Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога от Май, 2013 г.
06.05.2013 11:07 -
Умората от безутешните дни и копнежът за бягството от нея в стихотворението „Скрити вопли“ на Димчо Дебелянов (ЛИС, БЕЛ, 8 клас)
Димчо Дебелянов е представител на символизма в българската литература. Поетичният му талант, заедно с драматичния му живот, му създават образа на меланхоличен романтик. Едно от най-популярните му стихотворения е „Скрити вопли”, познато още и като „Да се завърнеш в бащината къща...”. То е включено в стихосбирката „Под тъмни небеса” и преобладаващото настроение в него е печално и носталгично. Елегията разкрива най-съкровените мисли и чувства на лирическия герой, разгърнати в две посоки- мъчителното настояще и копнежът за по-светло бъдеще.
Лирическият Аз е изморен от болезнения сблъсък с горчивата реалност, в която не намира опора и сигурност. Той е уверен, че може да намери утеха в спомена за родния дом, и копнее да избяга в него, за да преодолее болката от потискащото настояще.
Светът и животът са външният враждебен свят, който ранява и нарушава душевната хармония на човека. А родната къща е вътрешното пространство, в което той знае, че може да се чувства защитен и сигурен. Умората от преживяното е тази, която води лирическия герой към въображаемо пътуване до бащиния дом. За това говори употребата на условно наклонение- „да се завърнеш“, „да събудиш“, „да те пресрещне“, „да чезнеш“, „да повтаряш“, „да шъпнеш“. Именно умората от дните го приобщава към всички „скръбни и нещастни“, които познават носталгичното чувство, и го поставя на пътя към дома. Не случайно тя е метафорично назована с епитета „черна“, което подчертава крайното емоционално състояние, в което се намира героят- обезверен, отпаднал, немощен и безсилен, омаломощен. Животът му в настоящето е „бреме“, т.е. тегоба, с която не може да се справи и която не успява да пребори. Той се смалява под напора ѝ и търси път да я преодолее. Умората не е резултат от временен неуспех. Тя е натрупвана с времето, за което говори стихът:
„кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха-“ Предизвикана е от мъчителното страдание далеч от дома, което е непреодолимо и повтарящо се до безкрайност, без възможност героят да намери изход от него. Затова и дните са определени с епитета „безутешни“, защото е трудно да се открие нещо, което да утоли вътрешната жажда за душевен покой. Такава вътрешна опора е мечтата за завръщането в бащината къща. Копнежът по родния дом се превръща в блян, който може да спаси лирическия герой с уюта, спокойствието и хармонията си. Образите и символите, които изплуват в съзнанието му под въздействието на душевните му лутания, са: дворът, прагът, майката, стаята и иконата. Те оформят вътрешния свят, в който героят се чувства сигурен и защитен. Всичко свързано с него носи положителен знак, за разлика от живота в настоящето. Дори нощта, която е символ на мрака, гасне „смирено“ и „разгръща“ „тихи пазви“. Тя „приласкава“ и предразполага към успокоение и душевен мир. В двора вече се събужда радостта, макар и „плаха“, от предусещането за дългоочакваната среща с родното и с най-скъпия на света човек- майката. Наречена „старата“ и определена с „безсилно рамо“, тя е на границата- на прага, между враждебния и непознат и близкия и познат свят. Образът ѝ е представен чрез характеристика на нейната душевност, на вътрешната ѝ и всеопрощаваща сила. Тя е в правото си да осъди и отхвърли своя син, но като пазителка на дома, го посреща с неизменната си „усмивка блага“, израз на безпрекословната ѝ любов. След мига на прошката, той вече може да пристъпи към личния си сакрален център- „стаята позната“, която е последното му убежище- „пристан и заслона“. Едва тук може да се осъществи съкровеното и лично обръщане към самия себе си, както и самоопрощението. В тишината на своята стая, подчертана многократно чрез повторенията на звука „ш“ („шъпнеш“, „тишина“), героят се обръща към „старата икона“. Изразът „впил морен поглед“ подчертава безкрайната жажда и дълго жадуваното изживяване на този миг да пиеш от вярата, която ти е липсвала, да достигнеш края на своето пътуване и това да те направи смирен, спокоен и удовлетворен. Намерил упованието и желаната представа за своя живот, героят се събужда от съня си в края на творбата. Осъзнал невъзможността да бъде осъществен блянът му, той разбира, че копнежът му е само спомен, в който се е изгубил като „печален странник“. За лирическия герой на Димчо Дебелянов родният дом е свещено пространство на себепостигането. Макар бленувано и реално само в илюзорния и химерен свят на въображението, неговото съществуване е вътрешната му опора. Той е възможност за бягство от суровия действителен свят. Упованието в него е единствената му утеха и спасение за наранената му душа.
„кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха-“ Предизвикана е от мъчителното страдание далеч от дома, което е непреодолимо и повтарящо се до безкрайност, без възможност героят да намери изход от него. Затова и дните са определени с епитета „безутешни“, защото е трудно да се открие нещо, което да утоли вътрешната жажда за душевен покой. Такава вътрешна опора е мечтата за завръщането в бащината къща. Копнежът по родния дом се превръща в блян, който може да спаси лирическия герой с уюта, спокойствието и хармонията си. Образите и символите, които изплуват в съзнанието му под въздействието на душевните му лутания, са: дворът, прагът, майката, стаята и иконата. Те оформят вътрешния свят, в който героят се чувства сигурен и защитен. Всичко свързано с него носи положителен знак, за разлика от живота в настоящето. Дори нощта, която е символ на мрака, гасне „смирено“ и „разгръща“ „тихи пазви“. Тя „приласкава“ и предразполага към успокоение и душевен мир. В двора вече се събужда радостта, макар и „плаха“, от предусещането за дългоочакваната среща с родното и с най-скъпия на света човек- майката. Наречена „старата“ и определена с „безсилно рамо“, тя е на границата- на прага, между враждебния и непознат и близкия и познат свят. Образът ѝ е представен чрез характеристика на нейната душевност, на вътрешната ѝ и всеопрощаваща сила. Тя е в правото си да осъди и отхвърли своя син, но като пазителка на дома, го посреща с неизменната си „усмивка блага“, израз на безпрекословната ѝ любов. След мига на прошката, той вече може да пристъпи към личния си сакрален център- „стаята позната“, която е последното му убежище- „пристан и заслона“. Едва тук може да се осъществи съкровеното и лично обръщане към самия себе си, както и самоопрощението. В тишината на своята стая, подчертана многократно чрез повторенията на звука „ш“ („шъпнеш“, „тишина“), героят се обръща към „старата икона“. Изразът „впил морен поглед“ подчертава безкрайната жажда и дълго жадуваното изживяване на този миг да пиеш от вярата, която ти е липсвала, да достигнеш края на своето пътуване и това да те направи смирен, спокоен и удовлетворен. Намерил упованието и желаната представа за своя живот, героят се събужда от съня си в края на творбата. Осъзнал невъзможността да бъде осъществен блянът му, той разбира, че копнежът му е само спомен, в който се е изгубил като „печален странник“. За лирическия герой на Димчо Дебелянов родният дом е свещено пространство на себепостигането. Макар бленувано и реално само в илюзорния и химерен свят на въображението, неговото съществуване е вътрешната му опора. Той е възможност за бягство от суровия действителен свят. Упованието в него е единствената му утеха и спасение за наранената му душа.
