Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога от Май, 2013 г.
07.05.2013 19:34 -
Героят от разказа „Ангелинка“ между детството и зрелостта (БЕЛ, 7 клас)
Разказът „Ангелинка“ на Елин Пелин съчетава вълнението от тайнственото и непознатото, от мечтите и въображението. Той е посветен на встъпването в света на възрастните, на уроците на живота. Текстът представя идеите за добро и красиво, с които се сблъсква героят.
Той е поглед към света на едно дванадесетгодишно момче, което израства под магическото действие на човешката обич. Водено от трепетни чувства, то познава силата на юношеската любов. Тя заличава представите му за реалност и сън и го въвежда в зрелостта.
Авторът връща героя в детските му години чрез метода на ретроспекцията. Миналото е изпълнено с невинността и тайнството на първите изживявания. В него се преплитат горчивина и неземно щастие.
Сирашката съдба на момчето го оставя в ръцете на настойницата му- леля Станка. С майчина грижовност и топлота тя потапя дечурлигата в света на въображението. Под нейно въздействие мислите им се отправят към вълшебния далечен град, в който живее леля Дъмша.
В спомените на момчето оживяват детските спорове за това кой е любимецът на всемогъщата и недостижима вълшебница. То не забравя и затаената завист в детските сърца, че Ангелинка неоспоримо е спечелила обичта ѝ. Това са мигове, в които героят получава първите си житейски уроци от разбиращата детската душа леля Станка. Това са уроци за доброто, красивото и справедливото. А мярка и пример за тях е светлият образ на леля Дъмша.
Способността да живее в мечти, подхранвана от настойницата му, е най-висшата добродетел на героя. Всяка събота той попада в плена на своето въображение сред чудото на планинските звездни нощи. По детски наивни и чисти са представите му за царицата на неговите фантазии- Ангелинка. Въздействието на вълшебните приказки на пастирите превръщат любимата му във врабче, ангел и златна пчела. Но красивите видения в нощите на страх събуждат у него копнежа да станат реални.
Сред забравата на бляновете героят преживява и разочарования. Той не е сред поздравените в наивното писмо на леля Дъмша. Срещата с реалността да бъдеш чужд поражда болка и горест. Момчето усеща в душата си тънката граница между щастието и тъгата. То не споделя радостта от общото оживление при подготовката за предстоящото посещение. Мисълта, че в празничния ден трябва да изпълнява задълженията си, засилва болезненото му страдание. Добрата леля Станка въздига рухналата кула на мечтите му. Тя връща увереността му и му дава поредния житейски урок- да не изоставя надеждите и да вярва в мечтите си, без да се предава в борбата с реалността.
При срещата с леля Дъмша момчето показва своята плаха зрялост. Въпреки гротесковия ѝ и грозен вид, от погледа му не убягва добротата в очите ѝ. Жестът, с който изразява смирението и страхопочитанието си, показва, че разбира високата стойност на доброто.
Още по-щастлив и възнаграден за мечтата по красивото е малкият мъж, когато се появява Ангелинка. Кавалерската му постъпка да поднесе цветя и да коленичи пред любимия образ е опит да изрази чувствата, които го вълнуват. Усещайки се слаб и недостоен, разтреперан и срамежлив, героят изпитва радостта от силата на влюбването.
Когато се връща в своите спомени, вече зрял и възрастен, героят все още е подвластен на възвишеното чувство. Защото именно то го е въвело в магията на юношеската любов- чиста и по детски искрена, а пътят към нея го е научил да цени доброто и красивото и го е направил мъж.
07.05.2013 18:29 -
Въображаемо и действително в разказа „Ангелинка“ на Елин Пелин (БЕЛ, 7 клас)
Елин Пелин е наричан „певец на българското село“. Сам излязъл от такава среда, в творбите си той пресъздава неговата романтика. Тайнствеността на непознатото го вълнува и в някои от разказите му се разкрива чрез вълшебния свят на въображението.
„Ангелинка“ е творба, обърната към превръщането на нереалното в реално в детството на едно дванадесетгодишно момче. Това е разказ за осъществената му мечта- да срещне бленуваната красота.
В сюжета авторът използва ретроспективния похват. Чрез него внушава магическата сила на спомените от детството.
