Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога от Май, 2013 г.
16.05.2013 16:23 -
Литературен анализ на стихотворението „На прощаване“ на Христо Ботев (БЕЛ, 11 клас)
Със своята поезия Ботев прави първия голям опит да въведе една вечна за изкуството тема. Тя е известна още от Античността- разкъсването на родовите връзки в името на един по-висш обществен идеал. В неговата поезия социалната реализация на личността и човешкият прогрес стоят по-високо.
Тази идея откриваме в стихотворението „На прощаване“. То разкрива готовността на лирическия герой да тръгне по избрания от него път на борбата. Тя е изразена със средствата на народната поезия, което придава на творбата общонационално значение, въпреки лично-изповедният тон.
Творбата представлява трагична изповед на осъзнала своето предназначение и желание личност. В нея се преплитат образите на майката, братята, либето, родината и бунтовника. Наблюдават се проблемите за раздялата, борбата и смъртта. Сложната амалгама е въплътена чрез средствата на народната песен.
Заглавието „На прощаване в 1868г.“ конкретизира както времето, така и ситуацията, в които лирическият герой изразява своите душевни пориви в най-съкровена за човека монологична форма. С помощта на обръщение към майката, което накъсва целия текст и което я определя като основен събеседник в желан диалог, превърнал се в хайдутин и бунтовник, той проси от нея разбиране и изповядва своите основания да ѝ причини най-голямото за един родител страдание- да се раздели с детето си.
Началната картина рисува интимните и дълбоко лични чувства на майката, която изпраща на сигурна гибел сина си. Тя плаче и „тъжи“. Още този първи стих е зареден с драматизма на раздялата, изразен чрез характерния за народните говори глагол. Лирическият герой мислено се прощава с майка си, моли за нейната подкрепа и разбиране, но и обосновава своя избор, за да смекчи болката ѝ. Майчината прошка притежава магическа сила. И той се уповава именно на това, разчитайки да получи благословия за своя избор. Героят изтъква причините, които са го тласнали да напусне родния дом и да бъде емигрант в „тежка чужбина“ и да има съдба на скитник, лутащ се „немил“ и „недраг“. А те са дълг към народа, над когото тегне „турска черна прокуда“, силата на сърцето и духа му, които са непримирими с неправдата. Той се чувства отговорен да защити родното. За да нарисува образа му, поетът използва синекдохата „бащино ми огнище“. Така е представена родината- като нещо близко, топло и уютно. Това обяснява защо за бунтовника националният идеал е по-скъп от спокойствието на бащиния дом. Лишаването от спомена за детството, за първите любовни трепети е именно за да бъдат опазени и защитени те с цената на риска за своя живот. В това героят открива своя мотив и лично основание да направи екзистенциален избор в своя живот и да го положи в жертва на съкровения човешки идеал. Поетът гради трагизма на раздялата с анафоричното повторение „там“, за да достигне възклицанията:
„Ах, мале – майко юнашка! Прости ме и веч прощавай!“
Героят осъзнава страданието, което го очаква, както и мъката, която причинява на майка си, но и знае, че тя е силна като него. Затова я нарича „юнашка“. Той е убеден, че тя ще намери сили да го разбере и му прости. Но дори и да не го стори, решението е взето:
„Аз вече пушка нарамих и на глас тичам народен“. Бунтовникът принадлежи на родината и народа си, макар в очите на хората да е „нехрани-майка“. Той подготвя майка си да приеме възможните изходи от неговия избор. На нея той поверява завета на своето дело. Тя трябва да го съхрани и предаде на неговите невръстни братя. Тя е неговата памет за бъдещето, а в тях- надеждата му подвигът да бъде преповторен. Картината на смъртта- по-вероятният изход от борбата, е обрисувана във фолклорен стил. Тя е космическо сливане на човека с мирозданието и родното. Контрастът „бяло ми месо по скали“- „черни ми кърви в земята“ изразява не само цветова, а и пространствена антиномия. Героят е разкъсан между небето и земята, между идеала и приземеността на битието. Смъртта е единствена и необратима, затова рисунъкът е пестелив. Песента, в която героят е увековечен, придава легендарност и мащабност на неговото дело. Героят се чувства спокоен, знаейки че има кой да пророни сълза за него, че има кой да последва идеала му. В противовес на картината на смъртта е тази на щастливото завръщане и свободата. Тя е мечта и блян за героя и е по-пищна и богата на образи и багри. Изпълнена е с живот и сила. Юнаците са лични и напети и с байрак, който се вее, а левовете на челата им- символ на мъжество и мощ, блестят. Дружината е обрисувана в духа на хайдушките и юнашките народни песни, за да се изрази изключителността на стореното от тях. Те са спасители и китки и венци увенчават подвига им. Майката прегръща своето „първо чедо“, за да изрече заветните думи „свобода и смърт юнашка“. Подмяната на разделителния съюз „или“ със съединителния „и“ не е случайна. За героя смъртта и свободата са равноценни. Той е свободен, защото е приел саможертвата, защото е приел смъртта. Едва тогава идва правото на лично щастие- да прегърне либето, макар с „кървава ръка“, която въздава справедливост, но и способна да дарява нежност. Победното завръщане е само блян, от който лирическият герой бързо се отрезвява:
„Пък тогаз…майко, прощавай! Ти, либе, не ме забравяй! Дружина тръгва, отива, пътят е страшен, но славен:“
Бунтовникът ясно осъзнава, че пътят към свободата трябва да се изстрада, че жертвата е задължителна за постигането ѝ и че тя минава през страха и ужаса на неочакваната смърт. Затова във финала на творбата заявява своята скромна молба за едничка награда:
„да каже нявга народът: умря сиромах за правда, за правда и за свобода…“.
Наричайки себе си „сиромах“, героят се представя като скромен изразител на народната воля. Той е част от своя народ и желае да остане в неговата памет- така да съхрани връзката си с него. За героя той е висша ценност, част от святото име- България. Те са непреходните идеали, заради които бунтовникът утвърждава своята чест и своя дух, заради които приема смъртта. За него тя е път, по който достойно се защитава светостта на родното.
Заглавието „На прощаване в 1868г.“ конкретизира както времето, така и ситуацията, в които лирическият герой изразява своите душевни пориви в най-съкровена за човека монологична форма. С помощта на обръщение към майката, което накъсва целия текст и което я определя като основен събеседник в желан диалог, превърнал се в хайдутин и бунтовник, той проси от нея разбиране и изповядва своите основания да ѝ причини най-голямото за един родител страдание- да се раздели с детето си.
Началната картина рисува интимните и дълбоко лични чувства на майката, която изпраща на сигурна гибел сина си. Тя плаче и „тъжи“. Още този първи стих е зареден с драматизма на раздялата, изразен чрез характерния за народните говори глагол. Лирическият герой мислено се прощава с майка си, моли за нейната подкрепа и разбиране, но и обосновава своя избор, за да смекчи болката ѝ. Майчината прошка притежава магическа сила. И той се уповава именно на това, разчитайки да получи благословия за своя избор. Героят изтъква причините, които са го тласнали да напусне родния дом и да бъде емигрант в „тежка чужбина“ и да има съдба на скитник, лутащ се „немил“ и „недраг“. А те са дълг към народа, над когото тегне „турска черна прокуда“, силата на сърцето и духа му, които са непримирими с неправдата. Той се чувства отговорен да защити родното. За да нарисува образа му, поетът използва синекдохата „бащино ми огнище“. Така е представена родината- като нещо близко, топло и уютно. Това обяснява защо за бунтовника националният идеал е по-скъп от спокойствието на бащиния дом. Лишаването от спомена за детството, за първите любовни трепети е именно за да бъдат опазени и защитени те с цената на риска за своя живот. В това героят открива своя мотив и лично основание да направи екзистенциален избор в своя живот и да го положи в жертва на съкровения човешки идеал. Поетът гради трагизма на раздялата с анафоричното повторение „там“, за да достигне възклицанията:
„Ах, мале – майко юнашка! Прости ме и веч прощавай!“
Героят осъзнава страданието, което го очаква, както и мъката, която причинява на майка си, но и знае, че тя е силна като него. Затова я нарича „юнашка“. Той е убеден, че тя ще намери сили да го разбере и му прости. Но дори и да не го стори, решението е взето:
„Аз вече пушка нарамих и на глас тичам народен“. Бунтовникът принадлежи на родината и народа си, макар в очите на хората да е „нехрани-майка“. Той подготвя майка си да приеме възможните изходи от неговия избор. На нея той поверява завета на своето дело. Тя трябва да го съхрани и предаде на неговите невръстни братя. Тя е неговата памет за бъдещето, а в тях- надеждата му подвигът да бъде преповторен. Картината на смъртта- по-вероятният изход от борбата, е обрисувана във фолклорен стил. Тя е космическо сливане на човека с мирозданието и родното. Контрастът „бяло ми месо по скали“- „черни ми кърви в земята“ изразява не само цветова, а и пространствена антиномия. Героят е разкъсан между небето и земята, между идеала и приземеността на битието. Смъртта е единствена и необратима, затова рисунъкът е пестелив. Песента, в която героят е увековечен, придава легендарност и мащабност на неговото дело. Героят се чувства спокоен, знаейки че има кой да пророни сълза за него, че има кой да последва идеала му. В противовес на картината на смъртта е тази на щастливото завръщане и свободата. Тя е мечта и блян за героя и е по-пищна и богата на образи и багри. Изпълнена е с живот и сила. Юнаците са лични и напети и с байрак, който се вее, а левовете на челата им- символ на мъжество и мощ, блестят. Дружината е обрисувана в духа на хайдушките и юнашките народни песни, за да се изрази изключителността на стореното от тях. Те са спасители и китки и венци увенчават подвига им. Майката прегръща своето „първо чедо“, за да изрече заветните думи „свобода и смърт юнашка“. Подмяната на разделителния съюз „или“ със съединителния „и“ не е случайна. За героя смъртта и свободата са равноценни. Той е свободен, защото е приел саможертвата, защото е приел смъртта. Едва тогава идва правото на лично щастие- да прегърне либето, макар с „кървава ръка“, която въздава справедливост, но и способна да дарява нежност. Победното завръщане е само блян, от който лирическият герой бързо се отрезвява:
„Пък тогаз…майко, прощавай! Ти, либе, не ме забравяй! Дружина тръгва, отива, пътят е страшен, но славен:“
Бунтовникът ясно осъзнава, че пътят към свободата трябва да се изстрада, че жертвата е задължителна за постигането ѝ и че тя минава през страха и ужаса на неочакваната смърт. Затова във финала на творбата заявява своята скромна молба за едничка награда:
„да каже нявга народът: умря сиромах за правда, за правда и за свобода…“.
