Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога от Май, 2013 г.
09.05.2013 14:57 -
Крушката не пада по-далеч от дървото (есе, БЕЛ, 8 клас)
Отношенията между родители и деца са като отношенията между дървото и неговите плодове. Както дървото изхранва и отронва плодните си дарове, така и родителите полагат грижи за децата си, за да ги отгледат и за да поемат те сами по своя път. Само богатата народна мъдрост може да направи такова сравнение.
В поговорката, дала заглавие на настоящия текст, народът е съхранил правилото, че децата приличат на своите родители- и по добрите, и по лошите черти. Те са техни копия. Често правим избор, който и родителите ни са направили и допускаме грешките, които и те са допуснали.
Изразът „Крушката не пада по-далеч от дървото“ носи двояк смисъл. Всяко поколение повтаря направеното от предишното. Такъв е законът на наследствеността- да се въртим в кръга на природата, която се развива чрез кръговрата на явленията. Затова се казва, че трябва да се учим от грешките на другите. Това би ни помогнало да излезем от него и да избегнем повторението на една или друга погрешна постъпка. Но ние- младите, рядко приемаме съветите на по-възрастните и поемаме по пътя на личния опит. В желанието си да бъдем различни от тях и мислейки си, че вземаме различно от тяхното решение, всъщност вървим по техните стъпки, без да разбираме това.
Искаме или не, ние сме продукт на генетичната си връзка с нашите родители и предци. Освен това, се влияем и от обкръжението си, от нашата социална среда- тя ни възпитава, дори когато не го съзнаваме. И в мига, в който мислим, че рушим правилата и вървим в нова посока, се оказва, че поведението ни е същото като това на тези, които са ни дали живот и са ни отгледали. Младостта е склонна да се заблуждава.
Има деца, които избират професията на родителите си. Това също е нагледен пример за случаите, в които се употребява поговорката. Когато някой постигне успеха на своите предходници, тя често бива изричана и звучи точно на място.
Народът ни е открил решения за много житейски ситуации и ги е съхранил като опит за поколения напред. Той е съкровищница на мъдростта. От него черпим знание за себе си. А то винаги се оказва истина и за миналото, и за времето, в което живеем. Затова и го наричаме непреходно. Защото съхранява вечните неизменни истини на битието.
09.05.2013 13:46 -
Топлината на родния дом (есе, БЕЛ, 8 клас)
Домът е свято място за всеки човек. Там за първи път откриваме света- обичта на близките, приятелите и общуването с тях. Той ни създава чувство за уют и сигурност. Когато сме у дома, усещаме защитата на майчината грижа и любов.
Топлината на родния дом е незаменима, защото тя е споменът за връзката ни с всичко, което ни е дало първи тласък. Трудно е да забравиш онова, което те е направило това, което си.
За връзката си с родното място говорят поети и писатели. То е неразделна част от личността и те са открили това. От него всеки от нас черпи сили за живот, а творците- своето вдъхновение. В него са скъпите за нас неща- детството ни, преживените щастливи мигове, приятелствата и горчивите разочарования. Домът е огледало на това, което сме. Тук се крие вечното желание да се завръщаме там. Той е началото и краят на живота ни и, където и да пътува човек, мислите и сърцето му винаги се връщат към спокойствието му.
За нас- хората, домът е като гнездото за птиците. Житейският ни полет е неизменно свързан с родното място. То пази спомена за нашите грешки и успехи. Привлича ни именно с първите чувства и преживявания, с всичко, което сме открили за първи път.
Домът е пристанище за човешката душа. Тя открива в него покой. Както реката намира морето в края на своя път успокоена. Сърцето ни постига пълнота и равновесие единствено там, където се е родило. Затова е казано, че домът е там, където е сърцето.
09.05.2013 12:44 -
Взаимоотношенията човек-природа, отразени в разказа „Нежната спирала“ на Йордан Радичков (ЛИС, БЕЛ, 8 клас)
Природата често е обект на изображение в разказите на Йордан Радичков. Тя е тайнствена и загадъчна. Крие мистични послания за живота и смъртта. Неразделна част от природата е и човекът. Като същество на естеството, той се докосва или нахлува в нея.
Взаимоотношенията им са възел от разбиране и конфликти. Човекът се среща с природата, но не успява да проникне в нейната логика и закони. За него тя е привлекателна и магнетична, но забулена в неяснота и неизвестност.
През погледа на човека природата е видяна като враждебна и негостоприемна. Пътувайки с откритата шейна, ловците се чувстват несигурни, незащитени. Те не са пълновластни господари в снежната пустош. Пейзажът се опитва да избегне дтсега с човека- смълчаната гора „бяга“, а дърветата „подтичват“. Представата за него е одухотворена и очовечена, изградена с понятия от света на хората.
Подвластна на себе си, природата е неподвижна и статична. В нея са пътищата и посоките, които човек прекосява. Тя е жива и одушевена. Персонификацията на шипковия храст, изникнал пред шейната с неговите „живи очи“, я представя като съзнателна и невеществена. Растението е сравнено с възкресен мъртвец. Храстът е втренчен и има лице. Прозрението: „Почти като човек…почти като човек!“ жегва героя разказвач. Шипката е негов конкурент в човешкото: тя е жива и разбираща и буди съмнението за единствеността на човека, за неговото първенство като „венец на Творението“.
Природата не е красив декор. Тя е истинско изкуство. „Представяш ли си този храст на сцената,…“- възкликва Методи Андонов в спомена на разказвача за него. Театърът е човешко творение, подобие, което само имитира природата.
В подтекста на повествованието се прокрадва и идеята, че „диво“ не значи безформено. „Див“ става синоним на чист и девствен, на естествен, на оригинал. Дивостта е ненаподобима и не подлежи на повторение и копиране.
Природата е тиха и спокойна. Но не спи. Тя е будна в своя вътрешен живот. Съизмерва се само със себе си. Тя е пълновластен господар. Нейните закони, движещи се в кръг, определят смяната на живот и смърт. Неумолимите ѝ принципи управляват човешкото битие. Тя се вмесва в света на хората и определя неговата продължителност.