Останало сирак, момчето живее при своята настойница- леля Станка. Тя е въплъщение на доброто в живота. Затворена в своя селски бит, тя бяга от реалността в „сърдечната радост“ от мисълта за своя далечна роднина. Образът на гражданката озарява лицето на леля Станка и се превръща в божествен идеал за дечурлигата. Издигнат до висотата на Господ, той е коректив за добро поведение. Леля Дъмша става част от възпитателните методи на леля Станка, с които тя разрешава детските спорове и немирства. Във въображаемия свят, обитаван от всемогъщата вълшебница, живее и нейната дъщеря- добро и русокосо създание. Споменаването на името на Ангелинка буди завист в детските сърца и ревност за обичта на недостижимата леля Дъмша. Тези два образа оформят приказния свят в съзнанието на героя.
Потопено в света на въображението, момчето живее в неговия плен през чудните планински нощи под звездите. Вълшебните приказки на пастирите събуждат детската му фантазия в нощите на видения и страх. В съзнанието му заживява красивата представа за Ангелинка. Уподобявана на врабче, ангел и златна пчела, момчето я покровителства и спасява от зло, змейове, магии, царува с нея в незнайни земи. Тя се превръща в царица на фантазиите му и героят жадува да се срещне с нея.
Светът на нереалното е събуден от писмото на леля Дъмша. Но детският ѝ и небрежен почерк не накърнява авторитета ѝ. Съобщението ѝ за близкото им гостуване на храмовия празник наранява главния герой. Само неговото име отсъства в поздравите от писмото. Сблъсъкът с реалността поражда тревога и нещастие. Момчето няма да е у дома на Възнесение. Видяла сълзите в очите му, леля Станка стопява стаяваната горест и връща магията на очакваната среща с непознатото. Така момчето разбира, че не трябва да се отказва от мечтите си.
Използваната от автора ретардация, задържа кулминационния момент. През погледа на момчето леля Дъмша има неочаквания вид на голяма черна пеперуда. Нейният нереален образ рязко се отдалечава от действителния. Той граничи с гротеската и грозното- тя е със смачкана черна шапка с избелели рози и проскубани щраусови пера; лицето ѝ е като ощавена гайда; брадата ѝ е с косми, а зъбите- стари и зеленясали. Само кроткият ѝ поглед напомня за идеала от представите на децата. Добротата в очите ѝ предизвиква жест на смирение и благоговение у момчето и то целува ръката ѝ.
При вида на Ангелинка истината се оказва по-красива от мечтания образ. В своя реален ангелически вид- в бяло, отрупана с панделки, с мека златна коса, тя е неземна. Очарованието ѝ се засилва и от трепета на първата среща, от вълнението и детския срам на момчето. Снопът иглика, който то носи, е благодарност за сбъднатия сън, за това, че реалният образ е надхвърлил въображаемия, че мечтите не са били напразни.
Загадъчният град прибира тайнствените посетители и героят не ги вижда повече. Но в картината на спомена Ангелинка продължава да събужда тревожния въпрос дали случилото се е било истина. Нейният образ остава все така ефирен и недостижим като красив сън в паметта на порасналия някогашен малък мъж.
Загадъчният град прибира тайнствените посетители и героят не ги вижда повече. Но в картината на спомена Ангелинка продължава да събужда тревожния въпрос дали случилото се е било истина. Нейният образ остава все така ефирен и недостижим като красив сън в паметта на порасналия някогашен малък мъж.
07.05.2013 17:24 -
Стихотворението „Българският език“- страстна защита на родното слово (съчинение разсъждение, БЕЛ, 7 клас)
За Иван Вазов България и всичко българско са свещени. Това е причината, поради която той отдава цялото си сърце и творческо вдъхновение на родината. За него е въпрос на дълг да се изразяват почит и уважение към светините, свързани с нея. Една от тях е българският език. Създателят на одата се възмущава от обидните публикации, появили се в печата. Те защитават тезата, че родният ни език е недостоен да бъде поставен наравно с останалите като език, изразяващ мисълта на гения. Вазов приема лично нанесената обида и на полето на поезията се заема с пламенната му защита.
Чрез своето стихотворение авторът целѝ да изведе на преден план достойнствата на родното слово. Той изгражда неговия образ, като вплита всички онези негови същностни черти, които го превръщат в обект за преклонение.