Наричайки себе си „сиромах“, героят се представя като скромен изразител на народната воля. Той е част от своя народ и желае да остане в неговата памет- така да съхрани връзката си с него. За героя той е висша ценност, част от святото име- България. Те са непреходните идеали, заради които бунтовникът утвърждава своята чест и своя дух, заради които приема смъртта. За него тя е път, по който достойно се защитава светостта на родното.
Основна тема в поезията на Ботев е националноосвободителната борба. Родината и извоюваната в битка свобода са идеен център на неговото творчество. Причина за това е епохата, в която се ражда поетът- епоха на национално робство, политически гнет и социална несправедливост.
Проблемите за борбата и свободата са основни за творбите на поета, а този за смъртта винаги присъства в неразривна връзка с тях. Лирическият герой в поезията на Ботев е борецът за свобода, съзнателно избрал своя път. Път, който води към смъртта, но и безсмъртието.
В творчеството на Ботев героят е роден с борчески дух. Той го носи в себе си като вродено светоусещане и качество, наследено от майката и юначното минало на своя народ. В стихотворението „На прощаване“ оправдава своето поведение и избор на бунтовник така:
„Но кажи какво да правя, кат ме си, майко, родила със сърце мъжко, юнашко…“
Същия образ откриваме и в „Хайдути“. Борбата за Ботевия герой е вроден, дълбоко вкоренен в душата му дълг и към народа, и към близките. Той го носи, следвайки своя идеал- свободата. Тя се отстоява както за собствената личност, така и като общонационална ценност. Борбата за бунтовника революционер е копнеж и отговор на народното страдание, средство за изход от тежкото робство. В „До моето първо либе“ лирическият герой рисува пред любимата си своята представа за битката. Тя е сравнена с буря, от която трепери земята, а клоните се свиват на венец. Апокалиптичните видения представят борбата като израз на страха и злобата, сковали народа. Героят добре разбира, че избраният от него път е труден и поражда естествена човешка боязън, както сам казва:
„пътят е страшен, но славен:“ („На прощаване“)
Той изисква от него да отхвърли любовта на всички близки и любими хора- на семейството и на либето. Така борбата се превръща и в борба със самия себе си, със собствените човешки чувства. Тя е пренебрегване на личните желания. Пътят на борбата е изгнание, отделяне от спокойствието и уюта на дома. Той превръща тръгналите по него в „немили“, „клети“, „недраги“, преобръщайки съдбата им. Ботев осъзнава тази върховна саможертва и затова в редица свои сатирични стихотворения въстава срещу всенародното малодушие и оскотяването. Ярки в това отношение са образите, изградени в „Елегия“. Поетът се гневи на безизходността и дългото робско търпение, на люлката на тиранията. Тук той вижда робството не само като загуба на физическа свобода, но и на свободата на духа. Това го тревожи, буди съвестта му и разширява разбирането му за корените на робството- българите са духовно слепи, те не осъзнават причините за своето положение. Потребна е борба за душите им, борба за пробуждането им и с това открива ново измерение и форма на израз на своя протест. Именно в стихотворението „Борба“ поетът разкрива основите на социалната несправедливост- покорството, невежеството, фалшивата мъдрост за страх от бога, проповядвана от църквата и учителите. Срещу тях се бунтува и въстава, осъзнавайки ги като една от причините за робското положение на българите. Прозрял лъжливите закони, които управляват народа му, на поета не му остава нищо друго, освен и той да се обърне към религията. Но към религията, която, както сам той уточнява, защитава робите, която подкрепя слабите. В „Моята молитва“ лирическият герой се обръща към свой бог- богът на разума, онзи, който да вдъхне „любов жива за свобода“. Само той може да изведе народа от пиянството, в което копнее свободата, а не се бори за нея. А това е още едно от средствата в битката, необходими за постигане на свещения идеал. Пътят на борбата е път към смъртта. Чрез нея героят побеждава времето. Тя е желан изход, макар понякога представяна като студ, измръзване (финалът на „Майце си“). Смъртта е и резултат от дадената дума- „дума заветна“ („Делба“), обещание, но и празник на саможертвата, който се приема като естествен изход от пътя към свободата. В творчеството на Ботев смъртта е не само грозна и страшна, но и естетизирана. Тя е мечтана и красива. В „До моето първо либе“ е сравнена с „мила усмивка“, а гробът със „сладка почивка“. Най-богато обрисувана е в „На прощаване“. Представена е като сливане на героя с родното: бялото месо на героя е по скалите- при орлите, а кръвта- в земята. Оръжието му е завещано на братята. В него са вдъхнати и запечатани смъртните слова за свобода. Героят е обезсмъртен в песните и това е неговото самопостигане. Смъртта му е награда за борбата за правда, която е смисъл на човешкия му живот. Кулминация в изобразяването на геройската смърт и неин апотеоз откриваме в „Хаджи Димитър“ и „Обесването на Васил Левски“. В баладата героят обитава митологичното пространство на безсмъртието. Времето е спряло своя ход, а той е извън него. Природата майка и нейните символи- земята, небето, орлицата, вълкът, соколът, самодивите, дори песента на Балкана, единствени са съпричастни към страданието и полагат грижи за героя. С присъствието на приказни и митологични образи е изразено преклонението пред неговото величие и подвиг, както и превръщането на самия него в част от мита за вечното. По сходен начин реалност и легенда се сливат в мъченическата смърт на Васил Левски. Творбата съдържа мъката и отчаянието на цял народ от загубата на Апостола. Смъртта тук е по-страшна и безнадеждна, отколкото в предходната творба. Самотността на героя е трагична. Неговата обреченост и изоставеност са безмилостни. Героят е лишен от силата на митологично-поетичното. Реалността е жестока със своята застиналост и отсъствие на съчувствие и милост към него. Зима, гарвани, пустош, вълчи вой и плач съпровождат самотно увисналия на бесилото герой. Но само то е прекият път към духовно безсмъртие. Бесилото е кръстът на личното величие, постигнато от Левски. Той е наречен „единствен син“ на България и това е титла, достойна само за него, платена с най-високата цена- собствения му живот. Борбата и смъртта в Ботевата поезия са неразривно свързани. Те градят образа на бореца за свобода. Образ, който надхвърля националното и се превръща в общочовешки идеал за подвиг и върховна саможертва. В него се вписва не само лирическият герой, но и самият поет, който със своето дело потвърждава собствените си думи:
„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира;…“
Бел.- Ползвани са материали от pomagalo.com
„Но кажи какво да правя, кат ме си, майко, родила със сърце мъжко, юнашко…“
Същия образ откриваме и в „Хайдути“. Борбата за Ботевия герой е вроден, дълбоко вкоренен в душата му дълг и към народа, и към близките. Той го носи, следвайки своя идеал- свободата. Тя се отстоява както за собствената личност, така и като общонационална ценност. Борбата за бунтовника революционер е копнеж и отговор на народното страдание, средство за изход от тежкото робство. В „До моето първо либе“ лирическият герой рисува пред любимата си своята представа за битката. Тя е сравнена с буря, от която трепери земята, а клоните се свиват на венец. Апокалиптичните видения представят борбата като израз на страха и злобата, сковали народа. Героят добре разбира, че избраният от него път е труден и поражда естествена човешка боязън, както сам казва:
„пътят е страшен, но славен:“ („На прощаване“)
Той изисква от него да отхвърли любовта на всички близки и любими хора- на семейството и на либето. Така борбата се превръща и в борба със самия себе си, със собствените човешки чувства. Тя е пренебрегване на личните желания. Пътят на борбата е изгнание, отделяне от спокойствието и уюта на дома. Той превръща тръгналите по него в „немили“, „клети“, „недраги“, преобръщайки съдбата им. Ботев осъзнава тази върховна саможертва и затова в редица свои сатирични стихотворения въстава срещу всенародното малодушие и оскотяването. Ярки в това отношение са образите, изградени в „Елегия“. Поетът се гневи на безизходността и дългото робско търпение, на люлката на тиранията. Тук той вижда робството не само като загуба на физическа свобода, но и на свободата на духа. Това го тревожи, буди съвестта му и разширява разбирането му за корените на робството- българите са духовно слепи, те не осъзнават причините за своето положение. Потребна е борба за душите им, борба за пробуждането им и с това открива ново измерение и форма на израз на своя протест. Именно в стихотворението „Борба“ поетът разкрива основите на социалната несправедливост- покорството, невежеството, фалшивата мъдрост за страх от бога, проповядвана от църквата и учителите. Срещу тях се бунтува и въстава, осъзнавайки ги като една от причините за робското положение на българите. Прозрял лъжливите закони, които управляват народа му, на поета не му остава нищо друго, освен и той да се обърне към религията. Но към религията, която, както сам той уточнява, защитава робите, която подкрепя слабите. В „Моята молитва“ лирическият герой се обръща към свой бог- богът на разума, онзи, който да вдъхне „любов жива за свобода“. Само той може да изведе народа от пиянството, в което копнее свободата, а не се бори за нея. А това е още едно от средствата в битката, необходими за постигане на свещения идеал. Пътят на борбата е път към смъртта. Чрез нея героят побеждава времето. Тя е желан изход, макар понякога представяна като студ, измръзване (финалът на „Майце си“). Смъртта е и резултат от дадената дума- „дума заветна“ („Делба“), обещание, но и празник на саможертвата, който се приема като естествен изход от пътя към свободата. В творчеството на Ботев смъртта е не само грозна и страшна, но и естетизирана. Тя е мечтана и красива. В „До моето първо либе“ е сравнена с „мила усмивка“, а гробът със „сладка почивка“. Най-богато обрисувана е в „На прощаване“. Представена е като сливане на героя с родното: бялото месо на героя е по скалите- при орлите, а кръвта- в земята. Оръжието му е завещано на братята. В него са вдъхнати и запечатани смъртните слова за свобода. Героят е обезсмъртен в песните и това е неговото самопостигане. Смъртта му е награда за борбата за правда, която е смисъл на човешкия му живот. Кулминация в изобразяването на геройската смърт и неин апотеоз откриваме в „Хаджи Димитър“ и „Обесването на Васил Левски“. В баладата героят обитава митологичното пространство на безсмъртието. Времето е спряло своя ход, а той е извън него. Природата майка и нейните символи- земята, небето, орлицата, вълкът, соколът, самодивите, дори песента на Балкана, единствени са съпричастни към страданието и полагат грижи за героя. С присъствието на приказни и митологични образи е изразено преклонението пред неговото величие и подвиг, както и превръщането на самия него в част от мита за вечното. По сходен начин реалност и легенда се сливат в мъченическата смърт на Васил Левски. Творбата съдържа мъката и отчаянието на цял народ от загубата на Апостола. Смъртта тук е по-страшна и безнадеждна, отколкото в предходната творба. Самотността на героя е трагична. Неговата обреченост и изоставеност са безмилостни. Героят е лишен от силата на митологично-поетичното. Реалността е жестока със своята застиналост и отсъствие на съчувствие и милост към него. Зима, гарвани, пустош, вълчи вой и плач съпровождат самотно увисналия на бесилото герой. Но само то е прекият път към духовно безсмъртие. Бесилото е кръстът на личното величие, постигнато от Левски. Той е наречен „единствен син“ на България и това е титла, достойна само за него, платена с най-високата цена- собствения му живот. Борбата и смъртта в Ботевата поезия са неразривно свързани. Те градят образа на бореца за свобода. Образ, който надхвърля националното и се превръща в общочовешки идеал за подвиг и върховна саможертва. В него се вписва не само лирическият герой, но и самият поет, който със своето дело потвърждава собствените си думи:
„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира;…“
Бел.- Ползвани са материали от pomagalo.com
16.05.2013 10:59 -
Проблемът за самотата в стихотворението „Майце се“ на Христо Ботев (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)
„Майце си“ е първото отпечатано Ботево стихотворение. Писано още през юношеските години по време на пребиваването на автора в Русия, то е поетическо свидетелство за емоционалния свят на лирическия герой. В него се очертава характерната му вътрешна нагласа, която се превръща в типична и за по-късните произведения на поета.
