Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога от 13.05.2013 г.
13.05.2013 18:08 -
„Ветрената мелница“- разказ за жизнелюбието на българина (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
„Ветрената мелница“ е от кръга разкази на Елин Пелин, в които писателят се съсредоточава върху нравствените добродетели на българския селянин. Това са творби, в които човешката душа избликва жива и естествена и се разкрива непредсказуема като природата. Техни герои са мечтателите.
Чрез образите на Лазар Дъбака и дядо Корчан Елин Пелин рисува образа на самотника и чудака, които откриват смисъла на живота си в творчеството. Младите в разказа са носители на жизнеутвърждаващото начало. Чрез празника и веселието, шегите и красотата на танца те изразяват жаждата си за любов и радостта от живота.
Признати от автора за хора с „похватни майсторски ръце“, двамата главни герои са свързани от странно приятелство. „Изобретателният ум“ на Дъбака предлага творчески идеи, които се осъществяват от „неуморните ръце“ на дядо Корчан. Работните инструменти не почиват цели дни, но когато работата свършва до половина, приятелите я изоставят.
Недовършеният скелет на тепавицата така и не се превръща в дарак. Въпреки това, промяната в настроението на природата е творческо предизвикателство за неспокойния дух на двамата герои. Така появилата се суша става причина воденичарите да скроят нов план, в който да вложат своите сили. От внезапната младежка шега на Дъбака се ражда идеята за ветрената мелница.
Дон Кихот е героят, който се бори с ветрени мелници. Начинанието на Лазар Дъбака е не по-малко „ветрено“, както сам казва авторът, но то също е водено от стремежа към творческо осъществяване и активен живот. С неспирен труд и увлечение изобретателите от разказа „Ветрената мелница“ се стремят да реализират идеята си. Изпълнени със сили и надежда, те не обръщат внимание на заядливите подигравки на съселяните си.
Но и този план се оказва неосъществен. Мелницата заприличва на „зъбато чудовище“ и убежище на тъмни духове. Скелетът ѝ е знак за това, че важна е не целта и постигането ѝ, а жадният стремеж към нея, защото животът е начало и вечна промяна към нея.
Съзидателната сила на Лазар Дъбака и дядо Корчан сякаш сплашва сушата. Всемогъща като тази на самия Бог, тя става решение на проблема. В небесния хоризонт се появява облак и за хората от селото настава празник. На върха, където се строи мелницата, се извива хоро като на сватба.
В природата на българина е не само да се труди и страда от непосилната полска работа, но и да се весели. Смехът, песните и танците му са не по-слаба проява на любовта му към живота.
Поведението на Христина, внучката на дядо Корчан, е израз на младостта и жаждата за живот. Осемнадесетгодишната девойка е закачлива, необуздана и игрива: „Каква е дива кокошчица!“- възхищава се на непокорството ѝ Лазар. Нейната поява води до кулминацията на разказа, когато тя се обзалага с младия воденичар да го надиграе в ръченицата.
В този момент в най-силна степен е предадена красотата на българина. По време на танца Христина е „като лебед“, а клепките ѝ са „босилкови“. Дъбакът е „елен“, а движенията му „чудни“. Героите се носят, ситнят и се дебнат един друг.
В лудата надпревара между мъжкото и женското начало прозира красотата. Земното и небесното се борят за надмощие чрез средството на танца, който също е вид творчество като изобретяването. То е израз на човешката душа, а победата на Лазар го показва и като потребно, за разлика от изоставените недовършени строежи, служещи за убежища на змии и гущери.
Силата на творчеството е надмогната от друга творяща сила- тази на любовта. Христина сякаш „възкресява“ Лазар и дава нова посока в живота му.
С този разказ Елин Пелин утвърждава ценни за българина качества. Той е носител на стихията на волната творческа мисъл. Той обича песента, музиката и танца, защото правят тежкия му трудов делник по-лек. Но финалът на разказа показва, че висша ценност за автора, а и за българина, е силата на любовта. Защото тя е двигател на живота, дава начало и води към промяна.