Неизбежни са животът и смъртта. Неизбежен е и краят на Методи.
Спокойна, тиха и пасивна, природата умиротворява. Тя изпълва света с хармония, елегантност и красота. Ятото диви гълъби, изникнало пред погледите на ловците, чертае беззвучната линия на безкрайното равновесие.
Само човекът със своето неразбиране и грубост го нарушава. Макар част от природата, той се осмелява арогантно да нахлува в природното пространство. Да бъде ловец за него е символ на власт, за него е израз на сила и могъщество. Той не съзира смисъл в хармоничното преливане, а в отношенията между господар и подчинен.
Демонстрация на власт е перването на шипковия храст с камшика. Удрянето му със снежни топки е израз на човешкото съмнение за одушевеността на природата. Хората трудно приемат съществуването на друг живот, освен своя. Затворени в егоизма си, те посягат към свят, който им е непонятен и нарушават баланса на неговото битие.
Човекът е агресор и убиец. В лицето на един от ловците той вдига оръжие срещу гълъбите. И стреля. Агресивното му действие превръща красивата волна птица в „сива дрипа“. Никой не подозира, че това е издевателство над живо същество. Неразбирането „изстисква“ последните му капки кръв. То е причина за неловкото мълчание при вида на загадъчното алено писмо.
Езикът на природата е неразгадаем за човека. Пълна енигма. Той не може да чете нейните знаци, но предполага, че зад тях се крие мълчаливият ѝ укор.
Отношенията между човека и природата са опознавателни и равнопоставени единствено в спомена. Там Методи Андонов се опитва да надникне отвъд завесата, отвъд привидното. Поставяйки дивостта му наравно с дивия храст, авторът прозира: „Навярно и двамата бяха еднакво диви…“.
Второто сближаване на двете лица на света- човека и природата, е постигнато в края на разказа. В душата откънтява небесна червена сълза и шепот от стреснат шипков храст. Неговата критичност задвижва спиралата в човешката глъбина и събужда тревога и размисъл.
Няма и не може да има властващи и подвластни. Съществува само неумолимият закон на вечното движение и преобразяването. Смисълът се крие в нежността, макар проявена в неясни за човека кръгове и спирали.
09.05.2013 12:35 -
Любовта в съвременното общество. Нравствени и материални измерения (есе, БЕЛ, 8 клас)
Любовта е най-простичкото и най-сложното нещо в света. Тя е състояние на човешкия дух, което трае само миг. И е трудно да задържиш това мигновение. Крехко и ефирно, то отлита. Немирна е птицата, наречена „Любов“.
В съвременното общество е почти невъзможно да усетиш присъствието ѝ. Любовта няма и не може да има материален израз. Тя проблясва като лъч в случайно изречена добра дума или милосърдна постъпка, в искрено пожелание или сърдечна усмивка.
Не са малко хората, които вярват, че съществуването на любовта се доказва с подаряването на скъпи предмети; че се проявява в осигуряването на разкош и материално задоволство. Такова е съвременното разбиране за нея. А то е само душевно заробване и затваряне на пътя към истинското изживяване и разбиране на любовта.
Светът на вещите е далечно отражение на идеалния свят, в който пребивава същностното. Те напомнят за действителните образи, за света, от който произтича всичко. Затова не могат да бъдат достоен израз на нещо толкова възвишено, каквото е любовта.
Предметите не са чувства, а едно от средствата, чрез които може да се напомни за душевния свят. Те са най-близки до сетивата ни, но стоят най-далеч от любовта. Немирното вълнение, сърдечният трепет от преживяното, докосването до красивото, родени във вътрешния човешки свят най-пълно изразяват любовта. „Ето моята тайна…“- казва лисугерът на малкия принц,- „Тя е много проста: човек вижда добре единствено със сърцето. Същностното е невидимо за очите.“ Екзюпери точно е уловил и предал смисъла на любовта- да гледаме на света с вътрешното си зрение, с усещането за смисъл и връзка между събитията.
Гледайки със сърцето си, сме способни да бъдем добри, да приемаме доброто като помощ. В това се проявява нашата нравственост, нашата хуманност, нашата сила да бъдем човеци.
Любовта присъства и докосва света, едва когато е озарила душата ни. В мига, в който сме пробудени за нея, изпитваме чувство на състрадание и милосърдие. В нас се появява желание да помогнем. Ние разбираме болката и съчувстваме.
Изпитваме ли любов, в нас се вливат и преливат всички положителни сили на света. А колко често ни се случва да изпадаме в подобно състояние?
Светът, в който живеем, е грапав и груб. Присъствието на любовта е едва доловимо. Истинското ѝ лице плахо поглежда иззад ъгъла. Ужасът от нападателните ни опити да се докоснем до нея, да я достигнем, я възпира да тръгне към нас. А разстоянието до нея можем да скъсим. Достатъчно е да се вслушаме в сърцето си.
Светът, в който живеем, е грапав и груб. Присъствието на любовта е едва доловимо. Истинското ѝ лице плахо поглежда иззад ъгъла. Ужасът от нападателните ни опити да се докоснем до нея, да я достигнем, я възпира да тръгне към нас. А разстоянието до нея можем да скъсим. Достатъчно е да се вслушаме в сърцето си.
09.05.2013 10:52 -
Капиталистическата действителност, изразена в цикъла „Зимни вечери“ на Христо Смирненски (ЛИС, БЕЛ, 8 клас)
Христо Смирненски е поет на възторга, на тръбните звуци, на революцията. Неговата патетика обаче, съвършено се смирява в цикъла „Зимни вечери“. В него той представя драмата на социално обезправените. Рисува картината на крайните софийски квартали и нищетата на неговите жители.
Поетът гради тази представа, обрисувайки пейзажа в звукове и цветове. На фона му той чертае образите на своите поетически герои. Със съдбите си, те са лицата на властващата капиталистическа действителност.