Стихотворението представлява напрегната и мъчителна изповед за състоянието на отчаяние и самотност, породени от липсата на социални опори и разбиране. Адресирано към майката, то отразява зрелостта на героя и съзнанието му за предстояща гибел, които засилват внушението за неговата алиенация.
Творбата е своеобразен отговор на майчиния плач и гради представата за прекършения устрем, за духовната и психологическа сломеност на човек, който съзнава своята раздвоеност между идеалите си и естествената потребност от топлина и обич, от човешко щастие.
Самотата на лирическия герой се обуславя от направения от него житейски избор. От една страна, той поставя като висша ценност постигането на общочовешката идея за свобода, а от друга- добре разбира, че този път го води към прекъсване на родовата връзка с най-близките му хора.
Причините за духовната изолация на героя са изразени в първите две строфи на творбата чрез реторични въпроси. Майчината тъга и клетвата ѝ, която във фолклорната традиция се приема за изключително силна, се предполага, че са предизвикали злочестата съдба на скитника, който среща „…това, що душа мрази“. В тези редове чрез мотива за бездомност авторът отразява реалността на емигрантския живот, самотността и носталгията, до които той води. Да живееш далеч от родното си място се тълкува и като скиталчество, и като наказание за извършено престъпление спрямо родното, и като погубване на собствената младост.
Плавно и постепенно авторът формира образа на своя обезверен, самотно изстрадващ избрания път лирически герой. Но неговата изолация, дори когато е сред „мили другари“, и умело прикривана с веселост, има своето висше оправдание. Тя не е самоцел, нито маска на горда самотност. С нея героят не прикрива душевна пустота или липса на вътрешен живот. Напротив, той е изпълнен с любов, вяра, мечти, мисли и страдание. У лирическия герой на творбата се разгаря стремежът към идеал, който няма с кого да сподели. Той загатва за желанието си да поеме отговорността за неговото осъществяване и разбира, че именно това го обрича на самота.
Единственият човек, който може да се съизмери като ценност с националната идея, е майката:
„Освен теб, мале, никого нямам, ти си за мене любов и вяра; но тука вече не се надявам тебе да любя: сърце догаря!“
Но и от нейното присъствие героят знае, че е потребно да се лиши. Прекъсването на тази силна за всеки човек връзка е трудно. Майката е желан образ в бъдещето на героя, на нея той възлага младежките си мечти, но точно тя трябва да ги погребе:
„Но за вси желби приготви яма!“
Едничка утеха за героя на творбата остава разбирането, което може да получи от нея. Само една майка е способна да приеме душевната мъка на своето дете, да го разбере и да му дари чувство за топлина, уют и сигурност. Актът на прегръдката е знак за споделено страдание, но и за раздяла и прощаване. Цялата творба е изградена на принципа на отхвърлянето, отделянето, откъсването. Героят последователно приема всяко лишение- останал без дом, с попарена младост, без приятел, доброволно разделил се с близките, накрая е готов да приеме и мисълта за смъртта, която го очаква. А тя е най-висшият израз на отчужденост, отдалеченост от любимите хора, на самота и студ:
„пък тогаз нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба!“
И социалната самота, и вероятната смърт са резултат от саможертвата на героя, мотивирана от обич към близките. Това, че той се примирява с алиенацията не без вътрешна борба, е белег за отчуждението му и за осъзнаването му като отделна личност със собствен път и разбирания. Творбата следва линията на драматична напрегнатост и трагична обезвереност, но представя и социалната позиция на героя, който израства до равнището на обществено ангажиран човек. Той страда, но е категоричен в избора си. Неговата ценностна система се ориентира към общонационални и общочовешки идеали и цели. Те го мотивират да преживее раздялата с всичко свято и да узрее за делото на своя живот.
„Освен теб, мале, никого нямам, ти си за мене любов и вяра; но тука вече не се надявам тебе да любя: сърце догаря!“
Но и от нейното присъствие героят знае, че е потребно да се лиши. Прекъсването на тази силна за всеки човек връзка е трудно. Майката е желан образ в бъдещето на героя, на нея той възлага младежките си мечти, но точно тя трябва да ги погребе:
„Но за вси желби приготви яма!“
Едничка утеха за героя на творбата остава разбирането, което може да получи от нея. Само една майка е способна да приеме душевната мъка на своето дете, да го разбере и да му дари чувство за топлина, уют и сигурност. Актът на прегръдката е знак за споделено страдание, но и за раздяла и прощаване. Цялата творба е изградена на принципа на отхвърлянето, отделянето, откъсването. Героят последователно приема всяко лишение- останал без дом, с попарена младост, без приятел, доброволно разделил се с близките, накрая е готов да приеме и мисълта за смъртта, която го очаква. А тя е най-висшият израз на отчужденост, отдалеченост от любимите хора, на самота и студ:
„пък тогаз нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба!“
И социалната самота, и вероятната смърт са резултат от саможертвата на героя, мотивирана от обич към близките. Това, че той се примирява с алиенацията не без вътрешна борба, е белег за отчуждението му и за осъзнаването му като отделна личност със собствен път и разбирания. Творбата следва линията на драматична напрегнатост и трагична обезвереност, но представя и социалната позиция на героя, който израства до равнището на обществено ангажиран човек. Той страда, но е категоричен в избора си. Неговата ценностна система се ориентира към общонационални и общочовешки идеали и цели. Те го мотивират да преживее раздялата с всичко свято и да узрее за делото на своя живот.
15.05.2013 22:58 -
Граф дьо Монте Кристо- романтически герой (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
Романът „Граф Монте Кристо“ е сред емблематичните произведения на своя автор, а самият той е един от типичните творци на романтизма. Творбата извежда на преден план централния за поетиката на тази епоха конфликт между личност и общество, между индивидуалните нравствени принципи и порочната социална система. Романът покорява с това, че разработва вечните теми за човешката нравственост като приятелството, честността, справедливостта, щастието и любовта. Патосът им ги прави верен спътник на младия човек при формирането му като личност, зависима само от доброто.
Героят на „Граф дьо Монте Кристо“ е представителен образ на епохата на Романтизма. Едмон Дантес дава израз на естествения стремеж към щастие. В ролята си на дързък съдия и приел себе си като избран от Бога да възстанови справедливостта, той се бори за осъществяването на своя идеал. Дантес е събирателен образ на човека и въплъщение на разнородни черти от неговата природа.
Човекът на романтизма е човек на пътя. Този мотив намира израз в неудържимото влечение към източната екзотика и стремежът да се обхване цялото знание, да се проникне зад скритата същност на явленията. Героят не просто преодолява пространства и се премества във физическия свят. Това е символ на душевната му еволюция и житейско обогатяване. Персонажът е носител на основната идеология на епохата- изключителен герой в изключителни обстоятелства. Той е в центъра на повествованието със своята ярка индивидуалност.
За личността на романтизма е характерно маскирането, преобличането, скриването зад фалшива самоличност, благодарение на което може да се воюва за определена цел. Чрез това се реализира приключенската линия на романа. Едмон Дантес сменя имената, а с тях и социалния статус и националността си. Превъплъщавайки се в граф Монте Кристо, абат Бузони, лорд Рътълуен, той маркира отделните етапи на своето духовно развитие. Името Едмон Дантес маркира миналото, щастието в любовта, младежките мечти, вярата в доброто у човека. Един неочакван обрат превръща волния моряк в затворник от зловещата крепост Иф.