Поведението на Христина, внучката на дядо Корчан, е израз на младостта и жаждата за живот. Осемнадесетгодишната девойка е закачлива, необуздана и игрива: „Каква е дива кокошчица!“- възхищава се на непокорството ѝ Лазар. Нейната поява води до кулминацията на разказа, когато тя се обзалага с младия воденичар да го надиграе в ръченицата.
В този момент в най-силна степен е предадена красотата на българина. По време на танца Христина е „като лебед“, а клепките ѝ са „босилкови“. Дъбакът е „елен“, а движенията му „чудни“. Героите се носят, ситнят и се дебнат един друг.
В лудата надпревара между мъжкото и женското начало прозира красотата. Земното и небесното се борят за надмощие чрез средството на танца, който също е вид творчество като изобретяването. То е израз на човешката душа, а победата на Лазар го показва и като потребно, за разлика от изоставените недовършени строежи, служещи за убежища на змии и гущери.
Силата на творчеството е надмогната от друга творяща сила- тази на любовта. Христина сякаш „възкресява“ Лазар и дава нова посока в живота му.
С този разказ Елин Пелин утвърждава ценни за българина качества. Той е носител на стихията на волната творческа мисъл. Той обича песента, музиката и танца, защото правят тежкия му трудов делник по-лек. Но финалът на разказа показва, че висша ценност за автора, а и за българина, е силата на любовта. Защото тя е двигател на живота, дава начало и води към промяна.
13.05.2013 16:53 -
„Непостоянство, твойто име е жена“ (есе, БЕЛ, 10 клас)
Един от най-сложните житейски проблеми е този за любовта. Тя е нелогична и непредсказуема, немирна и неуловима. Сравняват я с чудна птица, чието опитомяване е невъзможно, но докосването до която прави човека безкрайно щастлив. Наричана рай и блаженство, любовта все още е неразгадана и тайнствена.
Причина за пораждането на тази неземна магия най-често е жената. Със своята красота, нежност и финес тя предизвиква у всеки стремеж към хармония и възвишени чувства.
Като извор на любов, жената е нейно олицетворение. Непостоянна, защото е движение, тя буди недоумение и обърква онзи, който търси в поведението ѝ логика. Жената непрестанно се променя, но във всеки свой образ отразява вечността.
И любовта, и жената приличат на светкавица, която проблясва внезапно и внезапно изчезва. Те са като слънчеви петна, които човек неочаквано забелязва, усмихва им се и докато се опитва да ги задържи, те се стопяват. Да бъдат мигновени е в природата и на обичта, и на нейната изразителка- жената.
Не е случайно, че женското начало през вековете е издигано в култ. В него са съзирали именно проявата на вечния двигател на света- любовта. Жената е идол- обект на преклонение от страна на мъжа. В нея той дири своята душа, удовлетворява потребността си от красота и очарование. Открива за себе си тайната на човешката природа и се изгубва в нея.
Мъжът е носител на силата и ума. Жената пък е образът на чувствата и интуицията. Тя се подчинява на душевните си импулси, които не могат да се доловят с външните сетива. Това е причината жените да изглеждат загадъчни и забулени в мъглата на своето непостоянство. Те са верни само на себе си и подобно на сезоните в природата, непрекъснато търсят нов образ, нова премяна. За мъжа това е проява на каприз. Той не открива смисъл в подобно поведение и неразбираем за него е вечният стремеж към промяна.
Неуловимостта и тайнството на любовта, вложени в природата на жената, отблъскват, но и магически привличат мъжа. Защото по неговите сили е да открива причините, да разбира скритите лостове, които движат света. Той е прорицателя, той е мъдрецът, в чиято власт е да проумее любовта, да разбули тайните ѝ, да направи образа ѝ вечен. Преди това той трябва да засвидетелства почитта и уважението си към жената, да ѝ се поклони. Едва тогава тя сама може да реши да го въведе в храма на любовта и да му помогне да постигне търсеното познание за нея.