Одата е жанр, който позволява използването на богат набор поетични средства и Вазов не случайно избира именно него. Той не само пламенно защитава, а горещо възхвалява родния език. Още с първата строфа авторът внушава гордостта от това да говориш български. Това е езикът, който ни свързва с миналото, оцелял през времето на народно страдание, езикът на родната ни майка, с чиито първи думи сме закърмени. Затова Вазов го определя с епитета „свещен“, защото носи белезите на всичко близко и родно, на националния ни дух. За поета не може да няма стойност онова, което те прави българин, което формира народностното ни съзнание.
Пламенната защита се осъществява с помощта на реторични въпроси. В такава форма са изградени втора и трета строфа. Те градират чувството на преклонение, като разкриват в какво се крие красотата на родния език и същевременно звучат като укор към онези, които са слепи за нея. Определяйки го като „прекрасен“, авторът го обрисува и като мелодичен и богат. Той е обратното на онова, което говорят за него- притежава „хубост, мощ“, речта му е „гъвкава, звънлива“. Тоновете му са назовани с архаичния, но образен епитет- „руйни“, а богатството му- с думата „разкош“. Българският език не е беден език, а се отличава с размах и изразителност.
Дотук поетът говори за родната реч като за живо същество. То има свое минало, история, свой нрав и свои качества. Вазов защитава словото, приемайки го за неотделима част от националния характер на българина. То е доказателство за способността да се съхрани през времето, да оцелее през превратностите на съдбата и да свидетелства за силата и духа на народа ни.
Авторът застава изцяло на страната на българския език. Той приема хулите на „чуждите, и нашите,“ като посегателство върху светостта на това живо същество. Опетняването му е символ за принизяване значимостта на една общонародна светиня. Има нещо библейско в кръвожадността на ругателите. За Вазов това са хора, които са неспособни да оценят богатството, което притежават, да го осмислят като национална ценност. Обърнали му гръб, те затварят сетивата си за него. Поведението им е равносилно на предателство. Причиненото от тях- отричането на езика, го превръща в „език страдални“, въздигайки го до болката и мъченичеството на кръста.
Поетът представя доводите на клеветниците с възклицателни изречения. Противопоставя ги на достойнствата на българския език, вече представени в първата част на одата. Според хулниците, той не е способен да въплъти мисълта на творческия гений, а е орисан само за брътвежи. Но Вазов трезво преценява ситуацията- ругателствата са само мода, временно проявление на криза в отношението към стойностното. Той знае, че низката клевета е проява на неразбиране, на духовна слепота, която е отрицание не само на езика, а на всичко, което е наше, което наричаме „родно“. Вазов е наясно с тези негативи тенденции в българското общество. За него те не са нещо ново. Поради това, той поема отговорността да се възправи срещу ограничеността и духовната нищета.
Последните две строфи са поетически обет на автора пред обекта на неговото преклонение- българския език. В тях той дава тържествено обещание да го защити и опази от срама. Вазов осъзнава своята историческа роля на творец- произведенията му са най-доброто оръжие срещу ругателствата. Използвайки бъдещи глаголни форми, заявява твърдото си намерение да бъде искрен апологет на българския език:
„Ох, аз ще взема черния ти срам и той ще стане мойто вдъхновенье, и в светли звукове ще те предам на бъдещото бодро поколение;“
Вазов приема очертаният образ на родния език да го вдъхнови за творческа дейност. Той вярва в прозорливостта на идните поколения и тяхната способност да приемат и ценят родното. Тревожи се за тях и разчита те да се разграничат от невежите обвинители като проявят разум. Със средствата на поезията авторът вгражда в творбата си лика на българския език. Това е най-прекият път към обезсмъртяването му. Вазов приема себе си само като посредник в този процес, защото красотата на словото е най-сигурната самозащита. Дълг на твореца е да напомня за нея, като я пресъздава творчески:
„ох, аз ще те обриша от калта и в твоя чистий блеск ще те покажа, и с удара на твойта красота аз хулниците твои ще накажа.“
Съвестта на народа, защитникът воин на българския език отдава своята почит и преклонение пред него. За Вазов не стои въпросът има ли той място в народното съзнание. Има. И то е извоювано достойно, защото родното слово е връзката между поколенията, техният живот и тяхната памет. То трябва да се пази, развива и обогатява, защото е неизменна част от това, което наричаме българщина.