Атмосферата, на чийто фон изпъкват жителите на крайния градски квартал, е изградена още в първата от общо седемте части на цикъла. Над всичко властва сивата мъгла- символ на безпросветния и безперспективен живот на бедните. Градът е пуст и мрачен, а метафората на сградите, гледащи зловещо „с жълти стъклени очи“, навява чувство на ужас и страх. Пейзажът вдъхва студенина, защото дори впечатлението от красивата картина на изопнатите и посребрени с пух жици е снето с определенията към снега. Ето последните два стиха от тази зимна миниатюра:
„и снегът, поръсен с бисерни искрици, хрупка с вопъл зъл и глух.“ В този свят всяка красота бива заглушена. Всичко красиво е призрачно и зловещо, пораждащо ужас и скръб. Вървейки край градските хижи, лирическият герой среща лицата на бедността. Едно от тях е това на пияния баща- „безхлебен“, както го определя поетът. Фиността на нарисуваните от зимата сребърни цветя по стъклата е противопоставена на звуковата картина, градяща атмосферата в този дом. Груби слова, ругатни, писъци на деца, молитви и ридания го изпълват. Редуването на изтънчена зимна обрисовка, представяща външната гледна точка, и на поглед към дома и съдбите на градските жители, извежда на преден план трагичен контраст. Капиталистическата действителност е породена от разминаването между красотата на пейзажа и нищетата. Двете гледни точки са двете позиции в социалната скала: едната символизира застиналото в ледно бездушие охолство, чийто образ не присъства в творбата, но за който читателят сам се досеща, а другата- крайната бедност. В единия свят властва животът, а в другия- смъртта. Настроението, което носи пейзажът хармонира с жестоката съдба на героите. Злокобният плащ на гъстата мъгла обгръща едно „задгробно същество“- слепия старик. Този образ създава впечатлението, че героите живеят своята смърт. Те са представени като жертви във финалните за четвъртата част съпричастни авторови стихове: „Братя мои, бедни мои братя— пленници на орис вечна, зла— ледно тегне и души мъглата— на живота сивата мъгла…“ Пленено от несправедливия живот е и мъртвото момиче от шестата част. Цветовата гама на смъртта е от жълто до черно. Жълтото е багра на болестта, на восъка, а черното на житейския финал. Звуковата картина и тук е заключена между ридания, сподавена кашлица и отправена детска молитва. Скръб дреме и в очите на двете спрели деца до фенера. Те също са част от лицето на бедността, те също носят съдбата на вечното зло. Животът на героите на Смирненски е представен като зловещо преходен. Хората преминават през него като сенки, без да оставят нещо след себе си. Те са анонимни, лишени от индивидуалност и напълно обезличени: „Мяркат се незнайни силуети, идат странни- странни гинат пак:…“ Те са встрани от живота, изживели го непълноценно в грижи и социална нищета. Временни също толкова, колкото ледените цветя: „и в свойта кратка красота цветята се топят безследно…“ Единствената светлина и жизненост в това безпросветно битие внася картината на черните ковачи. Тя е изпълнена в ярки- златни, синкави, жълти и алени тонове, а ритмичният звън на чуковете разчупва застиналия пейзаж. Част от тази топлина са отчаяните детски молитви, знак за нравствена чистота, която бедността и страданието пораждат, както и детинското любопитство, с което героите на седмата част ловят падащите снежинки. В жестокия свят на контрастите житейски смисъл има само надеждата, кодирана в белия цвят на снега. Той е символ на сърдечна и душевна чистота. Живеещи кратко и вечно застрашавани от недоимък и глад, бедните откриват своето спасение във вярата и смъртта. Очертаната с помощта на поетическите средства действителност е жестока и зловеща. Разминаването между два социални свята разтваря непреодолима пропаст между доволни и недоволни. Това разделение отрежда щастие на едните и зла съдба на другите. То е източникът на трагизма, в който са потопени героите на цикъла „Зимни вечери“. Авторът е неспособен да разреши този конфликт. С репортажна точност и с помощта на поезията, той може само да регистрира житейската несправедливост и да застане на страната на жертвите. С това внушава на читателя, че единствено проявата на хуманност е способна да заглуши болката на страдащите.
