композиция и сюжет: Разказът започва с ретроспекция, като се показва градът след войната. Люцкан обединява и двете времеви плоскости. Преди войната той е провинциален чудак, простодушен и наивен, превърнал се в символ на романтичния човешки порив към красота и поезия. Може да бъде определен и като „бяла врана”, защото е отдаден на галантната наука за цветята, на която го научава инженерът. Героят е особено потребен на града в празнични дни, когато поднася цветя на младите влюбени. Самият той също е влюбен- в Цветана, ухажвана от инженера, и по ирония на съдбата се превръща в посланик на любовта им. Сантиментите на героя към момичето стават повод Люцкан да съчини поема- „Люцкан гори в червени пламъци”, заради която е обект на присмех. Той е необикновен в професията си, защото не само продава цветя, а и тълкува тяхното значение. Също толкова не на мястото си е Люцкан и на бойното поле на Балканската война. Там конфликтът между красивото и грозното изпъква особено ярко, защото героят не познава смисъла на това да се воюва. Войната е представена като обезличаваща, деперсонализираща сила- хората са като мравуняк: еднакви и зли. Колоната, в която се движат войниците е сравнена със змия. Природната картина на кал и дъжд също символизира мрака, безизходността и първичността. Люцкан умира и в предсмъртния му жест- протегната ръка към цъфнала лайкучка- са запечатани копнежът към красота и хармония и неразривната връзка на човека с тях.
„Шибил”(1925г.): Жанр: разказ. Принадлежи на сб.”Старопланински легенди”. Теми и мотиви: юначеството, красотата, предателството, любовта. Герои: Шибил (Мустафа), Рада, Велико кехая, Мурад бей, хайдути, сеймени. Сюжет: Разказът започва с констатацията, че Шибил- страшният хайдутин, слиза да се предаде. Чрез метода на ретардацията, в следващия абзац авторът се връща назад и предава причините за това. Край високите върхове на Сините камъни, под хайдушкото му гнездо, минават жени. За него и неговата дружина и това е плячка и мъжете слизат при Джендемите, за да приберат, каквото им се полага. Но погледите им биват привлечени от дързостта и красотата на една от жените, която дори се осмелява да им говори. Още в този момент девойката е оприличена на „дявол” в очите на Шибил. Хайдутите се укротяват като по чудо. Шибил разпознава в момичето дъщерята на Велико кехая и заявява, че ще вземе алтъните, с които е украсена шията ѝ. Тя отмества темата и посочва скъсания му ръкав, който започва да шие, преди Шибил да разбере какво става. С шеговит тон Рада го съветва да се ожени, за да не ходи окъсан като циганин. Той ѝ предлага да го вземе тя, а тя отговаря, че трябва да попита баща ѝ и кърсердарина Мурад бей. Шибил изпраща жените до края на гората. В магическия свят на Йовков всяко събитие е знамение и поличба за нещо. Така е и с черния гарван, който прелетява, и с хубавата жена, която носи нещастие, излезе ли на пътя на хайдутите, и с кукувицата, по чиито звуци героят определя възрастта си. В този момент Шибил очертава образа на Рада- тя е „чудновата бърканица” от „жена, дете и дявол”. Срещата му с нея го променя напълно и той пуска да си вървят търговците, които минават, без да прибере дисагите им. Хайдутите стават неспокойни от промененото поведение на Шибил и го изоставят, без да го убият, какъвто е обичаят им. Героят остава сам и всичкото имане, което крие по пещери и хралупи, отива за подаръци за Рада. Той получава хабер от нея да слезе в селото- баща ѝ им дава благословията си, а Мурад бей му прощава, като в знак му праща божигробски броеници от кехлибар. Той дълго мисли дали това не е примка, но тръгва за село. Съмненията му го карат да спре по пътя си и да се колебае. Природната картина загатва за драматичното събитие- разстила се мъгла, горите потъват в черни сенки. Шибил тръгва към примамливите очи и усмивката на Рада, които стоят в съзнанието му. Родната му майка предусеща и предупреждава, но не се и опитва да разубеди сина си да не отива. Мурад бей и Велико кехая чакат Шибил в Черковното кафене. Беят е намръщен и мълчи, а бащата на Рада- весел. На масата са сложени две кърпи- бяла и червена- условните знаци за сеймените, скрити в засада. Първата е за помилване, а втората- за смърт. Действието се забавя и Велико кехая два пъти се прибира, за да види приготвила ли се е Рада. Разбрала от майката на Шибил, тя се разплаква, но отива на срещата. Мустафа се появява хубав и напет, в ръце с броеницата и червен карамфил от Рада. Тук беят изразява възхищението си от Шибил: „Какъв юнак! Какъв хубавец!” и от захлас забравя кърпата. Велико кехая грабва червената и я размахва. Рада изпищява и се затичва към простреляния Шибил. Той разтваря ръце, за да я прегърне. От Черковното кафене някой отчаяно размахва бяла кърпа. Характерни особености: легендарност, близост до фолклора при портретуването на героите, поставянето на мото.