Жената и любовта са в тайнствен съюз, а мъжът- в наглед неизгодна позиция- е търсещ, преследващ ловец на неуловимото. Ала спечели ли жената, печели душата си и магията на вечната любов.
Сложна е плетеницата на най-красивото за човека преживяване. Губим се в него и трудно намираме изход. Бягаме от любовта, но сме и привлечени от нея. Жената е ключът към нейното разбиране и само тя може да открие пътя към чудото. Обвързана с любовта, пазителка на нейната тайна, тя следва завоите в причудливия ѝ лабиринт и от него ще изведе единствено този, който е искрен и вярващ.
13.05.2013 15:09 -
Съмнението като житейски принцип (есе по философия, 10 клас)
Съмнението е древен философски метод за познание на света. Философите поделят хората в три групи: вярващи, че са открили истината; твърдящи, че тя не може да се възприеме; търсещи истината. Именно тези от третата група са съмняващите се. Те са непримиримите неспокойно бунтари, преследващи призрака на честта и морала, но въздържащи се от действия.
В живота си често се сблъскваме с факти, които не отговарят на нашите представи и които отказваме да приемем, защото са в разрез с нашите разбирания. Това ни превръща в съмняващи се и несигурни в принципите на обществото и ни изолира от него. Осъзнаваме правотата си, но и човешкото си безсилие да променим света и се затваряме в себе си, неспособни да се доверим на никого.
Наранен от близките, открил несправедливостта, човек губи вяра, че моралните правила са валидни за всички. Той носи в себе си нормите за етично поведение, но когато вижда нарушаването им от околните, се чувства като самотен остров, заобиколен от океана на греха и безчестието. Това го принуждава за своя гледна точка към света да избере съмнението.
Съмнението поражда колебание и нерешителност. То затваря в света на мислите и блокира волята за действие. Такъв е Хамлет, преживяващ разочарованието от измяната на своята майка. Неспособен на конкретно действие, той изпада в безкрайна меланхолия и размисъл.
Мрачен и потиснат е човекът на съмнението. Той носи истината, знае я, но съзнава, че не може да я изрече направо и да се противопостави на незаконните властници. Моралната присъда се прикрива зад ирония и двусмислени фрази.
Съмняващият се съзнателно може да избере лудостта и ролята на придворен шут. Зад тази маска той е спокоен да назове нещата с истинските им имена. Боравейки умело със словото, опирайки се на нелогично поведение, той успешно може да осъди неморалността на другите и да изрече истината за постъпките им. С това едновременно спазва две правила: едното, което повелява дългът му да не крие истината, щом я вижда и знае, и другото, което му нашепва, че той е просто човек, а не бог, в чиято власт е да съди.
Позицията на съмняващия се, разпънат между дълга и безсилието, го прави самотен. Обидата го изпълва с недоверие и го отдалечава от всички. Той може да загърби дори любовта, както Хамлет пренебрегва Офелия. Защото не е нито убеден вярващ, нито краен атеист. Въздържа се от всякакво действие, понеже се опасява от фаталния му изход.
Бездействието съвсем не прави съмняващия се глупав. Напротив, благодарение на ролята си на наблюдател, той трезво преценява всяка ситуация. Не му липсва мъдрост, но тя усилва болката от отчуждението, изолира го от света и хората и го прави несъвместим с рамките, очертани от общоприетите правила.
Да бъдеш човек на съмнението е съзнателен избор. Често той се определя от житейско стечение на обстоятелствата, но е и въпрос на лична морална гледна точка. „Да бъдеш или да не бъдеш!“ е дилема, която разкрива характера на раздвоената личност. При всички случаи този, който се изправя пред нея и трябва да я реши, е отговорен човек. Такъв, който оценява състоятелността както на едната, така и на другата позиция. Той съзнава последствията от всяка постъпка и риска от всеки избор. И поема трудния и нелек път, който съединява двата бряга- пътят, който определя човека като мяра за всички неща, в природата на когото е свободно да избира.