06.05.2013 11:02 -
Страдание и съпричастие в поетичния цикъл „Зимни вечери“ на Христо Смирненски (ЛИС, БЕЛ, 8 клас)
Христо Смирненски се утвърждава като поет, който в голяма част от творбите си разкрива социалните измерения на образа на града. Той е място на обществения конфликт между бедни и богати, свят на нещастните и унизените. Такива настроения предава и една от най-популярните творби на поета- цикълът „Зимни вечери“. В нея основен е мотивът за човешкото страдание.
Сам изпитал мизерията и болката от бедността, творецът рисува картини на човешка неволя. В духа на поетичен репортаж, пред неговите и пред очите на читателя преминават образите на бедността и духовната нищета. Тези картини представят страданието на бедните и предизвикват състраданието на поета към тях.
Чрез образите на града, вечерта, снега и мъглата авторът внушава ужаса си от злокобността на крайния градски квартал. Градът е представен с метафората „черна гробница“, а усещането за смърт се допълва от пустотата и мрака, сред които сградите гледат зловещо. Одухотворяването на елементите на пейзажа целѝ да предаде усещането за отсъствие на живот, за мъртвило. Неслучайно и картината, на чийто фон са представени героите, е зимна. Тя символизира студенината, безжизнеността, отчуждението и вещае беда, глад и нещастие за тях. Впечатлението се изгражда и от звуковия фон- снегът хрупка с вопъл зъл и глух, който е по-близък до тишината. Градът е обвит в сива мъгла, гаснеща от скръб. Тя е основен символ в творбата и носи смисъла на безизходност, призрачност и безпросветност, на която са обречени героите. Образът ѝ се завръща и в четвъртата част на цикъла, богато обрисуван с художествени средства и изрази- „гъста“, „плащ, злокобно сив“, „жълто-пепелява“, „ледно тегне и души“, за да бъде изведена като символ на самия живот, очертан в думите: „на живота сивата мъгла“. От нея биват погълнати всички страдащи, с които поетът ни среща.
Градът като чудовище, а мъглата като непрогледност, са декорът, на който читателят става свидетел как те поглъщат надеждите на хората за спокоен и щастлив живот.
Жителите на крайния квартал са обобщен образ на бедността и човешкото нещастие. За свои герои авторът избира хора от низшите социални слоеве и уязвими групи, които се нуждаят от материална подкрепа и човешко отношение- бездомни, несъстоятелни, деца, възрастни хора. Редувайки преминаване във вътрешно и външно пространство, във всяка от частите на творбата се сблъскваме с едно от тези лица на бедността, белязани със знака на страданието.
На първо място това са образите на пияния баща, пищящите от безсилие деца и майката, която се моли. Конфликтът в семейството е причинен от безхлебието и отчаянието на главата на семейството. Житейската ситуация, в която се намират, е безизходна и предизвиква съчувствието и състраданието на читателя. Такива остават чувствата му и когато се среща със слепия старик и детето, зъзнещи навън без подслон и дом. Уязвимостта им е изразена чрез възрастовия белег- старостта на болния човек и крехката възраст на беззащитното дете, неспособно да се грижи саму за себе си. Фигурите им се изгубват в мъглата и сякаш това е знак за пропадането им в хаоса на безнадеждния живот и белег за безперспективността, на която са обречени- да бъдат скитници под светлините на града.
В шестата част картината е болезнено реалистична и трагична. Пред нас е представен образът на смъртта в драматична конкретност- жертва на бедността е мъртво момиче. За него жалеят сподавяща кашлицата си старица и дрипаво дете, което отправя молитвите си пред иконостаса. Тук авторът изгражда аналогия между погубения млад живот и топящите се по прозореца ледени цветя. С нея той внушава идеята за гаснещата надежда и невъзможната красота, която е победена от нищетата и глада.
Бедност и скръб откриваме в очите на децата, които следят падащите снежинки на светлината на фенера. Снели чувалчета от гръб, те са оставени на произвола на своя безцелен и лишен от човешка закрила и подкрепа живот. На основата на контраста авторът представя невъзможността да се открие изход- белите снежинки падат в локвите и там се превръщат в кал. Това е алюзия за вечната и неизбежна печал, обхванала града и неговите деца.
Лирическият герой, през чийто поглед авторът и читателите наблюдават безизходния, безпросветен, мрачен живот на хората, изпитва състрадание към тях. Неговото съпричастие е изразено в обръщението му: „бедни мои братя“. С това той изразява емпатията си към съдбата им и засвидетелства, че и той като тях се бори със сивата мъгла на живота. Съчувствието му е единствената реакция, с която може да изрази своето разбиране на човешката болка.
Градът е жесток и безмилостен към жителите на крайния квартал. Той не ги приласкава и закриля, а отхвърля и обрича на самота. Неговата безчувственост към тяхната съдба и живот ги превръща в негови жертви.
Социалната действителност, която обрисува поетът в своята художествена творба, е плашеща и тревожна. Тя е знак за съществуването на непреодолима пропаст между бедни и богати. Макар представена със средствата на поезията, съдържа скрития и потиснат протест на автора срещу социалното неравенство, което е причина за страданието на обикновените хора. Тя е не само поетичен репортаж за бедността, но и художествен призив към повече хуманност.
06.05.2013 10:55 -
Потомката и нейните предци в стихотворението „Потомка“ на Елисавета Багряна (ЛИС, БЕЛ, 8 клас)
„Потомка” е една от най-представителните за Елисавета Багряна творби. Писана е през 20-те години на ХХвек и е жанрово определена като лирическо стихотворение. То заема важно място в българската литература като опит жената да се еманципира, да се освободи от общоприетите ограничения и обществен морал. Образа, който то гради, е на обичащата свободата и волността жена, която носи силна и непредвидима като стихия същност. Тя има право на свой живот, изграден според собствените представи, и е неподвластна на правила и норми, но има право на свое място в обществото, което сама защитава и отстоява.
Героинята на творбата не притежава материален спомен за своите предци. Тя съди за наследството, което те са ѝ оставили, единствено по чертите на своя характер. Той е нейната връзка с миналото и родовия ѝ корен, който я отвежда към общочовешкия за всеки от нас прародител- земята.