Подобно на митологичен или приказен герой, му се налага да преодолява невъзможни препятствия, подкрепян от помощници. От тук започват типичните за романтическите герои перипетии и неочаквани срещи. Повествованието изцяло разчита на необикновеното и случайността, на съдбовните съвпадения и постоянното заплитане и разплитане на тайни. Затворът среща героя с абат Фариа, който води до преображението и духовното му проглеждане. Благодарение на него, Едмон се образова повече, отколкото ако е посещавал университет; добива знания за света и хората, овладява аристократични маниери, школува ума си; и най-главното- прозира истината за враговете и сърцето му се изпълва с гняв, презрение и ярост, тласкащи го към отмъщение. Данглар е обладан от завист и болни амбиции и те го подтикват да напише донос против Дантес, определен за капитан на кораба „Фараон“. Фернан е заслепен от дивата ревност към съперника за сърцето на обичаната Мерседес и става жалка пионка в ръцете на безсъвестния интригант. Прокурорът Вилфор изменя на клетвата да защитава истината и поставя честолюбието си над трагедията на един невинен младеж. В ожесточението от проявената несправедливост Едмон се зарича да отмъсти за отнетото му право на щастие. Крепостта и изгнаничеството са символ на затворения и неосъществен дух на героя, който не може да се извиси и тегне под робството на антихуманните социални закони на безчестието. Като типичен романтически герой Едмон Дантес е подвластен на бурните емоции и страсти. Замисленото от него отмъщение няма за цел покаянието и нравственото прераждане на злодеите, а физическото им унищожение, което трябва да бъде предшествано от опозоряване сред светския елит и отчаяние. Този план не излъчва християнско милосърдие и благородно великодушие, а представя житейската философия на личност, превърнала се от жертва в съдия и палач. Едмон Дантес се опира в своите действия на старозаветната максима „око за око, зъб за зъб“. Внушаващ едновременно демонизъм и ангелска чистота, той предизвиква възхита у положителните герои и страх у отрицателите. Силата на Едмон Дантес идва както от свръхестествените му възможности и способности, придобити по чудесен начин, включително и забогатяването му, така и от моралното основание на действията му. Героят разтърсва привидно стабилния свят на Вилфор, Данглар и Морсер и изважда на показ пред парижкото общество дълго прикриваната низост. Кралският прокурор Вилфор загубва разсъдъка си, след като публично е разкрита тайната за незаконния му син Бенедето. Граф дьо Морсер рухва от измамната висота на социалното си положение и стига до самоубийство, когато се разкрива предателството и измяната му. Възмездие за греха на Морсер (Фернан) е категорично изразеното нежелание на сина му Албер да бъде повече част от тази опозорена фамилия. Дълго носещ болезнената тайна за истината, разпънат между Бога и дявола, готов да продаде душата си в сделка със сатаната, Монте Кристо се проявява като съвършен индивидуалист, което е характерна черта на романтическия герой. Стигайки до крайност, героят разбира, че бунтът му срещу обществените закони не може да бъде същевременно бунт срещу нравствените норми и разрушаване на моралните принципи. С болка и разкаяние той открива, че средствата, избрани за борба със злото, са проявление на греха. Израз на променената му позиция е неочакваното му решение да пощади живота на Данглар и да отнеме почти цялото му богатство в полза на приютите за бедни. Едмон Дантес не отмъщава заради себе си, а приемайки себе си като оръдие на божествената справедливост. Това кореспондира със свободолюбивия романтичен порив на човека към духовен простор и нравствено съвършенство. Завършекът на рома отвежда героя отново в началото на пътя. Но в този момент той вече е различен. Изричайки „Чакай и се надявай!“, героят обобщава своята изстрадана житейска философия, която има нова опора. Тя вече не е подхранвана от жаждата за отмъщение, а от родилата се в сърцето му надежда. В духа на романтизма Дюма изгражда образа на чудака, който не е разбран от консервативното общество. Загадъчното и тайнственото в живота на Монте Кристо го изтръгва от кръга на обичайното, банално ежедневие и му придава екзотичен, почти приказен ореол. При цялата си житейска несъстоятелност, образът е силно въздействащ. Убедителността му се заключава в благородните намерения на героя като изразител на човешкото право да защити застрашеното лично щастие и романтичния порив към красотата в живота.
Бел.- Ползвани са материали от pomagalo.com.
Подобно на митологичен или приказен герой, му се налага да преодолява невъзможни препятствия, подкрепян от помощници. От тук започват типичните за романтическите герои перипетии и неочаквани срещи. Повествованието изцяло разчита на необикновеното и случайността, на съдбовните съвпадения и постоянното заплитане и разплитане на тайни. Затворът среща героя с абат Фариа, който води до преображението и духовното му проглеждане. Благодарение на него, Едмон се образова повече, отколкото ако е посещавал университет; добива знания за света и хората, овладява аристократични маниери, школува ума си; и най-главното- прозира истината за враговете и сърцето му се изпълва с гняв, презрение и ярост, тласкащи го към отмъщение. Данглар е обладан от завист и болни амбиции и те го подтикват да напише донос против Дантес, определен за капитан на кораба „Фараон“. Фернан е заслепен от дивата ревност към съперника за сърцето на обичаната Мерседес и става жалка пионка в ръцете на безсъвестния интригант. Прокурорът Вилфор изменя на клетвата да защитава истината и поставя честолюбието си над трагедията на един невинен младеж. В ожесточението от проявената несправедливост Едмон се зарича да отмъсти за отнетото му право на щастие. Крепостта и изгнаничеството са символ на затворения и неосъществен дух на героя, който не може да се извиси и тегне под робството на антихуманните социални закони на безчестието. Като типичен романтически герой Едмон Дантес е подвластен на бурните емоции и страсти. Замисленото от него отмъщение няма за цел покаянието и нравственото прераждане на злодеите, а физическото им унищожение, което трябва да бъде предшествано от опозоряване сред светския елит и отчаяние. Този план не излъчва християнско милосърдие и благородно великодушие, а представя житейската философия на личност, превърнала се от жертва в съдия и палач. Едмон Дантес се опира в своите действия на старозаветната максима „око за око, зъб за зъб“. Внушаващ едновременно демонизъм и ангелска чистота, той предизвиква възхита у положителните герои и страх у отрицателите. Силата на Едмон Дантес идва както от свръхестествените му възможности и способности, придобити по чудесен начин, включително и забогатяването му, така и от моралното основание на действията му. Героят разтърсва привидно стабилния свят на Вилфор, Данглар и Морсер и изважда на показ пред парижкото общество дълго прикриваната низост. Кралският прокурор Вилфор загубва разсъдъка си, след като публично е разкрита тайната за незаконния му син Бенедето. Граф дьо Морсер рухва от измамната висота на социалното си положение и стига до самоубийство, когато се разкрива предателството и измяната му. Възмездие за греха на Морсер (Фернан) е категорично изразеното нежелание на сина му Албер да бъде повече част от тази опозорена фамилия. Дълго носещ болезнената тайна за истината, разпънат между Бога и дявола, готов да продаде душата си в сделка със сатаната, Монте Кристо се проявява като съвършен индивидуалист, което е характерна черта на романтическия герой. Стигайки до крайност, героят разбира, че бунтът му срещу обществените закони не може да бъде същевременно бунт срещу нравствените норми и разрушаване на моралните принципи. С болка и разкаяние той открива, че средствата, избрани за борба със злото, са проявление на греха. Израз на променената му позиция е неочакваното му решение да пощади живота на Данглар и да отнеме почти цялото му богатство в полза на приютите за бедни. Едмон Дантес не отмъщава заради себе си, а приемайки себе си като оръдие на божествената справедливост. Това кореспондира със свободолюбивия романтичен порив на човека към духовен простор и нравствено съвършенство. Завършекът на рома отвежда героя отново в началото на пътя. Но в този момент той вече е различен. Изричайки „Чакай и се надявай!“, героят обобщава своята изстрадана житейска философия, която има нова опора. Тя вече не е подхранвана от жаждата за отмъщение, а от родилата се в сърцето му надежда. В духа на романтизма Дюма изгражда образа на чудака, който не е разбран от консервативното общество. Загадъчното и тайнственото в живота на Монте Кристо го изтръгва от кръга на обичайното, банално ежедневие и му придава екзотичен, почти приказен ореол. При цялата си житейска несъстоятелност, образът е силно въздействащ. Убедителността му се заключава в благородните намерения на героя като изразител на човешкото право да защити застрашеното лично щастие и романтичния порив към красотата в живота.
Бел.- Ползвани са материали от pomagalo.com.
15.05.2013 16:42 -
Хуморът в повестта „Българи от старо време“ (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
Наречена битова повест, творбата на Любен Каравелов не просто описва живота на възрожденеца под робство. Авторът предлага и една критична гледна точка, която представя българина и неговата психология от друг ъгъл. Погледнат с ирония и сатиризиран, той губи идеализирания си образ и стига дори до абсурда.
Комичното в повестта се поражда многостранно. То е на нивото на отношението на автора към героите, изразено в неговите ремарки и в представянето на биографиите им. Откриваме го и в поведението и диалозите на старите българи.
Зевзеклъкът е характерна черта за хората, живеещи в робство. Такива са и част от героите.
Хаджи Генчо е от тези българи, които рядко се раждат и на Еньовден и не може да се намери дори в Ингелизко. Той е толкова специален, че се отличава „като червеното яйце“. На неговата ученост са противопоставени странности в характера, които снизяват изкуствената извисеност на образа. Претенцията му за това, че е „направен за големи работи“ се стопява от неговата дребнавост, използвачество и тарикатлък.
Той обича да хапва и пийва за чужда сметка. Винаги открива начин да се сдобие с почерпка или чужда вещ. Хаджи Генчо не обича закачките с неговата личност и им отговаря отмъстително. Такъв е случаят с магарицата, която синът му язди и забележката на дядо Вълко по негов адрес.
Характерът на чешита е такъв, че той често върши безсмислени неща с претенцията за значимост. Ценността на хаджи Генчо се крепи на обичта му да гради кочеци и сенници, с които е изпълнен дворът му. Друго негово любимо занимание е грижата за градинката, в която се разхожда по гащи и без притеснение от гостите.
Чревоугодничеството му го е научило на хитрост и изобретателност в методите. Той събира вещи, които, ако не потрябват нему, ще потрябват другиму и ще станат повод за безплатна трапеза. Едно от средствата му да пийва от виното на дядо Либен пък е безкрайното му ласкателство по негов адрес и ухажването на внуците му с подаръци.
Безплатните съвети, които раздава, за да изтъкне своята ученост, понякога го въвличат в нежелани ситуации. Пример за това е нахлупването на главата му гювеча на Петко Ослеков. Такива епизоди са извор на искрения смях на читателя. Те са доказателство за чувството за малоценност и за ограничения душевен и нравствен хоризонт на героя.
Не по-различен в своите характерности е приятелят на хаджи Генчо. Дядо Либен се отличава със своя бабаитлък и любов към юнашките постъпки. Тъмното му минало го е направило бохем, хайдутин и любител на ергенския живот. Господарското му чувство го кара да се държи като „церибашия“. Наречен е от автора „граф“, „рицар“ и „орел“. Той винаги е придружаван от слуги, които водят коня му и го превеждат до олтара, когато посещава църквата. Демонстрираният от него аристократизмът е всъщност преувеличен и го прави комичен в очите на читателя.
Двамата приятели са еднакво себични и деспотични. Това поражда конфликти между тях, изведени на равнището на диалога. Наддумването и надхвалването често ги водят до безсмислени изводи и ги представят като глупави и ограничени. Вечни са мъжките им спорове за виното, конете, оръжията и превъзходствата на англичани и московци. В тях аргументите им са силно преувеличени и често личи непознаването на световната култура.