13.05.2013 14:04 -
Лудостта- кривото огледало на нормалността (есе по философия, 10 клас)
Светът, в който живеем, ни задушава с практичността си. Зад всяко явление стои причина, която го обяснява. Духът на рационализма определя живота ни. Приели сме коловозите за единствения възможен път, а това, което виждаме в близката далечина- за едничка посока, за едничка цел. Всичко, встрани от пътеката, оценяваме като ненормално.
С етикета „луд“ е заклеймен всеки, който надхвърля рамките на общоприетото. Трудно е да бъдат разбрани хората с въображение и идеали. Непонятни са свободата и желанието им за живот. Затова се приема, че те изкривяват подредения свят.
Хора като Дон Кихот са неудобни. Те не се вписват в кротките правила на ограничените и нормалните. Свободолюбивият им дух ги тласка към осъществяване на идеални и възвишени цели. Той им позволява да гледат на света с широко отворените очи на въображението. Подклажда в тях импулса на желанието за промяна. Обръща взора им към невидимото. Те повдигат завесата на привидното. Търсят смисъла и същността на живота.
С поведението си предизвикват подигравките на присмехулниците. Скуката на еднообразния и лишен от възторг живот на еснафите ги подтиква да презират и унижават свободните и стремящи се към красотата хора. Всеки, който разкрие истината за бездуховното им и безсмислено съществуване, е осъден да бъде мразен и отхвърлян. За отегчените от живота си и от себе си Дон Кихотовците са огледало, в което съзират отразен собствения си образ, изкривен от неискреност.
Естествена е реакцията им да отхвърлят нелицеприятната истина за себе си; да поискат да унижат този, който не е загубил вярата в доброто и желае да им я предаде; да покажат силата на безцелния си и спрял своето развитие свят; да пожелаят да контролират новото, различното, да го спрат, защото не го разбират. Причината за това е, че „нормалните“ се доверяват на разсъдъка, а т.нар. „луди“ следват чувствата си. Скованите от правила отричат вълнението и душевното безпокойство. Водени от страха, те живеят в изкуствено изградена сигурност. Липсва им смелостта на рицарите, волността и свободният размах на мисълта. И понеже в техния свят на ограничения и норми всичко е подредено и си има име, най-лесният път да отхвърлят свободните, хората индивидуалности, е да ги нарекат „луди“.
Безумие като това на Дон Кихот не е диагноза. То не е душевно разстройство, което се нуждае от лечение. То е признак за мечтателство и идеализъм, простодушие и доброта.
Лудостта е криво огледало за онези, които са се отказали да водят искрен и възторжен живот. Този, който я носи, все още има сърце, все още е открит, а душата му не е мъртва. Той не се е отказал да се вслушва в гласа ѝ и да различава истината от неистината. Ясно съзнава кой е и не пада духом, подобно Дон Кихот, който казва пред присмехулниците: „Да ме смятаха за глупав благородните, доблестните, великодушните…- почувствал бих го като незаличимо оскърбление, но да ме смятат безумец разни книжници, които никога не са вървели по пътеките на рицарството- пет пари не давам. Рицар съм и рицар ще си умра.“
Нормалните винаги заклеймяват творческите личности. Те са като трън в очите им, защото им напомнят, че има свят на красота и възможности, в който се живее пълноценно и без ограничения. Свят, в който сам градиш себе си- такъв, какъвто не само мечтаеш, а и можеш да бъдеш.
Нормалните винаги заклеймяват творческите личности. Те са като трън в очите им, защото им напомнят, че има свят на красота и възможности, в който се живее пълноценно и без ограничения. Свят, в който сам градиш себе си- такъв, какъвто не само мечтаеш, а и можеш да бъдеш.