„и снегът, поръсен с бисерни искрици, хрупка с вопъл зъл и глух.“ В този свят всяка красота бива заглушена. Всичко красиво е призрачно и зловещо, пораждащо ужас и скръб. Вървейки край градските хижи, лирическият герой среща лицата на бедността. Едно от тях е това на пияния баща- „безхлебен“, както го определя поетът. Фиността на нарисуваните от зимата сребърни цветя по стъклата е противопоставена на звуковата картина, градяща атмосферата в този дом. Груби слова, ругатни, писъци на деца, молитви и ридания го изпълват. Редуването на изтънчена зимна обрисовка, представяща външната гледна точка, и на поглед към дома и съдбите на градските жители, извежда на преден план трагичен контраст. Капиталистическата действителност е породена от разминаването между красотата на пейзажа и нищетата. Двете гледни точки са двете позиции в социалната скала: едната символизира застиналото в ледно бездушие охолство, чийто образ не присъства в творбата, но за който читателят сам се досеща, а другата- крайната бедност. В единия свят властва животът, а в другия- смъртта. Настроението, което носи пейзажът хармонира с жестоката съдба на героите. Злокобният плащ на гъстата мъгла обгръща едно „задгробно същество“- слепия старик. Този образ създава впечатлението, че героите живеят своята смърт. Те са представени като жертви във финалните за четвъртата част съпричастни авторови стихове: „Братя мои, бедни мои братя— пленници на орис вечна, зла— ледно тегне и души мъглата— на живота сивата мъгла…“ Пленено от несправедливия живот е и мъртвото момиче от шестата част. Цветовата гама на смъртта е от жълто до черно. Жълтото е багра на болестта, на восъка, а черното на житейския финал. Звуковата картина и тук е заключена между ридания, сподавена кашлица и отправена детска молитва. Скръб дреме и в очите на двете спрели деца до фенера. Те също са част от лицето на бедността, те също носят съдбата на вечното зло. Животът на героите на Смирненски е представен като зловещо преходен. Хората преминават през него като сенки, без да оставят нещо след себе си. Те са анонимни, лишени от индивидуалност и напълно обезличени: „Мяркат се незнайни силуети, идат странни- странни гинат пак:…“ Те са встрани от живота, изживели го непълноценно в грижи и социална нищета. Временни също толкова, колкото ледените цветя: „и в свойта кратка красота цветята се топят безследно…“ Единствената светлина и жизненост в това безпросветно битие внася картината на черните ковачи. Тя е изпълнена в ярки- златни, синкави, жълти и алени тонове, а ритмичният звън на чуковете разчупва застиналия пейзаж. Част от тази топлина са отчаяните детски молитви, знак за нравствена чистота, която бедността и страданието пораждат, както и детинското любопитство, с което героите на седмата част ловят падащите снежинки. В жестокия свят на контрастите житейски смисъл има само надеждата, кодирана в белия цвят на снега. Той е символ на сърдечна и душевна чистота. Живеещи кратко и вечно застрашавани от недоимък и глад, бедните откриват своето спасение във вярата и смъртта. Очертаната с помощта на поетическите средства действителност е жестока и зловеща. Разминаването между два социални свята разтваря непреодолима пропаст между доволни и недоволни. Това разделение отрежда щастие на едните и зла съдба на другите. То е източникът на трагизма, в който са потопени героите на цикъла „Зимни вечери“. Авторът е неспособен да разреши този конфликт. С репортажна точност и с помощта на поезията, той може само да регистрира житейската несправедливост и да застане на страната на жертвите. С това внушава на читателя, че единствено проявата на хуманност е способна да заглуши болката на страдащите.
08.05.2013 20:10 -
Мотивът за носталгията по миналото в стихотворенията „Скрити вопли“ и „Помниш ли, помниш ли…“ на Димчо Дебелянов (ЛИС, БЕЛ, 8 клас)
Поезията на Димчо Дебелянов е изповедна, нежна и лирична. Основният ѝ тон е елегичен, израз на скръб и тъга. Лирическият герой страда от това, че действителността не отговаря на неговия идеал. Затова и той бяга от нея и търси друг свят.
Чрез носталгията и спомена за миналото той се връща в своя дом, където се е чувствал спокоен. Тъгата по родното място поражда един романтичен свят, в който лирическият Аз се спасява.
Двете елегии на Димчо Дебелянов- „Скрити вопли“ и „Помниш ли, помниш ли…“ са образци на този копнеж по отминалото щастливо време. И двете са проникнати от съзнанието, че то не може да се върне, а това усилва скръбта и желанието на героя да го постигне.
Носталгичното душевно състояние има съвършен израз в „Скрити вопли“. Символ на душевния покой и вътрешната хармония е домът. Представен чрез бащината къща, двора, прага, стаята, той е мястото, което дава утеха. Поетът рисува идиличната картина на завръщането:
„Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни.“ Носталгичните чувства, които изпитва героят, са породени от неговата плахост, от тишината, от ласкавата към него вечер. Въпреки вечерната картина, болката е омекотена, а скръбта- стихнала. Защото домът е единственото място, носещо сигурност. Той винаги пази познатите за своя обитател неща. В него човек се връща в края на своя житейски път. Той съхранява уюта на всичко преживяно. Ключов образ, пазител на родния дом, е този на майката. Нейното безсилно рамо е извор на духовна извисеност и нравствена сила за сина ѝ. Тя е негов изповедник, духовен приятел и опора. В благата ѝ усмивка се таи търсената от лирическия герой мъдрост. Светостта на нейния образ се доближава до този на „старата икона“. Към тях е отправена молитвата на печалния странник. Очакването за осъществяване на мечтаното е напразно. В това ни убеждава поантата на елегията, изразяваща съзнанието на лирическия Аз, че всичко е спомен. Носталгичните чувства на героя поставят знак за равенство между майката и родината. Те имат еднакво сакрално значение в скалата му от ценности. В това отношение елегията „Помниш ли, помниш ли…“ се различава от „Скрити вопли“. Мащабът е смален до двора и дома в белоцветни вишни. Носталгията тук се предизвиква от красотата на белия цвят, от чистотата, която е останала в миналото. На преден план в тази елегия е болката, която предизвиква споменът. Тук по-скоро личи нежеланието на лирическия герой да се изправи пред него:
„Ах, не проблясвайте в моя затвор,“ и „Ах, не пробуждайте светлия хор,“.
Отрицателните повелителни форми изразяват болезненото чувство от срещата с отминалата нереална красота. Ангелски чистият свят, в който властват „шъпот и смях“ и „хорът на ангели“, е противопоставен на настоящето, олицетворено от мрачния затвор, в който се намира героят. Той съзнава своята безпомощност и във финала признава пред себе си, че красивата представа е само сън. Заключен в своето безрадостно настояще, лирическият герой страда, поради реалната непостижимост на своя блян. Той е едновременно и утешителен, и болезнен. Жестокостта на битието, което отдалечава от дома, пречупва красотата и задушава потребността от щастие, наскърбява Дебеляновия лирически герой. Неговият бунт е в тихата носталгия, изразена чрез средствата на поезията.
„Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни.“ Носталгичните чувства, които изпитва героят, са породени от неговата плахост, от тишината, от ласкавата към него вечер. Въпреки вечерната картина, болката е омекотена, а скръбта- стихнала. Защото домът е единственото място, носещо сигурност. Той винаги пази познатите за своя обитател неща. В него човек се връща в края на своя житейски път. Той съхранява уюта на всичко преживяно. Ключов образ, пазител на родния дом, е този на майката. Нейното безсилно рамо е извор на духовна извисеност и нравствена сила за сина ѝ. Тя е негов изповедник, духовен приятел и опора. В благата ѝ усмивка се таи търсената от лирическия герой мъдрост. Светостта на нейния образ се доближава до този на „старата икона“. Към тях е отправена молитвата на печалния странник. Очакването за осъществяване на мечтаното е напразно. В това ни убеждава поантата на елегията, изразяваща съзнанието на лирическия Аз, че всичко е спомен. Носталгичните чувства на героя поставят знак за равенство между майката и родината. Те имат еднакво сакрално значение в скалата му от ценности. В това отношение елегията „Помниш ли, помниш ли…“ се различава от „Скрити вопли“. Мащабът е смален до двора и дома в белоцветни вишни. Носталгията тук се предизвиква от красотата на белия цвят, от чистотата, която е останала в миналото. На преден план в тази елегия е болката, която предизвиква споменът. Тук по-скоро личи нежеланието на лирическия герой да се изправи пред него:
„Ах, не проблясвайте в моя затвор,“ и „Ах, не пробуждайте светлия хор,“.
Отрицателните повелителни форми изразяват болезненото чувство от срещата с отминалата нереална красота. Ангелски чистият свят, в който властват „шъпот и смях“ и „хорът на ангели“, е противопоставен на настоящето, олицетворено от мрачния затвор, в който се намира героят. Той съзнава своята безпомощност и във финала признава пред себе си, че красивата представа е само сън. Заключен в своето безрадостно настояще, лирическият герой страда, поради реалната непостижимост на своя блян. Той е едновременно и утешителен, и болезнен. Жестокостта на битието, което отдалечава от дома, пречупва красотата и задушава потребността от щастие, наскърбява Дебеляновия лирически герой. Неговият бунт е в тихата носталгия, изразена чрез средствата на поезията.
08.05.2013 18:46 -
Кои от родовите закони и традиции са валидни и днес (есе, БЕЛ, 8 клас)
Родовите закони и традиции регулират и определят живота на хората. Тези правила им помагат да се ориентират в това кое е добро и кое зло. Дават им сигурност.
Независимо от това дали традициите са били справедливи или не, в миналото те не са позволявали на хората да носят лична отговорност за делата си. Спазването на законите е станало причина да не се замисляме за техния смисъл. Изпълнявайки ги сляпо, губим свободата си на избор.
Днешният свят е колаж от традиции, наследени от предците ни, и стремеж към новото и модерното. Тези две сили винаги са били в противоборство.
Родовите закони ни съпътстват от раждането до смъртта. Те се проявяват чрез поверия като това, че едва след четиридесетия ден чужди хора могат да посетят детето. При прохождането му пък, се прави пита, канят се роднини и се гадае каква ще бъде професията му с редица ритуали и обреди.
Всеки етнос има свои обичаи при изпълнението на сватбеното тържество. Разбира се, съвремието позволява по-голяма свобода. Но традицията винаги присъства. Заимстват се чужди традиции и се комбинират със собствената. Големите сватби с много роднини вече не са на мода в България не само по финансови причини. Понякога въобще не се правят такива. За достатъчна гаранция се приема любовта между младите. Нетрадиционни са еднополовите и браковете между чужденци. Първите са все още забранени от българската църква и държава.
Родовите закони и традиции се проявяват с по-голяма сила при някои ромски етноси, при евреите, при по-малките, изолирани и затворени общности. Все още е факт продажбата на момиче, ненавършило пълнолетие, на ромските пазари за булки в Раковски и Стара Загора. Този етнос пази и една древна форма на самоуправление- т.нар. мишере, чиято цел е да се осъждат постъпките, нарушаващи родовите традиции и да въздава справедливост в сложни ситуации. Пример за строго спазване на родовите закони е това, че нелесно евреите допускат смесени бракове в тяхната етническа група.
Особено фрапиращ случай на оцелели родови закони е кръвното отмъщение при албанците, както при други мюсюлмански народи се пази законът за джихад- свещена война.
Примитивни или не, традициите пазят спомена за онова, което е било ценно и почитано от предците ни. Понякога те ни изглеждат смешни, прекалено сложни или неразбираеми. Това е така, защото отразяват древния мироглед на живелите преди нас. И колкото и да се стараем да бъдем съвременни и различни, и да бягаме от родовите правила, те са необходимите граници, които ни помагат да водим смислен живот.
08.05.2013 18:12 -
Жертви ли са героите от разказа „Дервишово семе“ на Николай Хайтов (ЛИС, БЕЛ, 8 клас)
Разказът на Николай Хайтов „Дервишово семе“ представя една конфликтна ситуация. В него авторът показва разминаването в схващанията на героите. То поражда невъзможност да се намери решение от безизходното положение. Животът е представен като възел, сплетен от различни човешки съдби.
Всеки от героите на разказа се подчинява на определени правила и разбирания. Сблъсъкът между повелите на рода и тези на сърцето превръща техните изразители в жертви на собствения им избор.
Бабата и дядото на Рамадан са истински наследници на своите предци. Тяхното патриархално мислене управлява действията им и е причина те да настояват Дервишовият род в лицето на Рамадан да бъде продължен. Силата на кръвта и отговорността пред родовия закон ги карат безмилостно да налагат на главния герой волята си: „Тука искам на Асан Дервишов внук да писне…“. Искането е категорично и безапелационно. Важно е да се спази традицията, а личните воля и желание са без значение.
По силата на традицията Рамадан е оженен в Триград и родът се сдобива с наследник. Дядото изпълнява повелята на предците си. Той постига покой чрез подчинение на дълга към кръвта.
Такова е отношението и на братята Реджеп и Юмер към сестра им Силвина. Те сякаш разполагат с живота ѝ, пренебрегвайки личността ѝ и вземайки съдбовни решения вместо нея. Тяхното житейско виждане, архаично като това на дядото на Рамадан, влиза в конфликт с нейното. В ценностната им скала на „чобани“ животът на Силвина е равностоен на два пръча с два големи чана. Те превръщат сестра си в средство за размяна и удовлетворяване на жестока древна езическа повеля, по силата на която тя става жена на Руфат.