В закостенелите представи на българите англичаните са „ингелизи“, а немците- неми. Бонапарт е „Панапарт“, Кутузов- „Кутузин“, а Суворов- „Саваров“. Изкривеното робско съзнание пречупва чуждата култура и я отразява до неузнаваемост като криво огледало. Читателят е объркан от подобно „побългаряване“ и понякога се затруднява да разбере за какво говорят героите.
Комичното в повестта ярко се проявява на равнището на авторовите ремарки. Най-често те се откриват при портретуването. В очите на дядо Либен хаджи Генчо прилича на кошер или захарна глава. Липсва му гиздост и снага. Оприличен е на мях, подпухнал и червен. Обикновено сравненията са от битовия речник на българите, но се случва и да се използват по-екзотични: мустаците на дядо Либен са като на най-големия рак, а когато носи годежната китка се перчи „като паун“. Подпийнал, той „разцъфтява като кукуряк“.
Осмени са и копривщенските свахи, потънали в глупави суеверия и езически вярвания. На тях авторът не гради точен физически образ, за да подчертае безличието им. Една от интригантките той нарича просто „голямата чалма“. Лишеността от конкретен човешки образ и безсмислените и несъстоятелни диалози на скучаещите стари жени буди смеха на читателя.
Извор на комизъм в повестта е речта на героите, изпъстрена с черковнославянски, турски и характерни, трудно преводими диалектизми. Не липсват обидни думи, наподобяващи народни поговорки изрази.
В ласкателния тон на хаджи Генчо и дядо Либен можем да срещнем изрази като „златен и сребърен човек“, „алмаз“, но и обиди по адрес на коня на чорбаджията, когато избухва спор, който бива назован „клепоуха свиня“. На свой ред учителят на Копривщица се превръща в „ахмак“. Той сам се определя като „старо врабче“, което няма да влезе в капана на дядо Либен.
Старият чорбаджия е извор на мъдрост, когато изразява почитанието си към хубостта, а не произхода на невестата: „За кой дявол ми е нейният корен, когато месечината ѝ е като решето“. С думите си той провокира юначество у сина си. Упреква го, че се е „разхарахорил“ и го съветва: „Бъди мъж, а не бабичка…“
Дребнави и дребни в очите на читателя и извисени в собствените, главните герои на Любен Каравелов могат да стигнат до крайност и цинизъм. И това е колкото симпатично и будещо усмивка, толкова и отблъскващо и грозно. Те са хора, загубили представа за важните неща, потънали в чувството си за малоценност и робска психика и герои на ръба на обезличаването.
Комичен е опитът им да се представят като цивилизовани хора- такива, които не остават затворени в рамките на своята култура. Смешна е претенцията им и разминаването ѝ с реалността. Но буди надежда изборът на дядо Либен да подкрепи новото и младостта, проявени в стремежа към свобода и лично щастие на сина му. Този стар българин носи успокоение у читателя, че отминалото време, въпреки ограничеността си, е способно да разбере философията на бъдещето.
15.05.2013 11:52 -
„Българи от старо време“- книга паметник на народния бит (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
„Българи от старо време“ е творба, която може да се тълкува многопосочно. Нейната ценност е именно в това, че не е едностранчива, а предлага различни гледни точки към патриархалния свят. В нея Любен Каравелов утвърждава всичко онова от него, което е добро и красиво, което може да бъде възприето от една настъпваща нова епоха.
Положителното на отминаващото време авторът открива в будещите родолюбие и умиление природни пейзажи на родния му град. Съзира го и в традиционните му обредност и песенност, във фолклорните представи за красиво и добро, въплътени в образите на част от героите.
Любен Каравелов създава своята творба далеч от родината. В неговите спомени Копривщица е потопена в аромата на майската природа и цъфналите рози. Изпълнена е с песента на девойките и изпъстрена с накацалите като птици двукатни къщи. Носталгията му към родния край е много силна и тя ясно личи в упоението и старанието, с което предава красотата му. Природата е неизменна част от представата му за родното, от образа на бащиния дом. Най-силни и въздействащи са думите му: „Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали, и техните бистри и студени извори! Обичам те, мой мили краю!“. Лирически отклонения с идилични описания на копривщенския бит като тези, в които южното слънце събужда балканската природа през пролетта, а моми и ергени се задяват по време на трудовия им ден, разкриват неговата неугасваща обич и почит към картината на българския живот.
Преклонението на Любен Каравелов пред старината, пред фолклорната традиция е свързано с изображението на младите. Авторът се възхищава от умението на народния певец да портретува и това личи от описанията им. Лила е типичната девойка от фолклорните текстове. Тя носи характерните за тях черти: очи като вишни-череши, вежди като пиявици, зъби като маргатар, а снага като фидан в градина. Не прави изключение и Павлин: той е „гиздаво ергенче“, има умно лице, високо чело и големи очи, лицето му е „пълно и гладко, а тялото- право и гиздаво. Лила е „гълъбица“, а Никола- „сив ясен“(сокол). За Любен Каравелов физическата красота е винаги в хармония с човешките добродетели- принцип, също наследен от фолклорната традиция. Затова Лила е и работлива, умна, пъргава, весела и добра въртокъщница, а Павлин- кротък, трудолюбив, прям и с пъргав ум.
Портретните характеристики Любен Каравелов допълва при описанието на обредите- задевките, сватосването и годежа. В тях той вплита всички характерни за традицията детайли- напиването на момината вода и краденето на цветето ѝ; стъкмяването на китката; ритуала на гостуването; задължителният за церемониала диалог. Авторът не пропуска нито една подробност и така гради една детайлна представа за обичаите на българина. С етнографска точност проследява както интериора на хаджи Генчо, така и поведението на всеки от героите. Предоставя пълен списък на даровете на всяка от страните в годежа.
Изключителната наблюдателност и внимание на автора, обърнати към народната традиция, са доказателство за неговото преклонение към нея. Част от това национално богатство е песента. Нейната функция се проявява в зависимост от мястото ѝ в повествованието и от героя, който я изпълнява. Дванадесетте песни, които изпълват повестта, са такива, които възхваляват красотата на българската девойка или са представени като част от времето ѝ за труд или за творене на красота. Няколко от тях са песни на дядо Либен, който обича да си подпява. Любимата му е тази за Мануш войвода, защото му напомня хайдушкото минало. А най-обичаната от хаджи Генчо е свързана с пиенето на вино, което е негово любимо занимание. (бел.- вж. пълен списък на всички песни в повестта в края на съчинението)
Дали допълва характера на героя или изразява общи български черти, певческото творчество е част от живота на българина и Любен Каравелов не пренебрегва този факт. Извеждайки предпочитанията на героите, той прави видим, обобщава и осмисля българския „табиет“- начина на живеене, ежедневния бит на народа ни, неговите ценности и нрав.
Авторът максимално точно предава духа на българската традиция. За да го съхрани и изрази вярно, той черпи от щедрата национална съкровищница и изпъстря речта си с афоризми, поговорки и находчиви сравнения. Дядо Либен чете „параклис“ на Павлин или го упреква, че „гледа като мисир на слънце през марта“, че налита на женитба „като муха на мед“. Подобни сравнения са част от портретните характеристики или нрава на героите. Хаджи Генчо има нос „като краставоселска краставица“ и се държи като „Кралевити Марко“ или „Синтип философ“. Те са и които внасят хумор в повестта.
Белетристът Любен Каравелов е майстор на битовата обрисовка. Рисувайки народния живот, той се проявява като негов добър познавач и ценител.
Всичко свързано с родния край, което носи здраве, сила и жизненост, авторът наблюдава с любов и утвърждава. И не е случайно определението за творбата му, което се превърнало в негова емблема, а именно, че „Българи от старо време“ е „книга паметник на народния бит“.
____________________
Бел. Народната песен в „Българи от старо време“:
1. Песен, възхваляваща красотата на българската девойка. 2. “Черней, горо“- песен на девойка, метяща двора. 3. Дядо Либен си подпява от радост. 4. Песен на циганите, когато дядо Либен иска да го черпят. 5. Любимата песен на дядо Либен за юнашки подвизи- тази за Мануш войвода. 6. Подпяването на дядо Либен, когато си пие кафенцето. 7. Песен на Иван, когато дядо Либен му заповядва. 8. Песен на хаджи Генчо за виното. 9. Песен на девойките, когато садят цветя. 10. Песен на старата сваха, изразяваща злостта ѝ. 11. На годежа по пътя към дядо Либен циганите пеят. 12. Песен на св.Атанас.
P.S. Песента би могла да бъде предмет на отделна, самостоятелна тема на разглеждане. Силно застъпеното ѝ присъствие в повествованието, вероятно, е една от причините повестта да бъде адаптирана и превърната в оперета.
Бел. Народната песен в „Българи от старо време“:
1. Песен, възхваляваща красотата на българската девойка. 2. “Черней, горо“- песен на девойка, метяща двора. 3. Дядо Либен си подпява от радост. 4. Песен на циганите, когато дядо Либен иска да го черпят. 5. Любимата песен на дядо Либен за юнашки подвизи- тази за Мануш войвода. 6. Подпяването на дядо Либен, когато си пие кафенцето. 7. Песен на Иван, когато дядо Либен му заповядва. 8. Песен на хаджи Генчо за виното. 9. Песен на девойките, когато садят цветя. 10. Песен на старата сваха, изразяваща злостта ѝ. 11. На годежа по пътя към дядо Либен циганите пеят. 12. Песен на св.Атанас.
P.S. Песента би могла да бъде предмет на отделна, самостоятелна тема на разглеждане. Силно застъпеното ѝ присъствие в повествованието, вероятно, е една от причините повестта да бъде адаптирана и превърната в оперета.
15.05.2013 10:25 -
Бащи и деца / Старите и младите / Тържеството на младостта в „Българи от старо време“ (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
Повестта „Българи от старо време“ е отпечатана за първи път на руски език в Москва през 1867г.. Тя е пропита както с топла обич към родния край, така и с ирония към копривщенските нрави. Далеч от родината, младият писател живее със спомените за прелестта на родния град. Той рисува Копривщица, потопявайки я в идилични природни картини и изобличавайки консервативното мислене на българите от старото време.
В своята творба Любен Каравелов представя сблъсъка на закостенелия традиционен мироглед, скован от дребнавост и суеверия, с искреността и неподправения ентусиазъм на младостта. Изразители на остарелия светоглед са хаджи Генчо и дядо Либен, а на противоположния бряг са техните деца Лила и Павлин.