Първите две строфи са антитезата на това лирическо стихотворение. Героинята не знае нищо за своите предци. От тях не са останали нито портрети, нито „фамилна книга”, които да свидетелстват за техния живот. Тя не познава завещаното от тях. Липсата на знание и спомен за своя произход я превръща в човек без минало, но не и без наследство и характер. Затова героинята на творбата излиза от общоприетите рамки и търси по-всеобхватна и дълбока връзка.
Съдейки по чертите на своя нрав, тя е способна сама да изгради своя представа за прародителите си. Роля за това изиграва нейното въображение.
Образът на кръвта е святата връзка с дедите ѝ. Вярвайки че чрез нея се унаследява характерът на човека, тя прави заключения за себе си, като изгражда и облика на предците си. Героинята осъзнава свободолюбивия си нрав на скитница и прави предположението, че прабаба ѝ е имала буйна и непокорна кръв, че е проявила невероятната за една жена смелост- да избяга с „чуждестранен, светъл хан“. Този грях е нарушение на „неписаните закони” на обществото. Но героинята на творбата го приема като право на една жена да се бори за свободата си, дори това да е в разрез с общоприетите норми. Затова и в този обрисуван от нея въображаем свят, силната обич спасява двамата влюбени от наказанието за тяхното престъпление.
С въвеждането на образа на прабабата, е представен мотивът за бунта срещу сковаващите човешката воля и душа морални закони. По този начин на преден план е изведен волният дух, на който е подвластна жената, и се изразява позицията за правото ѝ да следва неговите повели.
В петата строфа на стихотворението наследствеността е представена като пренасяне на черти на характера през времето и с нея се обяснява мирогледът на лирическата героиня. Тя обича конския тропот и вятъра, простора на полето, които са символи на свободата. Необхватните с очи поля, които пленяват погледа ѝ, са обширно пространство, земя без граници, отворен хоризонт. Привързаността ѝ към тях я разкрива като свободна личност, която обича простора и ненавижда оковите на ограничаващите родови правила.
Шестата- финална строфа, представлява личното самопризнание на лирическата героиня, която не отрича да е „грешна и коварна”. Тя осъзнава, че прабаба ѝ е престъпила и изменила на повелите на рода, и че като наследница на нейната смелост, е способна да повтори грешката ѝ:
„може би сред път ще се сломя-”.
Тя отчита възможността да измине отново пътя на своята прародителка, но разкрива и друг мотив за своето поведение, който отвежда към древната, извечна и обща за всички нас връзка- тази с майката земя. Думите ѝ звучат и като оправдание, и като обяснение на непокорния ѝ характер:
„аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.“
С това поетесата чертае образа на жената като потомка на една от четирите стихии и ни убеждава да следваме зова на кръвта си, защото той е най-верният и естествения повик на сърцето ни, който може да ни свърже с нашите предци.
Стихотворението „Потомка“ преплита темите за родството и жената и разширява представата и разбирането за тях. Според творбата, миналото може да бъде изградено чрез силата на въображението. Жената е свободна да го измисли, проследявайки отпечатъците и наследството, които то е оставило в характера ѝ. Следвайки зова на кръвта си, тя постига разбиране за източника на своята сила и той се корени в изконната връзка с майката земя.
06.05.2013 10:48 -
Любовта като изпитание (есе, БЕЛ, 8 клас)
За любовта е трудно да се пише и говори. Тя е най-простичкото и най-сложно нещо на света. Понякога е лесно да приемаш, разбираш и обичаш човека до себе си, но често е почти непосилно да се свържеш с него и да бъдеш част от неговия свят. Любовта може да бъде нежна, ефирна и прозрачна като въздуха, но тя често е в усилието да дадем най-доброто, което можем.
Любовта е предизвикателство за всеки от нас. Чувствата, които тя поражда в сърцата ни, ни карат да надскачаме себе си, да се опознаваме- себе си и другия срещу нас. Тя винаги ни изправя пред изпитанието да се жертваме. Само тогава срещаме своето лице, а в него можем да различим и тези на другите.
Тя винаги изисква от нас да проявим най-доброто, на което сме способни. Когато човек обича, той е готов да забрави себе си и своите потребности и да погледне човека, когото обича и който се нуждае от него. Любовта се поражда точно тогава- в мига, в който изоставяме егото си и личните си нужди, за да помогнем. Тя е изпитание за способността ни за лично себеотдаване. Тя е посвещаване в грижата за другия- родител, дете, приятел, любим, непознат, дори животно, изпаднало в беда. За любовта няма значение къде ще се прояви, за да изпита нашата грижовност и желание да бъдем полезни за някого. Ето защо тя е проверка на нашата жертвоготовност и изпитва границите на нашите възможности да пренебрегваме себелюбието си и да поглеждаме към ближния.
Казват, че обратното на любовта е не липсата на любов, а страхът. И, сигурно, са прави. Защото всеки от нас е способен да я прояви, стига да преодолее тревогата и притеснението, че може да го отблъснат или отхвърлят, когато изрази чувствата си. Любовта е и в това- в непрекъснатия опит да преодоляваме страха си и да правим крачка към човека до нас; да протягаме ръка, дори когато има риск да няма кой да я хване. С това тя ни изправя пред въпроса доколко сме силни и способни да обичаме. Изпитва нашето себеотрицание.
В много произведения на изкуството любовта е представена като преодоляване на трудности, като изпитание на човешката воля. Има много подобни примери и в литературата. Орфей се бори за своята Евридика, слизайки в подземното царство, за да я спаси. Лирическият герой на Ботев жертва живота си в името на обичта към близките, родния дом и отечеството. Макар и беден, Серафим дава пари на човек, когото среща за пръв път. Елисавета погазва обществения морал и се впуска, за да изживее истинската любов и да удовлетвори естествената си човешка потребност от близост. Във всички тези случаи водеща е любовта. Тя успява да бъде подтик и мотор за нашите действия, когато желаем да изразим своите чувства, да се реализираме като любящи същества. Независимо към кого и какво е насочена, независимо къде и при какви обстоятелства се проявява, тя е висш израз на човечност и разбиране.
Любовта е силата, която ни възправя пред самите себе си. Тя ни води по път, който ни подарява истината за това кои сме и какви способности притежаваме. Любовта е изпитание, защото ни разпъва на кръста на собствените ни душевни преживявания и ни учи да се извисим. Когато сме ръководени от нея, сме длъжни да проявим всички положителни качества, които имаме. Тя е висока летва и наградата за надскачането ѝ е чувството, че можеш и че си успял, че носиш силата в себе си, която те прави човек.