„Ох, аз ще взема черния ти срам и той ще стане мойто вдъхновенье, и в светли звукове ще те предам на бъдещото бодро поколение;“
Вазов приема очертаният образ на родния език да го вдъхнови за творческа дейност. Той вярва в прозорливостта на идните поколения и тяхната способност да приемат и ценят родното. Тревожи се за тях и разчита те да се разграничат от невежите обвинители като проявят разум. Със средствата на поезията авторът вгражда в творбата си лика на българския език. Това е най-прекият път към обезсмъртяването му. Вазов приема себе си само като посредник в този процес, защото красотата на словото е най-сигурната самозащита. Дълг на твореца е да напомня за нея, като я пресъздава творчески:
„ох, аз ще те обриша от калта и в твоя чистий блеск ще те покажа, и с удара на твойта красота аз хулниците твои ще накажа.“
Съвестта на народа, защитникът воин на българския език отдава своята почит и преклонение пред него. За Вазов не стои въпросът има ли той място в народното съзнание. Има. И то е извоювано достойно, защото родното слово е връзката между поколенията, техният живот и тяхната памет. То трябва да се пази, развива и обогатява, защото е неизменна част от това, което наричаме българщина.
07.05.2013 16:34 -
Езикът- гордост и болка (съчинение разсъждение, БЕЛ, 7 клас)
Обичта към България и към всичко, което се включва в понятието родина, определя Вазов като горещ поклонник на родния език. За него е въпрос на чест да отстоява правото на българското слово да съществува и да се развива. В стихотворението си „Българският език“ той отхвърля хулите и клеветите срещу родната реч и с гордост и чувство на преклонение доказва силата, мощта и ценността ѝ.
Контрастните чувства болка и гордост, които поетът изразява, доказват, че е истински българин. Той пламенно защитава и възторжено възхвалява родното слово, защото е свято, древно и е духовен мост между поколенията. То е изпълнило историческа мисия- чрез него са оцелели народът и неговият национален дух. Болката на Вазов се дължи на несъгласието му с охулването на езика и принизяването на духовната същност на народа.
Твърдата позиция на родолюбеца срещу хулителите го подтиква да даде обет пред езика, че ще докаже неговата красота и творческа мощ. Това е достойно изпълнение на човешкия му, патриотичен и творчески дълг.
Един от подтиците за изразяване на авторовата болка е чувството на възмущение, гняв, обида и горчивина от несправедливите обвинения към езика, че той е груб и неизразителен. Вазов не го възприема като орисан да изразява само груб брътвеж. Той протестира срещу опетняването и опозоряването му от свои и чужди, защото клеветите са отправени от неразбиращи и неспособни да оценят стойността на родната реч хора.
Подтикнат от накърненото си чувство за справедливост, поетът укорява обвинителите в непознаване на собствения си език и богатството му. Така изразява болката си, че се отхвърля истинското, ценното и изконното- българщината.
Вазов се чувства длъжен да защити българското слово. Загрижеността му за това идва от тревогата за бъдните поколения. Той разчита и се надява те да проявят разум, да се разграничат от невежите обвинители, да усетят красотата на родната реч. Реторичните въпроси, поставени в началото на стихотворението, чертаят образа на езика- мелодията на сладките му звуци, хубостта, мощта на гъвкавата му и звънлива реч, размаха и изразителността му. Освен красив, родният език е свещен. Той е речта на дедите, на миналото, в което са и мъките, и славата, и мъдростта на народа ни. Той е майчин език, език на родината ни, способен да изрази живота на народа- както дните му на позор и неправда, така и тези на слава и чест. Българският език е богат, звучен и мелодичен. Той изразява най-нежните тонове на чувствата и най-силните пориви на духа.
Вазовият дълг да защити родното слово е и дълг на твореца. Поетите са съвестта на народа, затова авторът се чувства отговорен да приеме черния срам, хвърлен върху езика, за свое вдъхновение. Като защитник воин, той показва блясъка и красотата му, а творбата ме у горещ призив да се съхрани богатството му и да бъде предаден на бъдещото поколение.