Като жертва на своите братя, подобно нейният любим на дядо си, със своите виждания Силвина стои близо до Рамадан. Тяхната любов, неподчиняваща се на родовия дълг, надхвърля закона за брачен съюз. Те се проявяват като герои от друго време. Като хора, способни на личен избор, се подчиняват на свободата да обичат, без да се чувстват длъжни пред закона на кръвта. Водеща за тези герои е красотата и любовта към другия. Оглеждайки се в нея, те не чувстват задължение към повелите на рода.
Рамадан и Силвина са жертви на времето. Техните характери ги поставят на кръстопътя между „дивото“ и едно по-ново- индивидуалистично мислене. Те проявяват вътрешната свобода на обичащия, но съдбата им отрежда да живеят във времето на патриархални порядки. Въпреки любовта, вътрешната борба и омразата към Руфат, изразени в думите: „Триста пъти съм го трепал и съживявал. Главата ми гореше.“, Рамадан не се поддава на варварския закон за отмъщението. От своя страна, Силвина пренебрегва чувствата си и се подчинява на насила наложената ѝ воля. Тя става жертва на разбирането, че жената не е равностойна на съпруга си. Християнското смирение на женската ѝ природа я карат да изрече думите: „Ако той беше звяр, не ставай и ти!“.
Въпреки нещастието си, двамата влюбени се опитват да надскочат границите на нецивилизованото отношение към човека, което проявяват останалите герои. Негова жертва става и Руфат. Ръководен от злоба и желание за притежание, той не успява да спечели любовта на Силвина и остава само фактически неин спътник в живота, но не и владетел на сърцето ѝ. Защото обичта е искрено и чисто чувство, което не следва правила и закони.
Сблъсквайки пътя на подчинение на родовото право и този на сърцето, авторът на разказа рисува свят, който не е еднозначен. Битието на човека е сложна картина от повели, задължения, желания и свобода, които се преплитат и борят помежду си. Творбата ни убеждава че всеки се ражда с правото на избор. От него зависи дали човек ще бъде щастлив или нещастен. Колебанието и невъзможността да се направи избор го обричат да живее на кръстопът, какъвто е животът на главния герой на „Дервишово семе“.
08.05.2013 13:57 -
Любовта ще спаси света (есе, БЕЛ, 8 клас)
Какво е любов? Няма дефиниция за нея. Пишем думата както с главна, така и с малка буква, сякаш обозначавайки две различни понятия- малката и голяма любов. А не е ли тя една?
Известна е фразата „Красотата ще спаси света“, както и други варианти на този рефрен, част от които е заглавието и на настоящото есе. Това недвусмислено показва, че светът има спешна нужда от спасяване. А за да бъде това така, значи, че в неговите подредба и същност е възникнал проблем, който го руши.
Много са болките на света. И любовта е едновременно и дефицит, и единствено животоспасяващо лекарство. Странен парадокс- да ни е нужно да даваме това, което ни липсва. Не говори ли това, че любовта няма материален произход и източник и може да се прояви при всякакви обстоятелства? Важно е само да я открием сърцето си.
Най-потребното е тя. Певецът е казал: „Всички ние се нуждаем от любов.“ И въпреки това, тя е последното нещо, за което мислят хората. Говоря за истинската любов- онази, която, според едно от Посланията в Новия Завет, „дълго търпи и е милостива“. Тя не завижда, не се превъзнася и не се гордее.
Кой може смело да заяви, че обича така? В света са се раждали хора с изключителна способност да разбират и проявяват любовта си към всички, към човечеството. За такива са се приемали пророците, наричани Божи пратеници или месии. Те са проповядвали именно любовта. Това е знак, че тя е единственият изход да бъде направен светът по-добър и така да бъде спасен.
Дали в днешния меркантилен свят- свят на парите и властта, ние- хората, умеем да обичаме по този начин? Да се прояви всеотдайна любов е само признак на героизъм, на който са способни една майка, истинският приятел, изстрадалият и мъдър човек, които са разбрали колко ценна е обичта.
Любовта е състояние, в което човек не изпитва злоба, завист или жажда за отмъщение, а е в равновесие със себе си и с околните. Любовта е градивна, а не разрушителна сила. Тя обогатява душевния свят на човека, а не го ограбва. Тя е така нареченият пети елемент, извеждащ света и хората към мъдростта.
Любовта е състояние, в което човек не изпитва злоба, завист или жажда за отмъщение, а е в равновесие със себе си и с околните. Любовта е градивна, а не разрушителна сила. Тя обогатява душевния свят на човека, а не го ограбва. Тя е така нареченият пети елемент, извеждащ света и хората към мъдростта.
08.05.2013 12:38 -
„Аз съм българче. Обичам…“ (есе, БЕЛ, 7 клас)
Стихотворението „Аз съм българче“ е първата среща на децата с патриотизма. То не е израз на крайния национализъм на автора, в което се опитват да ни убедят. Това са стихове, пропити с искрената любов на Вазов към България и чрез които той желае да я съхрани в сърцето на всяко българско дете.
„Аз съм българче“ не са думи, изречени от самозабравил се горделивец. Те са слова на човек, който открито заявява своето чувство- любов към Родината.
Всяка дума от тези поетически редове е заредена с искрен патриотизъм. Вярно е, че времето, в което живеем, не ни дава много поводи да изпитваме национална гордост или, ако ги има, не им обръщаме внимание. По-скоро повече са причините да се срамуваме, че сме родени на тази земя. Мисля, че точно в такива моменти, е хубаво да се обръщаме към текстове като този на Вазов.