„През чумавото”(1927г.): Жанр: разказ. Принадлежи на сб.”Старопланински легенди”. Тема и мотиви: пир по време на чума; престъпването на моралните закони изисква жертви. Герои: хаджи Драган, дядо Нейко, Тиха, Рада, Величко Дочкин, Дочка, Люцкановият син. Сюжет: Новината за чумата в близките села кара хората да предприемат магически действия, за да се предпазят. Настъпва и глад- брашното е привършило. Социалното зло е факт и четирима старци, избрани от селото, отиват при хаджи Драган, за да кажат, че съдбата им е в негоните ръце. Дядо Нейко описва неволите на съселяните си. Тогава влиза Тиха- дъщерята на хаджията. Драган споделя, че има намерение да омъжи дъщеря си. Селяните са възмутени, но хаджията ги уверява, че няма никаква чума, а всичко е въпрос на страх и обещава брашно за цялото село от личните си хамбари. Сватбата не е отменена и Тиха ще се омъжи за Люцкановия син, а не за Величко Дочкин, с когото се искали, но той от три години бил на печалба. Небивалата, както я нарича авторът, сватба продължава цяла неделя. Във веселието има нещо болно. Вечер страхът отново се завръща. Явява се поличба- много орли. Рада- приятелката на Тиха, я укорява за решението ѝ, посочвайки знамението. При извеждането на булката от другия край на селото влиза конник. Започва венчаването, а в църквата влиза Дочка- майката на Величко и съобщава, че синът ѝ се е върнал. Пред олтара се появява почернял и прашен млад мъж. Всички избягват от ужаса, че е чумав. Даже майка му. С него остава само Тиха. Зад тях Иисус ги гледа от иконата и вдига десницата си.
„Индже”(1926г.): Жанр: разказ. Принадлежи на сб.”Старопланински легенди”. Тема и мотиви: за неписаните морални закони, управляващи човешкия свят и хармонията в него; за греха и възмездието, за покаянието, душевният прелом и нравственото познание. Герои: Индже, Кара Феиз, Кара Кольо, Сяро Барутчията, Пауна, Найден, баба Яна, кърджалии, копачки, старец и други. Място на действието: Урум Еникьой, Бакъджиците, Постолови воденици, сливенският край. Сюжет: Разказът проследява пътя на прочутия войвода, започнал като кърджалийски разбойник и завършил като народен закрилник. Йовков разкрива нравствено-психологическата драма на героя с романтична извисеност и фолклорна простота. Индже се влюбва в Пауна в разгара на неговите кървави кърджалийски набези. Със силна и смела душа, тя се влюбва в този неудържим, силен и в доброто, и в злото човек. И тук като в „Шибил” повествованието започва от „средата”- от съдбовния кръстопът, на който Индже премисля по новому своето минало. Зарасла е раната на войводата, нанесена му от Сяро Барутчията, изоставен от Пауна и посечения от самия него син, и героят вижда нещата по новому. За първи път се пита кое е добро и кое зло. За първи път вижда злочестините по земята. Моралната равносметка, която си прави, е по-скоро някакво измъчващо го чувство, но то е знак за събудилия се в героя духовен живот. Неслучайно, след като цялото бурно и драматично минало на Индже е предадено кратко и сбито, авторът изправя героя си пред една обичайна, но даваща му отговор на измъчващите го въпроси. Това е срещата с копачките и стареца. Жените, изплашени от вожда на бял кон, избягват, но старецът споделя, че желаят да имат господар като него- млад и хубав, а не жесток и безсърдечен като онзи, под чиято власт са, без да подозира, че единият и другият са едно и също лице. Трогнат от смелостта и откровеността на стареца, прозрял истината за себе си чрез очите на обикновените хора, Индже повелява на всяка мотика да оставят по жълтица. Новите подвизи на героя вече са като на народен закрилник. Това е и времето, в което той проронва първата си сълза. От тук започва духовният прелом у героя. Въпреки това, вината, която той носи пред семейството си- Пауна и сина си, които напразно се надява да открие, не може да не бъде изкупена. Случайността среща бащата и сина, отгледан от баба Яна и наречен от нея Найден (буквално- намерен). Детето- гърбаво и недъгаво, превърнато в инвалид от самия си баща, но носещо красивите очи на майка си, убива баща си със случайно намерена пушка. Малко преди да затвори очи, Индже узнава истината и изрича последната си заповед- косъм да не пада от главата на детето и му дарява кесия с пари. Моралното възмездие цели да възстанови нарушената хармония и нравствен ред.