06.05.2013 10:43 -
Диалектът в моето ежедневие (есе, БЕЛ, 8 клас)
Диалектите са нашите народни говори, които са се оформяли през вековете. На диалект са преписвани даже свещените ни книги. Той е част от езика на всеки народ и след утвърждаването на официалния книжовен език се използва в текстовете на разговорния и художествения стил, както и от определени жанрове на публицистичния. На битово равнище той е речта, с която си служим в разговорите с нашите близки, а в останалите посочени сфери на общуване носи стилистичен ефект.
В неофициалната обстановка, при която общуваме помежду си всеки ден, употребата на диалект спестява време и ни улеснява. Той не изисква усилие от наша страна да спазваме книжовните норми, за каквото отклонение се приема.
Диалектът представя това, което сме- нашата идентичност. Въпреки това, като представител на младото поколение, избягвам да използвам диалектни форми. Знаем, че най-общо диалектите се поделят на източни и западни говори. Нашият местен говор принадлежи към източните, намиращи се на изток от ятовата граница. Той се характеризира с мекост при изговор, дължаща се на редукция на гласни, както и със специфични обръщения. Тези особености са допустими и уместни в ежедневието и битовото ни общуване. За хората от нашия край е напълно естествено да казваме „ма“, вместо книжовното „бе“. Много често срещано е т.нар. мечене или мек говор- умекчаване на съгласни, предхождащи гласни („добр`е“, „сирен`е“, „п`ет“ и т.н.). То се подсилва от редукцията на гласни в думи като „мисо“ вместо „месо“, „рика“ вместо „река“, „дите“ вместо „дете“. Примерите могат да продължат. Аз нямам мекия говор, типичен за моя край. Млад човек съм и се старая да спазвам книжовната норма и да избягвам обичайните „га“ вместо „кога“, както и „жа“ вместо частицата за бъдеще време „ще“. Много характерно е и възклицанието „въх“, „въй“. Въпреки че те са израз на местен колорит, ми звучат грубо, дори в ежедневното битово общуване. Може би за повечето от нас е по-удобно да употребяват местния говор, защото той е този, който чуват в заобикалящата ги среда. Съжителството с хора от по-възрастното поколение също спомага за това. Диалектът е жив, когато неговите носители разговарят на него. Средата на битовото ни ежедневно общуване го подхранва, защото тогава сме естествени и непринудени. В такава ситуация сме свободни от необходимостта да се съобразяваме с книжовните правила, защото никой не изисква това от нас в обикновен разговор. Има и нещо друго- употребявайки диалект, ние оставаме част от общността, чийто член сме, не правим изключение и впечатление- биваме разпознавани като свой, а не чужд човек и ни е по-лесно да се приобщим и да не останем в изолация. Диалектните думи са израз на регионална специфика и отглас от древни времена. Те придават колорит, но понякога употребата им прави човека, който ги използва, да изглежда необразован и често смешен. Това е причината, която ме кара да се опитвам да избягвам тези отклонения от книжовните правила. Старая се да го правя само в моменти, в които искам да предизвикам смях и да се шегувам. Може би по този начин губим спомена за своето минало. Въпреки това, уважавам диалектите, но и мисля, че всеки на моята възраст желае да бъде повече част от съвремието.
Диалектът представя това, което сме- нашата идентичност. Въпреки това, като представител на младото поколение, избягвам да използвам диалектни форми. Знаем, че най-общо диалектите се поделят на източни и западни говори. Нашият местен говор принадлежи към източните, намиращи се на изток от ятовата граница. Той се характеризира с мекост при изговор, дължаща се на редукция на гласни, както и със специфични обръщения. Тези особености са допустими и уместни в ежедневието и битовото ни общуване. За хората от нашия край е напълно естествено да казваме „ма“, вместо книжовното „бе“. Много често срещано е т.нар. мечене или мек говор- умекчаване на съгласни, предхождащи гласни („добр`е“, „сирен`е“, „п`ет“ и т.н.). То се подсилва от редукцията на гласни в думи като „мисо“ вместо „месо“, „рика“ вместо „река“, „дите“ вместо „дете“. Примерите могат да продължат. Аз нямам мекия говор, типичен за моя край. Млад човек съм и се старая да спазвам книжовната норма и да избягвам обичайните „га“ вместо „кога“, както и „жа“ вместо частицата за бъдеще време „ще“. Много характерно е и възклицанието „въх“, „въй“. Въпреки че те са израз на местен колорит, ми звучат грубо, дори в ежедневното битово общуване. Може би за повечето от нас е по-удобно да употребяват местния говор, защото той е този, който чуват в заобикалящата ги среда. Съжителството с хора от по-възрастното поколение също спомага за това. Диалектът е жив, когато неговите носители разговарят на него. Средата на битовото ни ежедневно общуване го подхранва, защото тогава сме естествени и непринудени. В такава ситуация сме свободни от необходимостта да се съобразяваме с книжовните правила, защото никой не изисква това от нас в обикновен разговор. Има и нещо друго- употребявайки диалект, ние оставаме част от общността, чийто член сме, не правим изключение и впечатление- биваме разпознавани като свой, а не чужд човек и ни е по-лесно да се приобщим и да не останем в изолация. Диалектните думи са израз на регионална специфика и отглас от древни времена. Те придават колорит, но понякога употребата им прави човека, който ги използва, да изглежда необразован и често смешен. Това е причината, която ме кара да се опитвам да избягвам тези отклонения от книжовните правила. Старая се да го правя само в моменти, в които искам да предизвикам смях и да се шегувам. Може би по този начин губим спомена за своето минало. Въпреки това, уважавам диалектите, но и мисля, че всеки на моята възраст желае да бъде повече част от съвремието.
05.05.2013 20:37 -
Трудът краси човека (есе, БЕЛ, 7 клас)
Трудът е основна човешка дейност. Чрез него хората реализират своите способности и променят света, който ги заобикаля. Трудът развива човека и мисленето му. Благодарение на него се самоусъвършенстваме и придобиваме нови умения и знания.
Борейки се с условията на живот, опитвайки се да приспособи средата към себе си, човечеството се движи напред. Разбрали това, хората разширяват кръга на своята дейност и откриват нови и нови полета, в които да приложат качествата си: от откриването на огъня и изработването на първите оръдия на труда до конструирането на космически ракети и компютъра.
Съществува различен по характер труд- най-общо разделен в две групи: физически и интелектуален. И в двете сфери са потребни способности за работа. Физическият труд изисква сила, издръжливост и постоянство, а при интелектуалния и други допълнителни качества като съобразителност, въображение, последователност, логичност, откривателски дух. Те отговарят както на две основни човешки нагласи, така и на две основни човешки потребности: необходимостта да оцеляваш и потребността от красота.