В стихотворението си, адресирано към и дало глас на децата, авторът посочва най-важните и винаги положителни за българите черти на Отечеството ни. Това са силната майка, която ни е родила, благата на родината, природата и свободата, славното юнашко минало, чиито наследници сме. В това се заключава за Вазов обичта към родния край. Тези са образите, които пораждат чувството на принадлежност към нашата земя България. В тях се корени сладостното чувство, което те кара да бъдеш част от мястото, на което си се родил и наследник на тези, живели тук преди теб. Затова то е свято и мило- защото значението му за всеки от нас се носи от историята, която ни предхожда. Силата на чувството на привързаност идва от мисълта за еднаквия ни духовен произход. А тази връзка се поддържа жива именно чрез образите, които Вазов вгражда в творбата си. Образи, които всеки носи в сърцето си, където и да се намира, и които, когато са забравени, могат да бъдат събудени чрез думите на едно стихотворение.
Странно е, че Вазов създава толкова много творби, посветени на България и българското. Сякаш прозорливо е предусещал вълната на родоотстъпничество, която се засилва особено днес. И добре би било да сме благодарни за това, че с всяка своя дума за България я е съхранявал за поколенията. Чрез словата си той ревностно я пази и изгражда за нас, за да я вгради в съзнанието на българите като върховна извечна ценност. Тя е незаменим образ икона за всеки човек, роден на тази земя, пред който сме длъжни да благоговеем и който сме длъжни да почитаме. Защото само благодарение на него, сме живи и днес. И носим отговорността пред този свещен лик, изваян от народния поет за нас, да го браним, да го любим, да го тачим, да милеем за него. Понеже, само когато го носим в сърцето си, само когато чувстваме чрез него, само когато гледаме на света чрез него, можем да бъдем себе си и да наречем себе си българи. Само когато приемем, че сме част от този образ, когато се слеем с него, ще престанем да се ненавиждаме и ще се приемем такива, каквито сме, такива, каквито винаги сме били и каквито Вазов ни напомня да бъдем- българи, които обичат родината си. Той ни учи, че родолюбието може да започне от едно стихотворение, чиито слова са изречени от дете- свидетелство, че святата обич към родината се пази от най-достойния и чист свой пазител.
08.05.2013 12:02 -
Трансформиращ преразказ на откъса „На гости у Иречек“ от името на професор Иречек (БЕЛ, 7 клас)
Работих си аз в кабинета и при мен влезе човек, когото не познавам. Той ме поздрави приятелски, като ме попита дали съм добре. Зачуден му подадох ръка и го поканих да седне, като в това време се опитвах да се сетя кой е. Гостът ми напомни за поста ми на министър в София и аз потвърдих. Той се представи, че е от там и затова сме съграждани. Попита ме помня ли статията във в.“Славяни“, в която бях нападнат и охулен. Гостът ми ме успокои и увери, че не вярва на написаното и на това, което се говори от българите за мен. Аз познавах добре този народ и никак не ме учуди фамилиарното отношение на човека, който ми говорѝ ту на „Ви“, ту на „ти“.
Разговорът ни продължи няколко минути в този тон, когато гостът ми започна да хвали квартирата ми и намекна, че има място за още един чужд човек. Говорѝ ми за гостоприемството на българите и изказа съжаление, че другите не са като тях- да нахранят, да напоят и постелят на госта. Аз се опитах да му внуша, че квартирата е тясна дори за нас с домашните ми, но той продължи да развива темата за гостоприемството. От нея насочи разговора към търговията. Той ми съобщи, че носи за продан розово масло и ми заяви, че иска утре да го водя по всички фабрики, защото не знае езика и иска да му превеждам. Бързо му отговорих, че не съм запознат с фабрикантите на етерни масла, понеже занаятът ми е от съвсем друг род, а и че нямам свободно време. В замяна обещах да му кажа къде се събират българите студенти. После започна да ми обяснява, че ще даде масло на някаква госпожа, която също познава, а аз не можах да се начудя за кого говори. Обясни ми да го препоръчам на роднини и приятели, докато той се навърта около нас, за да си говорим за България. Накрая директно предложи да остане у нас, докато е в Прага. Аз се извиних и опитах да се възпротивя. Той заяви, че му е по-добре на хотел, но че искал да ме почете като техен човек. Благодарих му за вниманието и за втори път заявих, че не разполагам с излишни помещения, но като наш гост го поканих на обяд. Българинът се съгласи, като защити правото си с думите, че ако не от неговата, то от българската софра все сме яли.
Бях зает със спешна работа, която гостът ми прекъсна. Седях като на бодли и не знаех как по деликатен начин да го накарам да ме остави да я върша. Позвъних да се яви слугата и му поръчах да съобщи на домашните за гостенина от България. След малко влезе майка ми, която той поздрави с двойно темане към челото си. Тя също го приветства любезно и с ред въпроси прояви интерес към отечеството на госта ни. В отговор той я попита къде е по-хубаво- в Прага или в София, но тя го погледна с недоумение, защото не е била никога в България. При това българинът ми хвърли поглед с дяволита усмивка. За да изляза от ситуацията, съобщих на майка ми повода да я извикам и на немски я помолих да заведе госта в другата стая. Той заоглежда багажа си, повъртя се, почуди се и нерешително тръгна след нея. След малко отново се появи на вратата, а аз с мимики и жестове обясних на майка да го занимае с нещо, за да свърша работата си. Българинът заяви, че багажът му може да ми пречи, но аз го уверих да не се безпокои. Той се опита да го вземе, но ние любезно му попречихме. Майка го отведе в другата стая, а аз останах да работя. Точно когато бях приклекнал до шкафа с книгите, българинът се появи отново. Попита ме дали работя, след което затвори вратата. Така и не разбрах причината за любопитството му.
На обяд бяхме всички около масата- родителите ми, сестра ми, българинът и аз. Преди да започне да се храни, гостът ни се прекръсти, като в същото време не спря да се усмихва. Той обясни поведението си с това, че е от либералната партия. После попита дали яденето е супа и че обича това турско ястие. В мига, в който майка ми му подаваше обеда, той изля доста от съдържанието му върху масата, започна да се извинява, като събра една част с лъжицата и я върна в чинията. Искахме да му сменим супата, но той я загради с ръце и категорично отказа.