„Албена”(1927г.): Жанр: разказ. Принадлежи на сб.”Вечери в Антимовския хан”. Тема и мотиви: може ли женската красота да бъде мотив и да оправдае едно престъпление; грехът и опрощението; любовен триъгълник; естетически и етически категории в противоборство. Герои: Албена, Куцар, двегодишното им дете, Нягул, Нягулица, дядо Власю, Марин Чокоя, съселяни. Сюжет: Срещу Великден в дома на Албена става убийство и къщата е „като че ударена от гръм”. Убит е мъжът ѝ Куцар. Криминалният сюжет е предаден чрез разказите на свидетелите и слуховете, които се носят между хората. Детето на Албена и Куцар става свидетел на случилото се и издава майка си. Албена прави самопризнания, но не споменава името на другия мъж. Разказът на дядо Власю допълва портрета и насочва предположенията за вероятния убиец. Албена е качена на каруца с двама стражари и ще бъде изпъдена от селото. Сцената на изпращането ѝ е център на творбата. Хората, подобно древногръцки хор, коментира и я съди. Дядо Власю замахва с тояжката си. Албена е изправена като средновековна грешница на кладата на публичния съд. Като последна милост, тя е пожелала да бъде облечена, както тя желае- с куртейка с лисици. От нея лъха магия и сам авторът отсъжда: „Грешна беше тая жена, но беше хубава.” Това се чете и в мълчанието на „зрителите”, но сърцата им се размекват. Албена моли за прошка: „Млада съм, сгреших. Прощавайте!”. Тогава довеждат детето ѝ. Тя го прегръща и целува. Всички заплакват. От воденицата слиза Нягул- също в кожух с кожи (символ на инстинктивното, подсъзнателно начало) и, сядайки до Албена, признава вината си. Жената кимва в знак на съгласие. Всички узнават истината и отново изливат омразата си срещу нея. Кметският наместник Марин Чокоя спира каруцата и моли да извикат Нягулица. Старшият заповядва да карат към общината при следователя. Финалната сцена представя падналата на земята и плачеща Нягулица.
„Другоселец”(1928г.): Жанр: разказ. Принадлежи на сб.”Вечери в Антимовския хан”. Тема: беззащитността и социалната нищета на един чужденец и ограничеността и негостоприемството на домакините. Защитени са християнските ценности, които са над пространствени и национални ограничения. Герои: Йов, бай Миал, Иван, кметът Алекси, Стоян, Торашко, полският пазач Илия, другоселецът, Татар Христо. Сюжет: Празник е- Кръстовден, и кръчмата е пълна с хора. Водят се разгорещени спорове по различни въпроси- за нивите, които трябвало да се пазят от овчарите и да бъдат глобявани нарушителите, за политика и религиозни вярвания. Насред шегите и веселото настроение влиза полския пазач и води окъсан и дребен човек. Беличкото в окото му го прави малко кривоглед, а носията му говори, че не е от същото село. Набеден е, че е пуснал коня си в нивата на Татар Христо. Чужденецът бива нападнат. Срещу него са насочени и укори, и заплахи от удар и глоба. Малко преди да го обискират, Торашко скача и, макар да е пиян, защитава разгорещено човека. После го прегръща и заплаква, наричайки го брат. Съдът на обществото му прощава. Още повече, че всички разбират, че конят на човека наистина е болен. Омразата е заменена със загриженост и всеки се опитва да помогне. Въпреки това другоселецът остава сам, а кончето му умира.