13.05.2013 12:31 -
Борбата с вятърните мелници (есе казус, БЕЛ, 10 клас)
Животът ни на земята е плетеница от реалност и въображение. Ние сме като малки платноходки, люшкани непрестанно между бреговете на фактите и илюзиите. Жадуващи истината, се борим да я открием, за да се почувстваме сигурни, вярващи и силни. У едни от нас надделява реалистичният, материален мироглед, а у други водещ е стремежът към неща, видими единствено с помощта на вътрешното ни зрение.
Главните герои на Сервантес са представители на двата типа светоглед. Санчо Панса- на разумния и здраво стъпил на земята човек, а Дон Кихот- на човека на въображението, воден от вътрешния си глас. Материално и идеално се срещат в противоборство.
Когато стремежът към идеалното вземе връх, ние се впускаме в битка с образите от света на нашето въображение. Градим ги сами и сами воюваме с тях. Сблъсъците с действителността и несъвместимостта ѝ с душевния ни мир се пораждат от потребността ни да утвърждаваме самите себе си, да бъдем герои в своите и чуждите очи. Загубим ли борбата, можем да открием приятел.
Да бъде герой копнее Дон Кихот. Закъснял рицар, надживял времето на справедливостта, честта и закрилничеството, помнещ повелите на славното минало, в което властват законите на етиката и героичното, той се стреми да продължи традицията и в новото- материално- време. Да победи в тази битка му помага Санчо Панса.
У всеки от нас живее по един Дон Кихот, защото неумиращо в човека е желанието да храни илюзии. Те ни карат да се чувстваме по-различни и извисени, далеч от грубостта на ежедневието. Чрез тях градим по-красив и съвършен свят и вярваме, че докосваме възвишеното. Във въображението си създаваме представи, в които влагаме своите идеални очаквания за това какъв трябва да бъде светът. В тях всеки образ е завършен, цялостен, издигнат до ранга на божество. Идеален е любимият ни човек, идеални са отношенията ни с приятели и близки, идеално е бъдещето ни, идеални сме самите ние.
Този свят е вечен, красив, застинал и изключителен. Вярвайки, че сме част от него, го подхранваме, защото и той ни упоява с висотата и непостижимостта си. Именно в това съзираме предизвикателство- да го направим видим и реален, да го изведем от света на сънищата и да го осъществим.
Подтикван от такива мотиви, Дон Кихот проектира върху вятърните мелници стремежа си да бъде смел герой, преживял нелеко сражение. За него те са великани, които трябва да бъдат победени. Липсата на външни стимули, които да провокират безстрашие и непоколебимост у героя, го кара сам да създаде такива. Насъщна за него е потребността да се съизмерва с духовния и морално чист свят, съграден от рицарски принципи и правила. Затова рискува да бъде себе си, действайки по силата на тези ценности. Разминаването между бляновете му и реалността го прави смешен. Но не и отчаян. И той не спира да дири приключения.
Стимулите, идващи от вътрешния свят, ни правят търсещи и открити личности. Въображението държи будна съвестта ни и ни води по пътя на оптимистичното постигане на възвишени цели. То не открива пречки за осъществяването им и ни хвърля в неразумни наглед действия. Така постъпват децата- без страх и преднамереност, искрено и устремно.
Почерпили смелост от идеалния свят на неограничените възможности, вярваме безрезервно, че носим неземна сила, за която няма граници и бариери. За жалост, реалността стопява захаросаните ни илюзии и ни показва, че красивият свят не е единствен. Сблъсъкът с нея бързо сваля розовите ни очила и ни принуждава да погледнем на света с нови очи. Копието на Дон Кихот е пречупено от крилата на вятърните мелници, а той- хвърлен от коня. Оптимизмът му го превръща в жалко подобие на съвършените му идеали и той вече не е герой, а глупав и сляп за реалността.