Гордостта и възхищението от българския език карат поета да даде обет да запази красотата му и тя да бъде приета от българите, които ще живеят след него. Създаването на творбата, посветена на родното слово, е най-яркото доказателство за изпълнението му.
Вазов огласява болката си. Но и я преодолява чрез пламенната защита, породена от гордостта, че принадлежи на народ, способен да сътвори красив език като нашия. Той утвърждава достойното място на родното слово в съзнанието на народа. А то е такова, защото е връзка между поколенията и камбана, чийто звън отеква в народната памет и напомня, че езикът трябва да се пази и обогатява, да бъде изразител на българското съзнание и характер.
07.05.2013 15:57 -
Цената на успеха (есе, БЕЛ, 7 клас)
Животът на всеки човек е изпълнен с трудности. Хората се стремят да постигнат едно или друго нещо и за това е необходимо да полагат усилия.
Целите, към които вървим, са различни- успех в работата, успех в любовта, или по-дребни и ежедневни- да получим добра оценка в училище, да спечелим приятели, да си купим вещ или предмет. Естествено, за по-глобалните стремежи са нужни и по-големи усилия.
Често се случва по пътя към целта да разберем, че трябва да се лишим от нещо, за да придобием онова, което е на върха в нашата скала от ценности. Това особено ясно личи в спорта. Спортистите се подлагат на изтощителни тренировки, пренебрегвайки умората, болката, личните си потребности и свободно време в името на успеха. Така е и със занимаващите се с изкуство- музиканти, певци, художници, при които постигането му е видно за повече хора. Всяка друга публична и не толкова област от живота изисква такива лишения.
Ежедневието ни ни изправя пред толкова много проблеми, че трябва да бъдем гъвкави и винаги да знаем каква цена сме платили, за да получим нещо. Защото не всяка цел си струва и заслужава компромис. Особено със собствената съвест.
Тя е нашето лично мерило за това какво правим, как го правим и защо. Тя е нашият съдник. И, за съжаление, в днешно време у много хора е заспала. Това личи именно от успехите, които са постигнали. Да пренебрегнеш съвестта си заради определена цел, означава да престъпиш собствените си морални граници за правилно и неправилно, добро и зло. А понякога става така, че нечии успехи показват колко пъти той е направил това.
Всяка цел има различна цена- според висотата ѝ се определя и стойността. Но защо се стремим към успехи? За да докажем на другите или на себе си, че сме някой? Или в името на по-висш обществен или национален идеал? Малък, голям, явен, скрит, нищожен или безценен- какъв точно ще бъде успехът за теб зависи от жертвите, които си направил, за да го постигнеш. От значение е какви мисли са те водили по пътя. Тези просто да бъдеш пръв или тези, които са те карали да се бориш, да се учиш, да се усъвършенстваш, да разбираш… Користни или безкористни са били те?
Защото понякога не самата цел се оказва важна. Понеже тя е само резултат. Ценни са самото пътуване и усилието, което си вложил. Защото те подлагат на изпитания, а в тях можеш да видиш какъв си и какво можеш. Защото ти показват, че и дребните постижения не струват по-малко и от най-бляскавия успех, ако за него си платил с душата си.
07.05.2013 15:09 -
По дрехите посрещат, по ума изпращат (есе, БЕЛ, 7 клас)
Дрехите са едно от лицата ни, с което се представяме във външния свят. Те бегло изразяват нашата истинска същност, която се проявява във възпитанието, поведението и думите ни.
„Как изглеждам“ и „какъв съм“ са два различни образа на една личност. Те не винаги съвпадат и затова по единия не можем да съдим за съдържанието на другия. Външният вид е само формата, чрез която се проявява същността ни, но може да бъде и удобна маскировка, която прикрива истината. Това, че някой изглежда по определен начин, не означава, че в действителност е такъв.
Понякога двата образа влизат в остър двубой за надмощие- кой от тях е по-значим и важен и кой да направлява човека и действията му. А той слага ту едната, ту другата маска и сам със себе си играе на криеница, докато забрави кой е.