Стремежът да преодолява трудности и да се справя с прегради, които не му позволяват да бъде част от света, кара хората да се трудят. Това не винаги води до глобални открития, но удовлетворява нуждите от храна, облекло, предмети на бита и такива без практическа стойност, осигуряващи духовни ценности: картини, книги, музика. Всяка дейност, която има смисъл за човека- практическа или не, го облагородява. Чрез нея той се самоусъвършенства, като същевременно утвърждава себе си и своите качества.
Трудът е дейност, в която всеки открива себе си и своите възможности, разкрива своя характер, опитва се да подчини недостатъците си и да затвърди добродетелите. В труда преодоляваме онези черти на характера си, които ни пречат да се развиваме. Сблъсквайки се с трудностите, всъщност се борим със себе си. Правим опит да се изградим като силни и способни личности, да победим в себе си отрицателните страни на нрава си.
Само чрез труда изпитваме удовлетворение от себе си- от делата, които сме извършили. Когато те са полезни, както за нас лично, така и за по-голяма група хора, могат да изпълнят живота ни със смисъл. Чрез труда отдаваме себе си и своите способности в името на значима цел и, щом тя стане реалност, изпитваме чувството, че допринасяме светът да бъде по-красив и смислен. Може би това имат предвид дедите ни, на които принадлежат словата: „Трудът краси човека”.
05.05.2013 20:33 -
„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира;…” (есе, БЕЛ, 7 клас)
Българското Възраждане е епоха на национални герои и човешка самоотверженост. Христо Ботев е част от този иконостас. Безсмъртието на великите, които той сам увековечава в стихове, застига и неговата личност. Надскочил рамките на времето, той остава в историята ни като човекът, успял да превърне думите си в дела.
Една от творбите му- „Хаджи Димитър”, посветена на безсмъртния подвиг на героя, съдържа незабравими за поетическата ни памет редове. Този, който подарява живота си на своето Отечество и своя народ, записва името си във вечността.
Безсмъртието е тема, която е пряко обвързана с темата за самопожертвованието и страданието. То не е възможно без тях. Смъртта е най-естественият изход от борбата за свобода и никой от участниците в националното ни движение за независимост не се е заблуждавал, че ще избегне. Ботев обаче я представя като нов живот в измеренията на вечността.
Хаджи Димитър е жив в пространството на родния Балкан- най-високият пиедестал, достоен за юнака. Той не е представен в илюзорна вечност, а на място близко и дълбоко свързано със сърцето му. Поетът обрисува безсмъртието с помощта на национални символи и фолклорни образи. Картината е застинала: юнакът страда от своите рани, а слънцето е спряло неподвижно и сърдито. Природата е в синхрон със страданието на героя и засилва впечатлението за мъченическа смърт. Сезонът на жътвата е сякаш намек за приближаването й. В християнската религия тя символизира именно това и появата й тук не е случайна.
За да бъде безсмъртният образ пълен, Ботев обрисува юнака, заобиколен от митични същества. Част от тях са хищни животни, свързани с грабителство, но тук са представени с обратен знак. Владетелите на небесните висини, най-величествените и могъщи птици- орелът и соколът, закрилят мъченика. Вълкът- коварен и жесток, кротко и смирено ближе раната на юнака. А вечер, когато звездите обсипят свода небесен, самодиви го посещават в неговата героична самота. Те са негови „сестри”, както той сам ги нарича, с което се причислява към техния свят- фантастичен и неземен. Той не е вече човек, а дух, който преминава границата на живота и смъртта. Поставен между небето и земята, подобно митичен герой, който разговаря с боговете, Хаджи Димитър живее своята смърт.
Във физическото си страдание той е духом свободен, ала помни Караджата. Съзнавайки сходната съдба, копнее сливане с идеята на своя живот и с Вселената. В това е и величието му- че е забравил себе си и болката, че издига душата си, дори пред прага на смъртта, до високите национални идеали, превърнали се в едничък смисъл на живота му. Непрекъснат е копнежът му за свобода в трагичната му, величава самотност.
Безсмъртието има своя цена. То е недостъпно за малодушни и слаби хора. До него може да се изкачи само смирен пред смъртта човек- такъв, който я приема като неизбежност. То не означава край или избавление. Безсмъртието е способност да умираш непрекъснато. И Ботев добре разбира това. В творбата прозира християнската идея за разпъването на кръста и неспирното умиране. Хаджи Димитър не е в пределите отвъд. Той може да ги посети, политайки с песните на самодивите, но не и да остане там. Прикован на своя връх, като Христос на Голгота, живее в обреченост- денят и нощта се сменят, но кръвта му тече, а слънцето е все така безмилостно. Ала е жив, защото живее своето безсмъртие.
В своята творба поетът превръща образа на юнака в сакрален- свещен. Със заветните думи, станали емблема и за Ботев:
„Тоз, който падне в бой за свобода
той не умира; него жалеят земя и небе, звяр и природа, и певци песни за него пеят…”, той разкрива същността на безсмъртието. А тя е чрез живота си да се превърнеш в част от природата и да останеш в паметта на хората. Песента, в която е жив споменът за героя, е израз на духовна почит към неговото дело и единствена форма на благодарност за стореното. Защото каква друга може да бъде наградата за бореца за свобода? Каква може да бъде отплатата за следването на един национален и общочовешки идеал, освен една: съкровена и искрена признателност от страна на поколенията и памет за отминалото величие.
„Тоз, който падне в бой за свобода
той не умира; него жалеят земя и небе, звяр и природа, и певци песни за него пеят…”, той разкрива същността на безсмъртието. А тя е чрез живота си да се превърнеш в част от природата и да останеш в паметта на хората. Песента, в която е жив споменът за героя, е израз на духовна почит към неговото дело и единствена форма на благодарност за стореното. Защото каква друга може да бъде наградата за бореца за свобода? Каква може да бъде отплатата за следването на един национален и общочовешки идеал, освен една: съкровена и искрена признателност от страна на поколенията и памет за отминалото величие.
05.05.2013 20:26 -
Какво означава да бъда свободен? (есе, БЕЛ, 7 клас)
Свободата е основен човешки проблем. Тя е сред философските категории, които засягат съществуването ни като личности. От това как я разбираме и упражняваме, често зависи нашето поведение, както и отношението ни към света и хората.
В света не липсват ограничения, но част от тях са толкова големи, колкото сами определим. Границите са социални и лични. Тези, които сами си поставяме, са наше решение. Затова и свободата е обвързана с личния избор.
Въпреки това, ние не сме абсолютно свободни. Живеем в свят, в който ние- хората, сме поставили рамки. Направили сме го за свое улеснение, защото когато правилата са еднакви за всички, е по-лесно да се разбираме помежду си и да не си пречим. Социалните и обществени закони са задължителни именно по тази причина. Свободни сме да ги нарушим, но за това ще ни се наложи да изтърпим санкция. Отделен е въпросът, доколко наказанията се налагат справедливо в днешно време.