За да следва неотклонно подтиците на сърцето си, на човека му е нужна сила, за да устоява на пораженията. Потребни са му даже малко лудост и ексцентричност, воля и настойчивост за утвърждаване на личния идеал, който освен за нас, копнеем да е валиден за всички. Въображението се храни с вътрешната сила да устояваш на трудностите и да побеждаваш в битките с живота. Самт, без волята и непоколебимостта, то не представлява нищо.
Вътрешният свят дава само начален тласък на мечтите ни, той е огънят, който разгаря инициативността. Но без съобразяването с реалната ситуация той не може да възтържествува над земното. Сляпото следване на вътрешния глас може да ни превърне в пораженци и неудачници в живота.
Загубената битка не е страшна, а падналият в боя не е последният глупак, когато не е сам, когато рамо до рамо с него върви верен приятел. Такъв е Санчо, който отрезвява своя печален рицар. Не го изоставя и макар да вижда заблудата му, следва го и му помага да постигне идеала си. Той също е увлечен от силата на приключенския дух, от липсата на скука, от походите и преживяванията.
Приятелството е единственият начин да се ориентираме в света. Човекът до нас винаги по-добре може да прецени кой от нашите въображаеми образи има връзка с реалността и кой ще ни направи недодялани в очите на другите. Приятелят е наш водач по пътя на живота ни, наша подкрепа и източник на сигурност за делата ни. Имаме ли приятел, не губим нищо- напротив, печелим незаменим помощник за отговорите на житейските ни въпроси.
Битката със света, в който се раждаме, е нелека. От една страна, в себе си носим красотата на своя душевен свят, а от друга- ни се налага да живеем сред грубостта на земния. Водени сме от жаждата за истински живот- такъв, какъвто го виждаме с очите на душата си, но получаваме и болезнени удари отвън, опитаме ли се да я утолим.
И единият, и другият са реалност, но всяка крайност изкривява цялостната картина на света. Дон Кихот е идеалист, но и човек без външни ориентири. Санчо Панса е напълно земен, но му липсват романтични мотиви. Свързването на двата житейски модела чрез приятелството е успешна формула за изминаване на земния път. То е нашето огледало, в което виждаме себе си и същевременно пред нас се открива виждането и на човека до нас, който ни допълва и който ни спасява от безумието на самотата.
В приятелството всяка загубена битка е спечелена битка. Защото е трудно да победиш себе си и най-често падаш в неравния бой. Но вместо себе си, можеш да имаш приятел. И Дон Кихот има такъв. Което си е истинска победа.
13.05.2013 11:13 -
Дон Кихот и Хамлет (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
Дон Кихот и Хамлет са герои, изпаднали в модерната за времето меланхолия. Затворени в своя душевен свят, наблюдават действителността чрез вътрешното си зрение. Те са изправени пред проблемите на епохата и всеки от тях по своему се опитва да се справи с тях.