„Серафим”(1934г.): Жанр: разказ. Принадлежи на сб.”Женско сърце”. Тема: обичта към ближния и грижата за него са висша ценност, които могат да ни помогнат да простим и на самите себе си, да спасим душите си. Герои: Серафим, Еню, Павлина, Иван. Сюжет: Към кафенето на Еню се приближава дрипав, чудноват човек- нито селянин, нито гражданин, в когото по-късно Еню разпознава Серафим. Прави впечатление палтото на героя, изпъстрено с огромни кръпки. Всяка година, а понякога и по-рядко, той се явява по тия места по Гергьовден или по Димитровден. От града е, но търси работа по селата. В диалога с Еню той разкрива, че е бил в Белица на една керемидарница. Серафим съблича палтото си и се попипва под пазвата, по което Еню разбира, че там е скътал парите си. Кафеджията му дава съвет да си купи ново палто и влиза в кафенето. Серафим похапва сух хляб на пейката и оставя и врабчетата да се хранят с него. В този момент влиза жена в кафенето, на която Серафим не обръща внимание, но дочува разговора. От него разбира, че Еню ѝ е кръстник. Жената се оплаква от бедния си живот и болестта на Иван, за когото са нужни пари за болница, а и биволицата им е умряла. Героите замълчават, но Серафим дочува шепот, след което вика на Еню, който грубо отказва пари. Жената го умолява, но той продължава да крещи, че няма пари. Жената заплаква и излиза. Серафим не обича да стои без работа и подрежда камъните пред кафенето, премита. Вечерта остава на гости, но отказва да спи вътре. Еню го кани да легне поне на пейката, но Серафим отклонява поканата с думите, че може тук да му духа, но като умре няма да е така. На другия ден Серафим все така си реже хляб на пейката. Еню му казва, че е разбрал, че е дал пари на Павлина и се възмущава от постъпката му да се довери на непознат човек. Той отвръща, че е по-важно да се помогне на съпруга ѝ. Еню му напомня, че е искал да си купи палто, на което героят отговаря, че си има. Авторовият глас предава историята на Серафим- че е пиел на младини, но откакто се отказал, започнал да дарява парите си някому. Това била причината на палтото му да се явяват кръпки. За героя това може да е и дрехата, с която ще се представи пред Бог. Финалът придава загадъчност и ефимерност на посланието. Характерни особености: библейски подтекст на името на главния герой, притчовост, послания в духа на Новия Завет: „Обичай ближния като себе си.” и „Ако имаш две ризи, дай едната на ближния си.”
20.05.2013 10:05 -
Материал за матура (11 - Елисавета Багряна)
Елисавета Багряна(1893-1991)
„Кукувица”(): Принадлежи на стихосбирката „Вечната и святата”. Теми и мотиви: фолклорни представи за неувяхващата женственост; жената като скитница, бездомна и жадна за нови впечатления и преживявания. Образи: фолклорна образност- кукувицата като символ на неуседналост, жената бродница. Във фолклорна рамка и чрез обръщение към невидим събеседник, лирическата героиня разкрива съдбата си на човек на пътя, а не човек на дома. С билки и магии тя не може да излекува страстта си да живее, пътува, да се впечатлява, да вижда и открива нови неща. Духът ѝ е жаден и ненаситен, приключенски. Тя няма да свие гнездо, нито да шета край огнището и да отгледа деца. Жената в това стихотворение е скитница. Може да се каже и творческа личност, копнееща да слуша музика и сама да пее. Тя е свободна личност, която сама взема решения кога и какво да стори- сама загася огъня, дори недогаснал. Сама нарича себе си „ненаситена” и „ненаживяна”. Това определя една виталност, естествена жизненост и отвореност към света и живота, противоречаща на традиционния консерватизъм на българката. Багряна очертава образа на една свободомислеща жена, на една жена личност, която носи отговорност за собствения си живот, отвъд дълга и разума- жена на свободното сърце.