В живота ни ограниченията не са никак малко. Още от детска възраст сме задължени да вършим неща, които не винаги са по волята ни. Но те са необходими, защото обществото е преценило така. Задължително е образованието, например. Съществуват норми за поведение в институциите, с които също е потребно да се съобразяваме. Не са нужни много примери, за да стане ясно, че човешката личност е скована в рамките на обществената норма и закон.
Как можем да бъдем свободни в свят, който сме превърнали в затвор за самите себе си? И защо сме го направили? Не е ли причината в неизбежния страх, че сме различни?
Всеки от нас е индивидуалност, човек със собствен маниер и разбиране, дори когато не осъзнава това. Тази възможност е единствената, която може да ни даде чувство за свобода. Познавайки себе си- своите желания, вярвания и стремежи, нещата, които обичаме и които не, можем да определим границите на собствената си личност. Само подобно отделяне на личната територия чрез избора, който правим за едно или друго, е способно да ни даде отговор на въпроса кои сме и какво е мястото ни в света, както и да ни накара да усетим свободата.
Освен всичко казано, тя е и морална категория. Свободата е вид задължение и отговорност както към заобикалящия ни свят, така и към самите себе си. Какво сме длъжни да дадем на обществото и какво на себе си- още един отговор, който води към личностно освобождение. Само пълното разбиране на тези две основни позиции ни прави независими.
Често, всяка съпротива срещу забраните е точно обратното- проява на несвобода. Мислейки си, че като се противим на установените правила, се борим за свобода, а с това ние само изразяваме своето неразбиране и ограниченост. Спазването на един безсмислен закон понякога може да ни даде повече, отколкото отхвърлянето му. Защото границата между истинската свобода и слободията е много тънка. Абсолютната липса на каквито и да било ограничения не е градивна. Стремежът да преодолееш закона, да го надскочиш, като се опиташ да го проумееш, води до по-голяма свобода, отколкото пълното му пренебрегване.
Да бъдеш свободен, означава да осъзнаваш потребността от обществени правила и норми, за да не ги нарушаваш. Означава и да разбираш своите лични потребности, чрез които се чувстваш свободен. В човешкия свят не може да съществува абсолютна свобода в границите на разумното. Ние носим ограничения със себе си и само изборът е този, който ни дава представа за това какво е свободата. Такава представа можем да получим и в личния си стремеж да я изпитаме.
05.05.2013 20:13 -
Удоволствието е щастието на глупавия, а щастието е удоволствието на мъдреца (есе по философия, 9 клас)
От сентенцията, поставена в заглавието на настоящото есе, може да се направят два извода. От една страна, че изпитващият удоволствие е глупав, а от друга- че изпитващият щастие е мъдър. Те произтичат от различието, което се налага, между удоволствие и щастие.
Само ако приемем, че удоволствието е синоним на удовлетворяване на временни сетивни потребности, а щастието на потребностите на душата, можем да стигнем до горните заключения.
На всеки човек се случва да поиска да насити желанията на сетивата си за храна, напитки, развлечения. Това са първични желания, които се свързват с тялото. Те са кратковременни. Доставят ни моментно удоволствие. Карат ни да се чувстваме приятно, но това усещане е за кратко. То не ни води до пълно удовлетворение от живота. Често се случва да злоупотребяваме с тях. Заблуждаваме се, че ни правят щастливи, но можем да потънем в тях до степен, че да ги превърнем в навик. Това може да притъпи сетивата ни и да спрем да чувстваме, макар и мъничкото удоволствие, което са ни носили преди. Така, за някои храната, пътуванията, развлеченията по заведения, цигарите, наркотиците могат да се превърнат в порок. Повторението на навика ни прави глупави, заблуждавайки ни, че изпитваме щастие.
А какво е щастие? Не е ли то върховно удоволствие? Мисля, че да. Но също така смятам, че е и по-различно от обикновените удоволствия. Защото е по-скоро свързано с висшите потребности на душата. Щастието е израз на удовлетворението от постигането или получаването на нещо желано, независимо от това дали си се трудил или не за него. То също може да бъде кратковременно. Но ни извисява повече от удоволствието. Кара ни да се чувстваме окрилени, вдъхва ни сили и ни зарежда. Оставя трайна и по-дълбока следа в съзнанието ни. Може да не си спомняме какво сладко нещо сме яли преди два дни, но да помним разговор или среща, които са ни направили щастливи. Щастието е миг, в който преживяваме нещо ценно, в който се издигаме над ежедневното и обикновеното. То ни води до удовлетворението, че сме го изживели и оставя спомен, към който можем да се връщаме и който да ни кара да изпитваме същото чувство. За разлика от удоволствието, което свършва, след като сме го изконсумирали, и за да го изпитаме отново, трябва да посегнем към средството, което го е причинило. А така постъпваме, именно когато не сме щастливи.
Често заместваме щастието с удоволствие. Така само заблуждаваме себе си. Започнем ли да злоупотребяваме с това, е нужно да си направим преоценка, за да разберем какво е наистина ценно за нас и кое от нещата, които ни липсват, биха ни направили истински щастливи. Защото само щастието би могло да ни направи и мъдри.
Често заместваме щастието с удоволствие. Така само заблуждаваме себе си. Започнем ли да злоупотребяваме с това, е нужно да си направим преоценка, за да разберем какво е наистина ценно за нас и кое от нещата, които ни липсват, биха ни направили истински щастливи. Защото само щастието би могло да ни направи и мъдри.
05.05.2013 20:06 -
Смях от дистанцията на времето в повестта „Преди да се родя“ на Ивайло Петров (ЛИС, БЕЛ, 8 клас)
Основен сюжет на българската литература след Освобождението е разпадането на родовия космос, на патриархалния селски бит. Изгубват своето съдържание затворените семейно-родови правила и постепенно навлизат новите градски порядки, коренно различните градски обичаи и нрави. Повестта „Преди да се родя“ на Ивайло Петров е една от книгите, която изразява тази тенденция на основата на комичното.
Иронията на автора към преобърнатата картина на родовото време въвежда пародията. Сериозни събития като раждането, годежа и сватбата са представени през кривото огледало на времето. През него родовият Космос смалява мащаба си. Става тесен и малък от дистанцията на пародираното интелектуално превъзходство на по-новото- модерно време, и буди смях.
Повестта „Преди да се родя“ представя пространствените измерения на действието от нова гледна точка. Тя преобръща посоката на времето и всичко става различно. Авторът е свидетел на събития още преди да се роди, рисуващи родната Добруджа в далечни, непознати времена. Ироничният художествен свят на Ивайло Петров ясно откроява тъжния смях на три поколения, като всяко от тях оглежда лика си в кривите огледала на времето на останалите две.