Най-явната характеристика, която обединява двата образа, е лудостта. От нея произтичат всички прояви на героите. Полудял от четенето на рицарски романи, Дон Кихот се опитва да спаси миналото, а с него и всички ценности, които то е оставило- честта, смелостта да влизаш в битка, справедливостта и достойнството. Той се стреми да ги съхрани и пренесе в настоящето. Оръжие на неговата лудост е въображението. Дон Кихот се опитва да уеднакви своя идеал с действителността, което го въвлича в невероятни приключения. Авантюристът желае да бъде герой така, както рицарите в романите излизат победители в битката със света. Дон Кихот действа, воден от своите емоции, от желанието си да бъде полезен. Борбата си с действителността той осъществява с нелепи средства, което го прави по детски наивен, но и способен искрено да вярва: „Той съвсем не е хитрец, напротив, наивен е и добър, не може да причини зло на никого.“- казва за него Санчо. Освен че лесно може да бъде запален за една идея, самият той е способен да увлича хората.Осъзнал пред смъртта своята лудост, неговите идеали и мечти остават живи в сърцата на приятелите му: „Хайде, не ставайте сега мързелив, дигнете се от леглото и елате да излезем на полето, облечени като пастири, тъй както бяхме решили!“. Подобно на Дон Кихот, Хамлет също се стреми да спаси света от злото. Но за разлика от рицаря на печалния образ, той е повече трагичен герой. Хамлет сам пожелава лудостта си:
„От черната дъска на мойта памет изтривам всеки тривиален спомен, слова на книги, форми, впечатления, които младостта ми е преписвала, и ще живее само твойта заповед във книгата, във тома на ума ми несмесена с по-нисшите материи.“ (стр.43)* Целта му е само да изглежда луд:
„че луд не съм, но съм с лудешки сили.“ (стр.136)*
Той знае тайна, която не бива да изрича и неговите трагедия и драма са в това, че е длъжен да я носи в себе си, без да може да я сподели. Това го прави колеблив и нерешителен. Затваря го в мислите и го кара само да наблюдава света:
„С очите на ума си.“ (стр.23).*
Той съзнава своето безсилие да поправи света, да промени хода на времето и историята: „Без бряг е времето; о, скръбен дял- нима аз бих го в брегове сковал?“
(І действие, V сцена, по В. Петров)
В сравнение с Дон Кихот, Хамлет е разсъдъчен. Повече песимист, отколкото оптимист. Старият идалго действа открито и необмислено, изправя се срещу света със своята искреност и неприкритост. Хамлет е воден от духа на баща си, целящ отмъщение, и прикрива намеренията си и истинските си мисли зад иронични фрази. Той не изрича направо истината, която носи, а скрита в думите на актьорите от гостуващата в двореца трупа и се самообвинява за липсата си на смелост:
„А аз, неясен, тънещ в гнъсна кал негодник, ненужен сънльо, без осъществяване, стоя на върха и не казвам нищо.“ (стр.86)*
Дон Кихот не си задава въпроса да бъде или не, той действа, без да мисли за последиците и разумността на постъпките си. Хамлет дълго разговаря със себе си, което го лишава от действие. Дон Кихотовата лудост го води към това да бъде, а Хамлетовата го въвежда в ролята на шут, който борави умело с думите. Философстването на датския принц все пак го въвлича в дуел с Лаерт. Хамлет умира в битка, подобно средновековен рицар. А Дон Кихотовата смърт е тиха и го води по пътя на размисъла и равносметката. Първият привежда в действие мисълта си, а при втория равносметката осмисля житейските му реакции. Хуманистичните мечти на героите остават в ръцете на техните приятели. Конфликтът между епохите на Средновековието и Ренесанса, изразен чрез образите на Хамлет и Дон Кихот, изглежда неразрешен. И двамата напускат света като самотници, чиято философия оцелява в сърцата само на най-близките им:
„За туй ще имам случай да говоря с дъха на този тук, сега безгласен.“ (стр.215)*-
казва Хораций във финала на трагедията, с което поема отговорността да носи и предаде истината за времето. Дон Кихот е пародиран и гротесков, а Хамлет трагичен герой. Реалността е рамка, в чиито размери не се побират измеренията на техните разбирания и личност. Лудостта им е единственият изход от тежестта на битието, чиято смазваща ограниченост е тясна за волността на техния дух. *Цитатите от трагедията „Хамлет“ са по превода на Владимир Свинтила- Шекспир, Хамлет, С., 1996г.