С ирония и хумор се обръща към старите писателят. Някогашният Генчо с прякор „Кукумявката“ е килиен учител, който е приеман от всички за личност с енциклопедични познания. Той е „жива душа и пъргаво сърце…“, „чисто злато…“. Всепризната е неговата ученост, а училището му е цяла „Калифорния“ и прилича на чифлик с много мисирки, гъски, патки, кокошки и свине, отглеждани от учениците му.
Идеализираният му образ приключва там, където започват недостатъците и зевзеклъкът му. Хаджи Генчо е дребнав и болезнено педантичен човек, което личи от музея му, в който всяка вещ има своя история, старателно описана от него. Пословични са неговото използвачество, чревоугодничество и самомнение. Той обича да похапва и пийва за чужда сметка. Грубостта във възпитателските му методи граничи с деспотизъм и терор над възпитаниците му, което го прави нравствено ограничен. Като такъв се проявява и в отношението си към любовта на дъщеря си. Егоизмът и себичността му го карат да застане на пътя на нейното щастие.
Приятелството на хаджи Генчо с дядо Либенсе крепи на основата на безкрайната любов на първия към хубавото старо вино на втория. Двамата копривщенци са врагове в своите симпатии- единият към „ингилизите“, а другият към московците. Дядо Либен е от местната „аристокрация“, макар да не е със съвсем чисто минало. Той е „лудомладовец“, както го нарича авторът, човек с юнашки навици, обичащ конете и оръжията. Подобно на своя бъдещ сват, и дядо Либен се отличава със стремежа си да бъде господар, да стои над другите, да се отличава от съгражданите си. Той има слуга, с когото се държи грубо и жестоко и комуто не позволява да се подиграва с положението му. Тези му черти го доближават до характера на хаджи Генчо и дават основание героите да бъдат определяни като носители на закостенял консервативен мироглед.
Изразители на старото, на една отминаваща епоха, са и копривщенските свахи. Скуката и еднообразният живот, който водят, стават причина за пораждането на глупави суеверия и клюки. Грубата намеса в живота на другия е характерен белег за провинциалния манталитет, който е обект на критика от страна на автора. Любен Каравелов показва как разпространяването на неверни слухове по адрес на хаджи Генчо, че от комина му изхвръкнал огнен змей, а в двора му витаят таласъми и подобни на тях същества, както и вярата в хорската мълва от страна на дядо Либен, могат да се превърнат в пречка за щастието на младите.
Лила и Павлин са отрицанието на стария свят. Макар да са изградени в духа на фолклорната образност, в тях не личи ирония и осмиване от страна на автора. Те са въплъщение на доброто в традицията и носители на нов светоглед. Героите не се поддават на интригите на местните. Те показват умение да различават доброто от злото и се борят за любовта и щастието си. Лила и Павлин се изправят срещу света на своите родители, на своите предци, като в същото време носят неговите символи на доброто.
Развалянето на годежа става причина Павлин да се опита да отвлече своята любима, с пълното ѝ съгласие за това. Хаджи Генчо категорично се противопоставя на смелостта му и изпраща Лила в манастир. В този важен за младите момент у дядо Либен се събужда типичната за него лудомладовщина. Той застава на страната на своя син и го подкрепя в решението му да изживее щастието. За разлика от хаджи Генчо, проявява разбиране към желанията на децата и утвърждава идеята, че няма нищо по-хубаво от младостта, чиято задача е да носи развитие, да движи живота напред.
Тържеството на новия свят, победата на ренесансовото мислене, че човек е свободен и има право да изживява и утвърждава чувствата и идеите си, са явното послание на Любен Каравелов. Въпреки факта, че повестта носи заглавие, което внушава властващата сила на стария свят, се прокрадва и надеждата на автора, че неговите порядки ще останат именно там- в паметта и отминалото време. Той проповядва, че всяка епоха има своите странности, но е добре, когато има приемственост, защото тя е показателят за развитие.
14.05.2013 18:24 -
Новаторът Паисий (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
В историята на българската литература и култура Паисий остава с една малка книжка. Но тя е новаторска по съдържание и форма и поставя началото на нов етап в развитието на българите- Възраждането. Авторът е актуален за времето с проблемите, които поставя. И преди него има писатели, които обръщат внимание на историята, но техните произведения са обвързани със средновековния черковен светоглед.
Новите задачи, които Паисий поставя на литературата, са за тясно сближаване с живота, за служенето на народа, и изискват нова форма- историографията. Той ѝ придава публицистични нотки, идеализира и коментира с оглед на националната идеология.
„История славянобългарска“ е предназначена за широка, народна аудитория. Фактите, които Паисий подбира, целят да въздействат на читателя. Изложението им е актуализирано и подчинено на полемиката. Усещат се вълнението и горещите патриотични чувства, които водят автора при създаването на творбата. Стилът е жив и естествен, гневен и лиричен, и следва душевните подбуди на Паисий да утвърди националното самосъзнание на българите.
Новото в създаденото произведение е будното съзнание и прозорливостта на автора, който се проявява като общественик, загрижен за своя народ. Той прави опит да заговори открито за проблемите му и смело да начертае пътя на неговото избавление, разбирайки ясно, че той се крие в събуждане на заспалите патриотични чувства. Паисий открива новото в забравената традиция. Тя носи позитивен дух за българите и може да допринесе за тях полза.
Паисий решава наболелите проблеми на своето време- разобличава чуждия политически и духовен гнет; произнася сурова присъда над онези свои сънародници, които са готови да се отрекат от народността и езика си, търси опора за това в широките среди на народа. Неговата творба е предназначена именно за тях. Той образова и възпитава, съзнавайки опасността от претопяване. Този негов страстен, открит и патриотичен тон е новост за литературата ни.
С това Паисиевата история се превръща в програма за национално възраждане и в нея откриваме идеологията на националноосвободителните борби.
Авторът без страх разкрива пред очите на читателя истината за робското положение на своя народ. Той описва жестокостта и несправедливостта на поробителя спрямо него. Изобличава открито потисническата и ограбваща система на Турската империя. Но не, за да угнети още повече българите, а за да отвори очите им, да събуди тяхното родолюбие. Паисий разбира, че народът е активен участник в историята, той знае, че тя се гради от обикновения човек. Затова изтъква неговите добродетели и го окуражава, като му припомня стореното от него в миналото.
В зората на нашето Възраждане един монах формулира и задачите, и реалните участници в историческото развитие на народа.
Паисий не е самозабравил се утопист. Той гледа на света рационално в духа на европейското Просвещение, търсейки ползата за българите. С това идейно приобщава нацията ни към Европа и я включва в тогавашния процес на „глобализация“. Пред народа ни в условия на робство се изправя задачата за догонване на развиващите се страни. И Паисий, вече светска личност, но запазил религиозния си мироглед, оценява тази реалност. Разбира потребността „да се обогатиш с разум“ и практично го предлага в творбата си. Той провежда новия морал- рационализма, и в това е неговата новаторска сила.
Новият човек не трябва да забрави Бога, но да обърне поглед към земните неща- да бъде политически свободен, да бъде гражданин на своята държава. Паисий желае да приобщи българите към тези европейски ценности и в това се проявява истинското му историческо съзнание. Политическата философия на автора вижда народа, който се обединява в държава, която е свободна и позволява на хората си да творят блага. Паисий осъзнава тази необходимост и провокира у народа държавническо чувство.
Проблемите за превръщането на народа в нация и формирането на държава са големите проблеми на „История славянобългарска“. Те са модерни за времето си и поставянето им от Паисий показва, че независимото съществуване е естественото състояние на всеки етнос. Потребността от такова е изконно право на българите. Свободното им политическо, културно и духовно развитие зависи единствено от осъзнаването им като нация с общи интереси и стремежи. В изразител на този нов дух се превръща Паисий, създавайки „История славянобългарска“.
14.05.2013 16:07 -
Патриотичният патос на Паисий в диалог с поколенията (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
„История славянобългарска“ е началото на онзи зов, който свързва миналото и настоящето на българите и отправя взор към бъдещето им. Творбата изразява болката на автора по род и родина, неговото силно желание да вдъхне вяра на народа си, че има право на духовно и културно битие. Паисий се стреми да събуди у своя читател разум за ползата от познаването на своята история.
Патриотизмът на автора хвърля мост към националното съзнание на настоящото и на бъдещите поколения. Той знае, че духовното узряване е дълъг и мъчителен процес и се надява неговата творба да го подхранва.
Като идеал на българското Възраждане, над всичко Паисий поставя чувството си за дълг към народ и общество. Той се чувства отговорен пред българите да буди чувството им за историческа памет. Макар, както сам казва, да не е учил нито граматика, нито светски науки, авторът оценява опасността от негативните процеси на отродяване и чуждопоклонничество. Страхувайки се от загубата на паметта за славното минало, се заема с нелеката задача да го припомни и възвеличи. Знае, че всяка земна власт е преходна и носи суета, но приканва читателя да се уповава на Божията промисъл.
Патриотичният повик на възрожденеца звучи и от съчетаването на гражданска, политическа, църковна и културна история в неговата творба. Паисий обяснява историческото развитие с мотива за повторяемостта. Това трябва да събуди мотивацията у читателя, че славното ни минало е знак за славно бъдеще. Те са, които ни осигуряват място в световната, славянската и византийска култура.
Паисий не е никак обективен. Неговите романтични и публицистични изблици, пристрастието при тълкуването на фактите целят единствено да съградят емоционалната историческа памет на българина. Защото само тя е способна да надскочи времето. Идеализацията и лирическите струи са лесно усвоими от читателя от всяка епоха и хилендарският монах знае това.
В историческия разказ присъстват всички факти, които са повод за национална гордост: подвизите на Крум и Симеон, възстановяването на Втората българска държава от въстанието на Асен и Петър. Макар в робство, народът ни е видян от Паисий като твърд и устойчив на трагичния жребий, пазещ своята вяра и оцеляващ в тежките обстоятелства.
Историята на Паисий прави опит да съедини миналото с настоящето и да даде перспектива за бъдещето на своя народ. Предвид тежката робска съдба, авторът насочва погледа на своите читатели към духовното минало, което трябва да окуражи и сплоти народа и да го превърне в нация. Патриотизмът на монаха е пряко обвързан и с европейските тенденции за издигане и утвърждаване на народностните белези- род, език, история. Затова и Паисий не пропуска да изтъкне факта, че българите са първи сред славяните, които са покръстени и имат своя писменост.