Както обядвахме, българинът ненадейно съобщи, че има чушки в багажа си. Донесе го от кабинета ми, извади две и ги поднесе на трапезата. Показа ни как да ги разтрием в супата и сам започна да сърба. А и доста хляб изяде, като ни обясни, че българите много хляб ядат. В края на обяда се поинтересува за виното, похвали го и изпи не една, а няколко чаши.
После се оттеглихме в приемната стая за обичайното кафе. Гостът ни ми предложи да запаля от неговия български тютюн. Донесе го от багажа си и запуши с наслаждение. Заговори ми за политика. Попита ме направо какви са политическите ми убеждения- либерал ли съм или консерватор. Без да чуе отговора ми, ме взе за консерватор, като употреби думата „консерва“. Започна да ми обяснява, че не разбира нито едните, нито другите. За него всички били „маскари“. Но в негов интерес било, както сам се изрази, „да им клати шапка“. Защото се занимавал с търговия и предприятия и имал процеси в съдилищата. Длъжен бил да е с тях, защото имал амбиции да го изберат за депутат или кмет. Накрая ми заяви, че е врял и кипял в тия работи, т.е. че много добре ги разбира. След деня, който прекарах с него, не се и съмнявам, че много добре ги разбира „тия работи“.
08.05.2013 09:54 -
Жив ли е Бай Ганьо и днес? (есе, БЕЛ, 7 клас)
Трудно е да се отговори само с „да“ или „не“ на този въпрос. Бай Ганьо е явление, дълбоко вкоренено в съзнанието ни на българи. Казват, че всеки народ има своите образи в литературата, които отразяват отрицателните му качества и от които се срамуват. Лошото е, че ние не се стремим да оставим своя в миналото, а често се връщаме към него.
Няма как да не обвържем героя с темата за Европа и неговото присъствие там. България вече е член на така бленувания съюз от европейски държави, към който дълго се стреми. Също както навремето Бай Ганьо я „щурмува“ с гюловото си масло и ориенталския си манталитет на доскоро ограничен роб, възприел културата на неподходящ поробител. Също както тогава, и днес ние не преставаме да се убеждаваме, че мястото ни е в Европа, че исторически сме извоювали правото си да бъдем там. И въпреки това, не проумяваме, че „европеец“ не е просто титла, с която се кичиш. Това означава да бъдем отговорни, да спазваме реда, правилата и законите, а не да се държим като непослушно дете.
Бай Ганьо е жив и днес, защото все още има хора, които погрешно разбират думата „свобода“ и мислят, че всичко е позволено. Жив е, защото все още изхвърляме боклука си през прозорците и на нерегламентирани места. Жив е, защото има управляващи, които си позволяват да присвояват пари, да злоупотребяват с власт, да говорят просташки. Жив е, защото такива хора печелят от нещастието на обикновените.
За жалост, паралелът между поведението на Бай Ганьо във втората част на книгата „Бай Ганьо в България“ и настоящото положение разкрива отчайващата прозорливост на Алеко. Новобогаташите, които днес наричаме „олигарси“, не са нищо друго, освен Бай Ганьовци, облечени в костюм и вратовръзка. Техният език и поведение, начин на забогатяване и спечелване на място в обществото, по нищо не се отличават от средствата, които героят на книгата използва, за да постигне целите си. Плашещи са арогантността и липсата на преценка за стойността на собствената личност; безграничните апетити за политически и обществен успех на хора без образование, култура и възпитание.
И все пак, защо може да се каже и обратното- че Бай Ганьо е само герой от книгата на Алеко Константинов, който не надхвърля границите ѝ? У нас живеят и хора, които приличат на автора. Те вярват, че можем да вземем най-доброто от европейската култура и да го приложим в българска среда, като запазим баланса и съхраним българската идентичност. Защото ние сме европейци, но и българи.
Може би Бай Ганьо ще бъде само литературен герой, едва когато неусетно сме спрели да се питаме дали все още го има. Този миг би бил показателен за това, че сме започнали да се лекуваме от болестта „байганьовщина“. Защото комплексите на отделния човек, както и на една нация, не изчезват така лесно и бързо. По-скоро е хубаво да поставяме акцента на добрите си страни като народ. Тогава бихме били по-малко Ганьовци и повече хора, подобни на Алеко- такива, които не затварят очите си за отрицателните страни, а им се надсмиват и иронизират, за да не им разрешат да се развиват и да вземат власт. И сигурно това е верният път- критика към негативните явления в обществения ни живот, за да бъдат изкоренени.
Бай Ганьо и въпросът дали го има ще изчезнат, когато спрем да си повтаряме, че сме такива, без да се опитваме да променим нещо. Когато се отворим към света с доверие, а не подозрителност, и започнем да приемаме съветите и примера на хората, които са постигнали обществен, културен и политически напредък. Здравословното съизмерване с Европа може да ни направи по-гъвкави и успешни, макар че в последно време и тя се разкъсва от противоречия и криза, което буди съмнение в правилността на модела ѝ. Това извиква спомена за думите „И тука е така.“, макар от друга ключова творба на Щастливеца.
Призракът на Бай Ганьо все още живее и се подхранва именно от интелектуалната деликатност, тактичност и етичност на хората, които и знаят, и могат. Днес пред всеки културен човек стои дилемата- да позволи ли да го изтикат в ъгъла, или да се превърне във винаги успяващия при всякакви обстоятелства Ганьо. Това е избор, който предполага самата свобода като такава. Това, че нея я има, е истинският критерий за действителната стойност на нещата. Изборът, който всеки прави в условия на свобода, е избор, показващ какъв човек е и какви ценности носи. Колкото по-малко хора избират поведението на Бай Ганьо, толкова по-бързо ще заглъхнат поставеният в заглавието въпрос и думите на Алеко: „Европейци сме, ама все не сме дотам!“.