Авторът разказва за родителите си, за своето детство, за роднините и близките си. Ивайло Петров говори с горчива ирония и самоирония, с дистанциран хумор към хората и към самия себе си, тъй като и той е част от тогавашното селско семейство. Причината за тази негова позиция не се дължи на чувството му за превъзходство, нито на надменност на съвременен градски човек и интелектуалец, който се срамува от родителите и рода си. Ролята му на иронизиращ и пародиращ е обусловена от убедеността му за вредата, която нанасят днес в нашия живот изостаналостта и консерватизмът на миналото.
Похватите на ироничното, които писателят използва, са най-разнообразни. Главният е постоянното смесване на образи и представи от двата свята. Отнасяйки се към миналото с насмешка, той изпитва до известна степен и носталгия заради безвъзвратно загубените родови ценности. Иронията прониква във всеки детайл от изобразения художествен свят. Езикът е наситен с иронични обрати. Просторечие съжителства с абстрактни названия и понятия от различни нива на словесното общуване.
Подобно на героя от „Дервишово семе“, този от повестта на Ивайло Петров също е оженен от своите родители, когато е едва на шестнадесет години и два месеца. Родителите прибягват до услугите на професионален годежар- Гочо Патладжана. В патриархалното общество съществуват хора, които притежават специални качества в сродяването на хора. Такива умения има и Каракачанката- сватовница от страна на невестата.
Като конкуренти в тайните си мисии, двамата герои предизвикват смях със старанието си да ги изпълнят. Гочо Патладжана е представен като рекламен агент, който изтъква предимствата на предлаганата стока, като стига до комичната крайност да каже, че в джоба на бащата на кандидат-младоженеца не се гонят бълхи. Комичното се поражда от това, че родителите на момичето познават своите гости и театралното поведение на годежаря, заедно със запяването и разплакването му към полунощ, не могат да ги убедят.
Комичният пародиен ефект се поражда от стилистиката на военното контраразузнаване. И Гочо Патладжана, и Каракачанката прикриват мотивите за посещението си. Така разузнавачката от Могиларово, работеща под прикритие, е добре нагостена с баница и кокоша яхния от домакините.
При проследяване на сгодяването и предварителните уговорки към него, Ивайло Петров си служи с езика на политиката, дипломацията и бизнеса. Споразумяването е представено като преговори на високо равнище. Участниците в търга предлагат своите залози и цена, очаквайки да получат повече. Заявките на героите са изразени чрез фрази от народния говор: „Ние си имаме гвоздей, вие си имате дъска, а какво е дъската без гвоздей?“. Те стопяват сериозния тон и будят смях.
Неосъществената сделка не слага край на намеренията на Гочо Патладжана. Като таен агент, той винаги има резервен план, и решава да откраднат момичето. Мисията се оказва неуспешна, защото фатална грешка предизвиква размяната на желаната девойка с друга. Повествованието се превръща в комедия на ситуациите, в която все пак се достига желаният край. Разбрали за недоразумението, на разсъмване крадците разменят момичетата.
Сватбеният ритуал е изцяло пародиран и осмян. Представителят на християнската църква и Бога- поп Костадин, венчава младоженците пиян. Сватбарите, в неистов екстаз от щастливото събитие, стрелят по невинните гарги, след което стават участници в празничната вакханалия, изпълнена с преобличания и танци около две бъчви с вино и зелева чорба.
Всички атрибути на българското са натоварени с комичност и ни карат да се вгледаме критично в националните си черти и характер.
Смехотворно изглеждат и самите младоженци, които в своята незряла възраст са натоварени с тежката отговорност да бъдат родители по волята на традицията. Тяхната наивност, свенливост и неподготвеност за нея ги правят смешни в очите на читателя. На своята първа среща момъкът успява да забележи само едно голямо седефено копче от робата на бъдещата си съпруга, а тя скромно подава само крайчеца на пръстите си при поздрава на годежаря.
Комично е раждането на бъдещия автор, заедно с едно теле, когато на баща му порастват първите мустаци. Този художествен паралел между живота на човека и животните налага внушението, че предците ни живеят по инерция, въртейки се в кръга между раждането и смъртта.
Новороденото е с тяло на бебе и ум на възрастен. Неговото любопитство се насочва към хората, които го заобикалят и преценките му за тях карат читателя неудържимо да се смее.
Чрез смешното Ивайло Петров изгражда иронична представа за света. Осмивайки го, той се дистанцира от него и налага своя естетически идеал. Чрез ироничния, но тъжен смях на разказвача са отречени невежеството, примитивността, грубостта. Иронията на автора към преобърнатата картина на родовото ни води до заключението, че родът е началото, духовният корен на човека, но личността е тази, която трябва да избере как да живее в мир със себе си и със света.
05.05.2013 19:58 -
Рекламата- нужна или вредна? (домашна работа по БЕЛ, 8 клас)
Рекламата е част от нашето съвременно потребителско общество, в което всичко се продава и купува. Тя е средството, чрез което се регулират отношенията между производителите на стоки и техните потребители. Целта на рекламата е да привлече вниманието ни, да ни впечатли и да ни накара да проявим интерес и да потърсим предлаганата стока на пазара. По този начин тя управлява покупателната ни способност и определя поведението ни на потребители. Благодарение на нея, се въздейства върху движението на капиталите, т.е. средствата, които притежаваме и които можем да вложим, закупувайки рекламираните стоки. Именно да предизвика това наше желание е целта на всяка реклама.
Рекламата е нужна дотолкова, доколкото в нея се съдържа информация, която можем да получим лесно и бързо чрез средствата за масова комуникация- радио, телевизия, както и чрез печатни медии и други материали като билбордове например. В този смисъл тя има информативна функция и е полезна, защото ни запознава с новото, което излиза на пазара и ни спестява усилието да търсим, ориентира ни. Освен казаното, ни улеснява и с това, че е кратка и въздействаща- чрез образ, звук или фраза, и запомняща се. От психологическа гледна точка тя използва спокойното състояние на съзнанието ни и чрез по-малко или по-агресивно въздействие ни предава информацията, която ще ни мотивира и подтикне към покупка.
Вредността на рекламите се състои в тяхното количество и възпитаване само на потребителски вкус, измествайки останалите житейски ценности. Макар и кратки по продължителност, те се оформят в отделен рекламен блок, който често прекъсва излъчванията на останалите предавания, или са прекалено големи и заемащи голяма площ, когато става дума за билбордове. Това има дразнещ ефект върху хората- зрители или слушатели. Агресивността, неприемливата образност или реч, динамиката на бърза смяна на кадри са сред другите причини, които превръщат рекламите в нежелани. Това, че заемат голяма част от времето на хората и ангажират вниманието им с предмети и стоки, които имат само материална стойност, изместват техните ценности и ги ориентират само към света на парите, стоките, размяната и покупко-продажбата, с което почти ни карат да забравим, че на света съществуват и други неща, които имат нематериална стойност.