Най-явната характеристика, която обединява двата образа, е лудостта. От нея произтичат всички прояви на героите. Полудял от четенето на рицарски романи, Дон Кихот се опитва да спаси миналото, а с него и всички ценности, които то е оставило- честта, смелостта да влизаш в битка, справедливостта и достойнството. Той се стреми да ги съхрани и пренесе в настоящето. Оръжие на неговата лудост е въображението. Дон Кихот се опитва да уеднакви своя идеал с действителността, което го въвлича в невероятни приключения. Авантюристът желае да бъде герой така, както рицарите в романите излизат победители в битката със света. Дон Кихот действа, воден от своите емоции, от желанието си да бъде полезен. Борбата си с действителността той осъществява с нелепи средства, което го прави по детски наивен, но и способен искрено да вярва: „Той съвсем не е хитрец, напротив, наивен е и добър, не може да причини зло на никого.“- казва за него Санчо. Освен че лесно може да бъде запален за една идея, самият той е способен да увлича хората.Осъзнал пред смъртта своята лудост, неговите идеали и мечти остават живи в сърцата на приятелите му: „Хайде, не ставайте сега мързелив, дигнете се от леглото и елате да излезем на полето, облечени като пастири, тъй както бяхме решили!“. Подобно на Дон Кихот, Хамлет също се стреми да спаси света от злото. Но за разлика от рицаря на печалния образ, той е повече трагичен герой. Хамлет сам пожелава лудостта си:
„От черната дъска на мойта памет изтривам всеки тривиален спомен, слова на книги, форми, впечатления, които младостта ми е преписвала, и ще живее само твойта заповед във книгата, във тома на ума ми несмесена с по-нисшите материи.“ (стр.43)* Целта му е само да изглежда луд:
„че луд не съм, но съм с лудешки сили.“ (стр.136)*
Той знае тайна, която не бива да изрича и неговите трагедия и драма са в това, че е длъжен да я носи в себе си, без да може да я сподели. Това го прави колеблив и нерешителен. Затваря го в мислите и го кара само да наблюдава света:
„С очите на ума си.“ (стр.23).*
Той съзнава своето безсилие да поправи света, да промени хода на времето и историята: „Без бряг е времето; о, скръбен дял- нима аз бих го в брегове сковал?“
(І действие, V сцена, по В. Петров)
В сравнение с Дон Кихот, Хамлет е разсъдъчен. Повече песимист, отколкото оптимист. Старият идалго действа открито и необмислено, изправя се срещу света със своята искреност и неприкритост. Хамлет е воден от духа на баща си, целящ отмъщение, и прикрива намеренията си и истинските си мисли зад иронични фрази. Той не изрича направо истината, която носи, а скрита в думите на актьорите от гостуващата в двореца трупа и се самообвинява за липсата си на смелост:
„А аз, неясен, тънещ в гнъсна кал негодник, ненужен сънльо, без осъществяване, стоя на върха и не казвам нищо.“ (стр.86)*
Дон Кихот не си задава въпроса да бъде или не, той действа, без да мисли за последиците и разумността на постъпките си. Хамлет дълго разговаря със себе си, което го лишава от действие. Дон Кихотовата лудост го води към това да бъде, а Хамлетовата го въвежда в ролята на шут, който борави умело с думите. Философстването на датския принц все пак го въвлича в дуел с Лаерт. Хамлет умира в битка, подобно средновековен рицар. А Дон Кихотовата смърт е тиха и го води по пътя на размисъла и равносметката. Първият привежда в действие мисълта си, а при втория равносметката осмисля житейските му реакции. Хуманистичните мечти на героите остават в ръцете на техните приятели. Конфликтът между епохите на Средновековието и Ренесанса, изразен чрез образите на Хамлет и Дон Кихот, изглежда неразрешен. И двамата напускат света като самотници, чиято философия оцелява в сърцата само на най-близките им:
„За туй ще имам случай да говоря с дъха на този тук, сега безгласен.“ (стр.215)*-
казва Хораций във финала на трагедията, с което поема отговорността да носи и предаде истината за времето. Дон Кихот е пародиран и гротесков, а Хамлет трагичен герой. Реалността е рамка, в чиито размери не се побират измеренията на техните разбирания и личност. Лудостта им е единственият изход от тежестта на битието, чиято смазваща ограниченост е тясна за волността на техния дух. *Цитатите от трагедията „Хамлет“ са по превода на Владимир Свинтила- Шекспир, Хамлет, С., 1996г.