Със своето родолюбие Паисий се представя като духовен учител на своя народ. Като будител за българите, той ги кара да не се съмняват, че имат бъдеще. То се осмисля от вековната им славна история, а само тя може да превърне държавата им в силна и славна. Чрез своя патриотизъм Паисий провежда европейската национална идея и ни приобщава към цивилизования и развиващ се свят- една модерна и актуална амбиция и днес.
14.05.2013 14:47 -
Патриотичният патос на Чинтуловата поезия (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
Свободата на народа е революционен идеал за Добри Чинтулов. Копнежът по нея е основният център, около който е ориентирана неговата поезия. Защото тя е възторжената мечта на всеки българин от годините на робството, осъзнал потребността от нея. Тя поражда пламенния патос на поета, който той желае да вдъхне на своите сънародници.
Копнежът за свобода ражда идеята за всенародния бунт. Революционните стихове на Добри Чинтулов са призив за пробуждане на патриотизма у поробения народ като път за осъществяване на националния идеал.
Чрез въздействащ призивен тон, чрез мотивите за робския сън и революционното пробуждане, чрез величавия образ на българския юнак и вярата за успешния край на борбата, патриотът Чинтулов внушава идеята за съдбовния миг на общонационалния бунт.
Характерен образ за цялата българска възрожденска литература е този на съня, активно противопоставян на пробуждането. Той е символ на заключените сили на народа, на неговото апатично отношение към собствената му съдба. Сънят е отказ от съществуване. Той показва неспособността на българите да поемат отговорността за своя живот и да го доведат до промяна.
В поезията на Чинтулов сънят е синоним на робско търпение:
„И тъй ний много претърпяхме, но стига толкоз да търпим,“ („Стани, стани, юнак балкански“).
Сънувайки, българите са спрели времето, прекъснали са неговия ход, а с него и своето развитие. Стиховете на Добри Чинтулов са белег за осъзнаване на робското безвремие и за безсмисленото и безполезно упование в Бога. Сънят е равнозначен на смърт, на липса на живот и това провокира автора да отправи своя зов за пробуждане на патриотизма. С помощта на преки обръщения към юнака балкански и към своите братя („Стани, стани, юнак балкански“), към българските юнаци и тяхното олицетворение- лъва („Българи юнаци“), Чинтулов се стреми да извади своя народ от робския сън. Реторичните въпроси разкриват истината за неговото безропотно търпение:
„Българи юнаци, ще ли още спим?“ („Българи юнаци“).
А с повелителните форми „стани“, „събуди“, „да развием“, „да гинат“ е изразен подтикът към действията, които трябва да извърши народът ни, за да излезе от хипнозата на робството. Творбите на Чинтулов са сякаш поетичен отглас на далечните приказни сюжети, в които времето е спряло, героят е обезсилен или заспал и така прекъсва естествения ход на събитията. В тях прозира идеята за битката между доброто и злото. Чинтуловите текстове налагат този паралел: народът спи, а поробителят пие от силата му. Подтисникът е представен чрез образа на змията- митичен символ на вселенското зло, чиято глава трябва да бъде строшена. Начинът народът ни да се справи с него е изразен чрез хипербола:
„С крака да ѝ строшим главата,“ („Стани, стани, юнак балкански“).
Тя е застанала на пътя към свободата и лишава българите от изконното им естествено право- да бъдат свободни. Образът на историческия противник присъства и чрез своя хералдически символ- полумесеца, противопоставен на балканския лъв. Възправянето им един срещу друг чрез средствата на поезията е символна картина на битката:
„Да стане лева наш балкански…“ (пак там).
Не особено конкретно е описанието на поробителя. Назован прекалено обобщено като „змия“, „полумесец отомански“, „турски племена“ („Стани, стани, юнак балкански“) и „турски глас“ („Българи юнаци“), той не носи акцента на Чинтуловата поезия. Знаково и силно емоционално натоварен е образът на бунта. Тиранинът е припознат като причина за робството и средството за неговото отхвърляне е революционният подем. Поетът не обвинява пряко българите, въпреки че призивността на стиховете му е показателна за бездействието им. За него те все още са „народ“ и „ний“. Чувството за национално единство присъства, щом авторът използва израза „нашият народ“ („Българи юнаци“). Но е нужно той да се отрече от сляпото религиозно упование в Бога и да предприеме конкретни действия, за да постигне свободата си. Чинтулов изразява идеята, че вярата в собствените сили може да предизвика на помощ останалите славяни:
„начало покажете вий;“
и „На помощ сърби, черногорци със радост ще се затекат, а и от север храбри руси тозчас ще да се появят.“ („Стани, стани, юнак балкански“).
Необходимо условие са и готовността за саможертва, мъжкото сърце и българско име: т.е. самосъзнание за национална принадлежност, която трябва да бъде защитена. Събуденият и осъзнал потребността от политическа и духовна независимост народ е асоцииран с приказния юнак, който води останалите и побеждава. Но не само водач, но и самотният прогласител на идеята за освобождение може да бъде такъв:
„сам юнак на коня с тръба зове свойте братя:“ („Вятър ечи, Балкан стене“).
Водител е и лъвският знак („Българи юнаци“ и „Вятър ечи, Балкан стене“)- белег за национална памет, за възкресената от миналото сила. Възпламенени от патриотизма и от идеята за свободата, българите са способни да водят достойна битка. Знак за нейното начало са развитите знамена. С помощта на глаголи Чинтулов звуково предава разгръщането ѝ:
„Пушки и топове като загърмят, саби и ножове ще да зазвънчат.“ („Българи юнаци“).
Изходът от нея е представен в стихотворението „Стани, стани, юнак балкански“ чрез метафоричния образ на светлината:
„да светне нашата земя,“.
Краят на съня е настъпил и пробуждането носи национално обновление и слава. Видението за бягащия от българите турски глас („Българи юнаци“) разкрива убедеността и увереността на Чинтулов за успешния край на битката. Той не се съмнява в него, защото народът ни е побеждавал и е нужно отново да го стори:
„да бъдем пак, каквито бяхме,“ („Стани, стани, юнак балкански“).
Съхранили родолюбивите чувства на българите от Възраждането, Чинтуловите песни са символ на пробуждането. Те носят осъзнатата потребност да се чувстваме народ, който обича мястото, където живее и го защитава, защото го приема за свое. Вдъхват непримиримост към подчинение на чужда власт и любов към свободата. Те са горещ призив да запазим националното си самосъзнание и да не се спираме да бъдем българи.
„И тъй ний много претърпяхме, но стига толкоз да търпим,“ („Стани, стани, юнак балкански“).
Сънувайки, българите са спрели времето, прекъснали са неговия ход, а с него и своето развитие. Стиховете на Добри Чинтулов са белег за осъзнаване на робското безвремие и за безсмисленото и безполезно упование в Бога. Сънят е равнозначен на смърт, на липса на живот и това провокира автора да отправи своя зов за пробуждане на патриотизма. С помощта на преки обръщения към юнака балкански и към своите братя („Стани, стани, юнак балкански“), към българските юнаци и тяхното олицетворение- лъва („Българи юнаци“), Чинтулов се стреми да извади своя народ от робския сън. Реторичните въпроси разкриват истината за неговото безропотно търпение:
„Българи юнаци, ще ли още спим?“ („Българи юнаци“).
А с повелителните форми „стани“, „събуди“, „да развием“, „да гинат“ е изразен подтикът към действията, които трябва да извърши народът ни, за да излезе от хипнозата на робството. Творбите на Чинтулов са сякаш поетичен отглас на далечните приказни сюжети, в които времето е спряло, героят е обезсилен или заспал и така прекъсва естествения ход на събитията. В тях прозира идеята за битката между доброто и злото. Чинтуловите текстове налагат този паралел: народът спи, а поробителят пие от силата му. Подтисникът е представен чрез образа на змията- митичен символ на вселенското зло, чиято глава трябва да бъде строшена. Начинът народът ни да се справи с него е изразен чрез хипербола:
„С крака да ѝ строшим главата,“ („Стани, стани, юнак балкански“).
Тя е застанала на пътя към свободата и лишава българите от изконното им естествено право- да бъдат свободни. Образът на историческия противник присъства и чрез своя хералдически символ- полумесеца, противопоставен на балканския лъв. Възправянето им един срещу друг чрез средствата на поезията е символна картина на битката:
„Да стане лева наш балкански…“ (пак там).
Не особено конкретно е описанието на поробителя. Назован прекалено обобщено като „змия“, „полумесец отомански“, „турски племена“ („Стани, стани, юнак балкански“) и „турски глас“ („Българи юнаци“), той не носи акцента на Чинтуловата поезия. Знаково и силно емоционално натоварен е образът на бунта. Тиранинът е припознат като причина за робството и средството за неговото отхвърляне е революционният подем. Поетът не обвинява пряко българите, въпреки че призивността на стиховете му е показателна за бездействието им. За него те все още са „народ“ и „ний“. Чувството за национално единство присъства, щом авторът използва израза „нашият народ“ („Българи юнаци“). Но е нужно той да се отрече от сляпото религиозно упование в Бога и да предприеме конкретни действия, за да постигне свободата си. Чинтулов изразява идеята, че вярата в собствените сили може да предизвика на помощ останалите славяни:
„начало покажете вий;“
и „На помощ сърби, черногорци със радост ще се затекат, а и от север храбри руси тозчас ще да се появят.“ („Стани, стани, юнак балкански“).
Необходимо условие са и готовността за саможертва, мъжкото сърце и българско име: т.е. самосъзнание за национална принадлежност, която трябва да бъде защитена. Събуденият и осъзнал потребността от политическа и духовна независимост народ е асоцииран с приказния юнак, който води останалите и побеждава. Но не само водач, но и самотният прогласител на идеята за освобождение може да бъде такъв:
„сам юнак на коня с тръба зове свойте братя:“ („Вятър ечи, Балкан стене“).
Водител е и лъвският знак („Българи юнаци“ и „Вятър ечи, Балкан стене“)- белег за национална памет, за възкресената от миналото сила. Възпламенени от патриотизма и от идеята за свободата, българите са способни да водят достойна битка. Знак за нейното начало са развитите знамена. С помощта на глаголи Чинтулов звуково предава разгръщането ѝ:
„Пушки и топове като загърмят, саби и ножове ще да зазвънчат.“ („Българи юнаци“).
Изходът от нея е представен в стихотворението „Стани, стани, юнак балкански“ чрез метафоричния образ на светлината:
„да светне нашата земя,“.