„Стихии”(): Основно чувство:неудържимост начовешката емоция и стихийност. Теми и мотиви:жената и женствеността като природна стихия. Образи: непокорната жена, представена чрез образите на вятъра, водата и виното. В творбата е предаден женският устрем, волност и свобода. Представяйки образите на вятъра, водата и виното и на принципа на образния паралелизъм и сравнението, авторът очертава образа на жената като стихия. На всеки природен елемент е отделена по една строфа. Чувството за засилваща се стихийност е градирано възходящо с помощта на глаголи- вятърът префучава, вдига, грабва, сваля; водата, представена чрез р.Бистрица, иде, разтрошава, излиза, завлича; виното е закипяло. Те динамизират поетическата реч и внушават разрушаването на обичайните граници, на ограничеността на установените правила. Символизират разчупването на реда и праволинейния ход на живота, взрива и победата на вътрешния свят над външните рамки. На нивото на стиха се борят глаголи и съществителни така, както емоцията и разумът са в противоборство. Строфите са изградени под формата на въпроси- всяка от тях е един реторичен въпрос, които подчертават неизбежното изригване на стихиите. Багряна извежда като победител вътрешните подтици на душата и изразява невъзможността те да бъдат потискани и затваряни. Затова в четвъртата последна строфа нарича героинята си „сестра на вятъра, на водата и на виното”, защото тя носи същото непокорство и неподвластност на сковаността и ограниченията. Природата и природното начало се движат от своя вътрешна логика, която не може да бъде ръководена и направлявана от закостенялостта. Женствеността търси нови и недостигнати пътища и не може да бъде възпряна, защото извира от самия център на живота. Тя се опира на инстинкта и достига мащабите на космическото.
„Потомка”(): Принадлежи на стихосбирката „Вечната и святата”. Тема и мотиви: родството, произходът, наследството. Образи: тъмнооката прабаба; земята майка. Лирическата героиня заявява още в първата строфа, че няма прародители, че не познава заветите, лицата, душите , живота на своите предци. В следващите строфи утвърждава разбирането си за чувство за произход, а именно в това всеки да се самоопознае, да разбере себе си. За себе си тя знае, че носи кръвта на скитниците. На тази основа сама измисля и съгражда миналото си, представяйки си, че е наследница на прабаба с буйна и непокорна кръв, проявила невероятната за една жена смелост да избяга с „чуждестранен, светъл хан”. Силната им обич ги спасява от наказанието за престъплението им. В петата строфа лирическата героиня е убедена в своя произход- той определя мирогледа ѝ- обича необхватните с око поля, конския бяг под плясъка на бич, волния глас, разлян по вятъра. Съзнавайки принципа на наследствеността, лирическата героиня признава, че наследила смелостта на прабаба си, вероятно е наследила и възможността за грешка: „може би сред път ще се сломя-„. Но обратът, на който читателят става свидетел в последните два стиха, я оправдава и в това, защото тя е дъщеря на майката земя- прародител на всички. Тя не би могла да бъде друга, освен такава, каквато я е изградила точно тя- волна и непокорна в своя земен път. Характерна особеност: творбата пресъздава древния култ към земята майка.
„Вечната”(): Принадлежи на стихосбирката „Вечната и святата”. Теми и мотиви: за безкрайността на живота, за неговата непреходност, мотивът за родовата кръв. Образи: жената прародителка, преляла кръвта си в поколенията; вечната жена. Творбата увековечава образа на жената майка, която се преражда и пресътворява във времето. Творбата започва с трагичното- тя е мъртва и е без значение как се казва. Брачният ѝ пръстен е широк и вече загубил съдържанието си. Смъртта е неумолима и невъзвратима. Тя не може да осмисли земното. На принципа на контраста във втората строфа на безжизнената жена е противопоставен писъкът на нейната рожба- символ на новия живот. Като реплика от „Потомка” и тук се явява мотивът за родовата кръв. Тя определя безсмъртието, защото се прелива в новия живот. Съградена е представата за едно своеобразно прераждане. В него е записано бъдещето- поколенията ще повторят модела на миналото- устните на двама млади ще се слеят и внучката ще носи същото име- „Мария” или „Анна”. Човекът умира, но духът, носен от наследниците, триумфира над тленното и преходното.