05.05.2013 19:47 -
Стихотворението „Песен за човека“ на Никола Вапцаров- урок по комунизъм (ЛИС, БЕЛ, 8 клас)
Стихотворението „Песен за човека“ е лирически размисъл за човешката душа. В него е поставен философският въпрос дали доброто или злото имат власт над нея. Въпреки съзнанието на автора за тъмната страна в човека, творбата защитава идеята, че по-силни в нея са силите на доброто.
Тръгвайки от една типична история за престъпление и наказание, творецът разказва за духовното прераждане на един човек. В стиховете си той разкрива съдбата на осъзналия грешката си герой, който спасява душата си чрез силата на изкуството. Така утвърждава своята вяра в човека.
Творбата е изградена на основата на противопоставянето на две позиции. В полемичен спор на тема „Човекът във новото време“ влизат нервозна дама и поетът. От една страна, почерпила сюжети и опит пряко от живота, героинята приема човека като низ от слабости и грешки. За негово най-страшно прегрешение тя приема братоубийството. А изчистването на съвестта с измиване на ръцете и посещение в божия храм е другата постъпка, заради която тя мрази човека. Без да отрича посочените факти, поетът допълва изразеното мнение и добавя нови детайли, опитвайки се да го оспори.
В разказа на опонента син убива баща си за пари. Героят разказвач поглежда на тази история отвъд криминалните факти, за да потърси истината за човешката душа в преплитането на сложни житейски мотиви за постъпката. Осъденият престъпник сам ги разкрива:
„Не стига ти хлеба, залитнеш от мъка и стъпиш в погрешност на гнило.“ От споделената изповед на героя става ясно, че именно бедността, недоимъкът и мизерията са тези разрушителни сили, които го подтикват към убийство. За повърхностния наблюдател историята трябва да приключи тук, но за твореца това е началото на истинска песен за човека. В оставащите дни от земния си път героят има възможност да преосмисли направените грешки в живота си. Той преминава през разкаянието и осъзнаването на извършеното. За това му помагат хората, на които попада:
„Но във затвора попаднал на хора и станал човек.“
Те му предават истината, че може да се живее „по-иначе“- с морални задръжки и без насилие. Важна роля в духовното прераждане на личността на героя изиграва изкуството:
„от своята участ от книга по-ясна му станала с някаква песен.“
Обаянието и мелодията на думите дават утехата да види в бъдещето един мечтан по-добър живот и вярата, че човек ще живее по-истински. Осъзнал своята вина, приел морала и нравствените ценности, гледайки с упование в идващото ново време, героят успява да надмогне смъртта. Атмосферата на екзекуцията е представена като мрачна и ужасяваща- тишината на затвора и приближаващите стъпки на екзекуторите, които се страхуват повече от жертвата. Лирическият персонаж е прозрял истината, че животът е само миг от вечния ход на човечеството. Тази вяра го кара да приеме с изправена глава своята:
„тежка, човешка, жестока,
безока
съдба." Той знае, че животът ще дойде „по-хубав от песен“ и „по-хубав от пролетен ден…“. Това подхранва смелостта му да запее своята песен. Метафората „в очите му пламък цъфтял“ изразява увереността и безстрашието му пред лицето на смъртта. Те го извисяват над силите на мрака и го превръщат в Човек с главна буква. Дори звездите го поздравяват с победата над себе си. Истеричната реакция на дамата идва закономерно в края на творбата. Тя е неспособна да възприеме гледната точка на своя опонент и за нея разказаното е нещо „ужасно“. Но не ужас съдържа поетичното послание, а вяра и надежда в доброто в човека.
Стихотворението „Песен за човека“ разказва драматична и поучителна притча за греха, разкаянието, изкуплението и възнесението на пречистения човешки дух. Поетът създава вдъхновен химн за величието на човешката душа, за победата на доброто над разрушителните стихии. Творбата му е израз на идеалите му за нравствените възможности на човека и за един по-добър свят и светло бъдеще.
В разказа на опонента син убива баща си за пари. Героят разказвач поглежда на тази история отвъд криминалните факти, за да потърси истината за човешката душа в преплитането на сложни житейски мотиви за постъпката. Осъденият престъпник сам ги разкрива:
„Не стига ти хлеба, залитнеш от мъка и стъпиш в погрешност на гнило.“ От споделената изповед на героя става ясно, че именно бедността, недоимъкът и мизерията са тези разрушителни сили, които го подтикват към убийство. За повърхностния наблюдател историята трябва да приключи тук, но за твореца това е началото на истинска песен за човека. В оставащите дни от земния си път героят има възможност да преосмисли направените грешки в живота си. Той преминава през разкаянието и осъзнаването на извършеното. За това му помагат хората, на които попада:
„Но във затвора попаднал на хора и станал човек.“
Те му предават истината, че може да се живее „по-иначе“- с морални задръжки и без насилие. Важна роля в духовното прераждане на личността на героя изиграва изкуството:
„от своята участ от книга по-ясна му станала с някаква песен.“
Обаянието и мелодията на думите дават утехата да види в бъдещето един мечтан по-добър живот и вярата, че човек ще живее по-истински. Осъзнал своята вина, приел морала и нравствените ценности, гледайки с упование в идващото ново време, героят успява да надмогне смъртта. Атмосферата на екзекуцията е представена като мрачна и ужасяваща- тишината на затвора и приближаващите стъпки на екзекуторите, които се страхуват повече от жертвата. Лирическият персонаж е прозрял истината, че животът е само миг от вечния ход на човечеството. Тази вяра го кара да приеме с изправена глава своята:
„тежка, човешка, жестока,
безока
съдба." Той знае, че животът ще дойде „по-хубав от песен“ и „по-хубав от пролетен ден…“. Това подхранва смелостта му да запее своята песен. Метафората „в очите му пламък цъфтял“ изразява увереността и безстрашието му пред лицето на смъртта. Те го извисяват над силите на мрака и го превръщат в Човек с главна буква. Дори звездите го поздравяват с победата над себе си. Истеричната реакция на дамата идва закономерно в края на творбата. Тя е неспособна да възприеме гледната точка на своя опонент и за нея разказаното е нещо „ужасно“. Но не ужас съдържа поетичното послание, а вяра и надежда в доброто в човека.
Стихотворението „Песен за човека“ разказва драматична и поучителна притча за греха, разкаянието, изкуплението и възнесението на пречистения човешки дух. Поетът създава вдъхновен химн за величието на човешката душа, за победата на доброто над разрушителните стихии. Творбата му е израз на идеалите му за нравствените възможности на човека и за един по-добър свят и светло бъдеще.