Краят на съня е настъпил и пробуждането носи национално обновление и слава. Видението за бягащия от българите турски глас („Българи юнаци“) разкрива убедеността и увереността на Чинтулов за успешния край на битката. Той не се съмнява в него, защото народът ни е побеждавал и е нужно отново да го стори:
„да бъдем пак, каквито бяхме,“ („Стани, стани, юнак балкански“).
Съхранили родолюбивите чувства на българите от Възраждането, Чинтуловите песни са символ на пробуждането. Те носят осъзнатата потребност да се чувстваме народ, който обича мястото, където живее и го защитава, защото го приема за свое. Вдъхват непримиримост към подчинение на чужда власт и любов към свободата. Те са горещ призив да запазим националното си самосъзнание и да не се спираме да бъдем българи.
14.05.2013 12:53 -
Миналото- национален залог за бъдещето (есе, БЕЛ, 10 клас)
Ключови понятия като народ, език, отечество формират представата за национална идентичност. Те са натоварени със смисъл, който ни кара да изпитваме национална гордост и да се проявяваме като патриоти. Наша е отговорността да съхраняваме тяхното значение и с това да допринасяме да бъдат част от речника и на бъдещите българи.
Нишката на националното културно-историческо развитие е водила народа на българите през вековете. Тя му е давала сила да оцелява и да се съхранява, да носи все още своето име- „български“.
Понятието „минало“ включва случилото се преди, някога назад във времето, а изразите „минало на една нация“ и „минало на един народ“ са сбор от ключови исторически и културни събития. Те са символ за връзката между хората, живеещи на една територия в продължителен отрязък от време. Всичко случило се в далечното и по-близко „преди“ ги прави общност, обединена от единни ценности. Всеки народ е народ на първо място заради своето историческо минало. Макар началото му да се губи в мъглите на времето, има събития, които чертаят линията на превръщане на една група хора в общност, която има общи преживявания. Военните подвизи и победи сближават, особено когато става въпрос за отвоюване на територия. Народите водят кръвопролитни сражения, за да отстоят себе си и да защитят своето място и право на живот. Това е свързвало хората, макар и не без цената на жертви. И българите имат свой пантеон от царе- военачалници, водили битки за национално утвърждаване и описани от Паисий Хилендарски не без проява на гордост и самочувствие заради стореното от предците му. Общите исторически преживявания- победи и разгроми, възходи и падения, чертаят във времето линията на народната съдба, в която да откриваме поводи да бъдем патриоти. Те са пътят, довел българите в настоящето и напомнящи им за техния корен. Миналото е пазител на историята, но и на културните достижения на един народ. То гради стремежа към познание и духовно развитие. Част от свещеното за българите „преди“ са неговите учители, просветители, учени и светци. Създаденото от тях е формирало и подхранвало душевността на народа ни, неговите нравствени и ценностни потребности. Защото народът не е просто населението на една територия. Той е нейната душа, нейният дух. Той е този, който с присъствието и със сътвореното в културно отношение, я прави значима. Изтеклото време има способността да оставя следи- върху предметите, вещите, произведенията на изкуството, хората. Те са знаците за онова, което е било, и в тях е бисерът- ценното на онова, което е станало плод на вековни усилия. Иначе казано, в националните паметници и в себе си трябва да търсим своето минало. В тях се пази изкристализиралата мъдрост на времето, която може да ни покаже как да станем част от бъдещето.
Понятието „минало“ включва случилото се преди, някога назад във времето, а изразите „минало на една нация“ и „минало на един народ“ са сбор от ключови исторически и културни събития. Те са символ за връзката между хората, живеещи на една територия в продължителен отрязък от време. Всичко случило се в далечното и по-близко „преди“ ги прави общност, обединена от единни ценности. Всеки народ е народ на първо място заради своето историческо минало. Макар началото му да се губи в мъглите на времето, има събития, които чертаят линията на превръщане на една група хора в общност, която има общи преживявания. Военните подвизи и победи сближават, особено когато става въпрос за отвоюване на територия. Народите водят кръвопролитни сражения, за да отстоят себе си и да защитят своето място и право на живот. Това е свързвало хората, макар и не без цената на жертви. И българите имат свой пантеон от царе- военачалници, водили битки за национално утвърждаване и описани от Паисий Хилендарски не без проява на гордост и самочувствие заради стореното от предците му. Общите исторически преживявания- победи и разгроми, възходи и падения, чертаят във времето линията на народната съдба, в която да откриваме поводи да бъдем патриоти. Те са пътят, довел българите в настоящето и напомнящи им за техния корен. Миналото е пазител на историята, но и на културните достижения на един народ. То гради стремежа към познание и духовно развитие. Част от свещеното за българите „преди“ са неговите учители, просветители, учени и светци. Създаденото от тях е формирало и подхранвало душевността на народа ни, неговите нравствени и ценностни потребности. Защото народът не е просто населението на една територия. Той е нейната душа, нейният дух. Той е този, който с присъствието и със сътвореното в културно отношение, я прави значима. Изтеклото време има способността да оставя следи- върху предметите, вещите, произведенията на изкуството, хората. Те са знаците за онова, което е било, и в тях е бисерът- ценното на онова, което е станало плод на вековни усилия. Иначе казано, в националните паметници и в себе си трябва да търсим своето минало. В тях се пази изкристализиралата мъдрост на времето, която може да ни покаже как да станем част от бъдещето.
13.05.2013 18:08 -
„Ветрената мелница“- разказ за жизнелюбието на българина (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
„Ветрената мелница“ е от кръга разкази на Елин Пелин, в които писателят се съсредоточава върху нравствените добродетели на българския селянин. Това са творби, в които човешката душа избликва жива и естествена и се разкрива непредсказуема като природата. Техни герои са мечтателите.
Чрез образите на Лазар Дъбака и дядо Корчан Елин Пелин рисува образа на самотника и чудака, които откриват смисъла на живота си в творчеството. Младите в разказа са носители на жизнеутвърждаващото начало. Чрез празника и веселието, шегите и красотата на танца те изразяват жаждата си за любов и радостта от живота.
Признати от автора за хора с „похватни майсторски ръце“, двамата главни герои са свързани от странно приятелство. „Изобретателният ум“ на Дъбака предлага творчески идеи, които се осъществяват от „неуморните ръце“ на дядо Корчан. Работните инструменти не почиват цели дни, но когато работата свършва до половина, приятелите я изоставят.
Недовършеният скелет на тепавицата така и не се превръща в дарак. Въпреки това, промяната в настроението на природата е творческо предизвикателство за неспокойния дух на двамата герои. Така появилата се суша става причина воденичарите да скроят нов план, в който да вложат своите сили. От внезапната младежка шега на Дъбака се ражда идеята за ветрената мелница.
Дон Кихот е героят, който се бори с ветрени мелници. Начинанието на Лазар Дъбака е не по-малко „ветрено“, както сам казва авторът, но то също е водено от стремежа към творческо осъществяване и активен живот. С неспирен труд и увлечение изобретателите от разказа „Ветрената мелница“ се стремят да реализират идеята си. Изпълнени със сили и надежда, те не обръщат внимание на заядливите подигравки на съселяните си.
Но и този план се оказва неосъществен. Мелницата заприличва на „зъбато чудовище“ и убежище на тъмни духове. Скелетът ѝ е знак за това, че важна е не целта и постигането ѝ, а жадният стремеж към нея, защото животът е начало и вечна промяна към нея.
Съзидателната сила на Лазар Дъбака и дядо Корчан сякаш сплашва сушата. Всемогъща като тази на самия Бог, тя става решение на проблема. В небесния хоризонт се появява облак и за хората от селото настава празник. На върха, където се строи мелницата, се извива хоро като на сватба.
В природата на българина е не само да се труди и страда от непосилната полска работа, но и да се весели. Смехът, песните и танците му са не по-слаба проява на любовта му към живота.
Поведението на Христина, внучката на дядо Корчан, е израз на младостта и жаждата за живот. Осемнадесетгодишната девойка е закачлива, необуздана и игрива: „Каква е дива кокошчица!“- възхищава се на непокорството ѝ Лазар. Нейната поява води до кулминацията на разказа, когато тя се обзалага с младия воденичар да го надиграе в ръченицата.
В този момент в най-силна степен е предадена красотата на българина. По време на танца Христина е „като лебед“, а клепките ѝ са „босилкови“. Дъбакът е „елен“, а движенията му „чудни“. Героите се носят, ситнят и се дебнат един друг.
В лудата надпревара между мъжкото и женското начало прозира красотата. Земното и небесното се борят за надмощие чрез средството на танца, който също е вид творчество като изобретяването. То е израз на човешката душа, а победата на Лазар го показва и като потребно, за разлика от изоставените недовършени строежи, служещи за убежища на змии и гущери.
Силата на творчеството е надмогната от друга творяща сила- тази на любовта. Христина сякаш „възкресява“ Лазар и дава нова посока в живота му.
С този разказ Елин Пелин утвърждава ценни за българина качества. Той е носител на стихията на волната творческа мисъл. Той обича песента, музиката и танца, защото правят тежкия му трудов делник по-лек. Но финалът на разказа показва, че висша ценност за автора, а и за българина, е силата на любовта. Защото тя е двигател на живота, дава начало и води към промяна.
Поведението на Христина, внучката на дядо Корчан, е израз на младостта и жаждата за живот. Осемнадесетгодишната девойка е закачлива, необуздана и игрива: „Каква е дива кокошчица!“- възхищава се на непокорството ѝ Лазар. Нейната поява води до кулминацията на разказа, когато тя се обзалага с младия воденичар да го надиграе в ръченицата.
В този момент в най-силна степен е предадена красотата на българина. По време на танца Христина е „като лебед“, а клепките ѝ са „босилкови“. Дъбакът е „елен“, а движенията му „чудни“. Героите се носят, ситнят и се дебнат един друг.
В лудата надпревара между мъжкото и женското начало прозира красотата. Земното и небесното се борят за надмощие чрез средството на танца, който също е вид творчество като изобретяването. То е израз на човешката душа, а победата на Лазар го показва и като потребно, за разлика от изоставените недовършени строежи, служещи за убежища на змии и гущери.
Силата на творчеството е надмогната от друга творяща сила- тази на любовта. Христина сякаш „възкресява“ Лазар и дава нова посока в живота му.
С този разказ Елин Пелин утвърждава ценни за българина качества. Той е носител на стихията на волната творческа мисъл. Той обича песента, музиката и танца, защото правят тежкия му трудов делник по-лек. Но финалът на разказа показва, че висша ценност за автора, а и за българина, е силата на любовта. Защото тя е двигател на живота, дава начало и води към промяна.