Попадне ли в непозната обстановка и среда, човекът бива възприеман от околните най-напред чрез външния му вид. Той изпраща първите сигнали, които градят впечатлението за него и които ще му помогнат или не да се реализира в общуването. Започне ли да споделя и обменя мисли, престава да има значение как изглежда. Важно за околните става какво отношение има той към един или друг проблем, какво ценѝ, какво обича и харесва и какво- не, какви познания и разбирания за света има.
Не би могло да се общува само чрез образа, който имаме за пред света. Неизбежно възниква необходимостта в този обмен да изразим себе си такива, каквито сме- с нашите истински и непресторени мисли и чувства. Те са, които оставят отпечатък у другите за нашето Аз, които градят образа ни в умовете на останалите хора, които създават представата за нас. Човекът е способен да представя и фалшив образ за себе си, да се прикрива зад съвършено обиграни фрази и думи, зад които дълбоко пази липсата си на мнение или знание по даден въпрос. Той прави това, защото съзнава, че не всеки е достатъчно умен, а му се иска да бъде такъв или поне да го смятат и приемат за такъв. Ако обаче желаем да общуваме пълноценно и да не лъжем нито себе си, нито другите и поради това да разчитаме да открием хората, с които наистина си заслужава да бъдем, е най-добре да бъдем открити и искрени. Само така ще привлечем онези, които ни ценят за това, което наистина сме и което можем да им дадем, а не заради това как изглеждаме в очите на другите.
Не би могло да се общува само чрез образа, който имаме за пред света. Неизбежно възниква необходимостта в този обмен да изразим себе си такива, каквито сме- с нашите истински и непресторени мисли и чувства. Те са, които оставят отпечатък у другите за нашето Аз, които градят образа ни в умовете на останалите хора, които създават представата за нас. Човекът е способен да представя и фалшив образ за себе си, да се прикрива зад съвършено обиграни фрази и думи, зад които дълбоко пази липсата си на мнение или знание по даден въпрос. Той прави това, защото съзнава, че не всеки е достатъчно умен, а му се иска да бъде такъв или поне да го смятат и приемат за такъв. Ако обаче желаем да общуваме пълноценно и да не лъжем нито себе си, нито другите и поради това да разчитаме да открием хората, с които наистина си заслужава да бъдем, е най-добре да бъдем открити и искрени. Само така ще привлечем онези, които ни ценят за това, което наистина сме и което можем да им дадем, а не заради това как изглеждаме в очите на другите.
07.05.2013 14:40 -
На лъжата краката са къси (есе, БЕЛ, 7 клас)
Всеки е изпадал в ситуация, в която е трябвало да разкаже за нещо случило се, в което е участвал и сам той. И едва ли има човек, който поне веднъж в живота си да не е изричал лъжа. Ние- хората, сме същества, които смятат себе си винаги прави. И като „най-висше творение“, притежавайки разум, мисъл и език, не сме лишени от способността да лъжем. А ми се струва даже, че никое друго природно създание не я притежава.
Единствен човекът умее да осъзнава себе си като индивидуалност и като част от група хора и съзнателно да прави преценка на постъпките си, да ги анализира и оценява като добри или лоши. Именно в това му качество се крие възможността да лъже- да поправя, пренарежда, отстранява и доукрасява фактите, като се съобразява само със своето виждане и желание за това как е било изгодно за него да се случи дадено събитие, а не как то се е случило в действителност.
Човек представя нещо не такова, каквото е, по различни причини. Дали за да прикрие себе си като участник, дали от страх от наказание или да отвлече вниманието от себе си като виновен; прави го и за да отмъсти на някого, когото не харесва или за да постигне нещо, което много често не заслужава. А човекът обича и умее и да се маскира, за да изглежда такъв, какъвто би искал, а не какъвто е. Той може целенасочено или неосъзнато да излъже, но и да излъже с благородна цел. В първия случай рискува да се превърне в закоравял измамник, а при втория често е от инстинкт за самосъхранение и стремеж за оцеляване. Благородна лъжа изричаме по-рядко. Само когато в нас проговори истински човешкото- грижата за другия и съчувствието .
Невинна или добре обмислена и пресметната, лъжата изопачава фактите. Тя е средство за изкривяване на действителността в нечия полза. Следователно, не рядко е продиктувана от егоизма. Желанието да изглеждаш по-умен, отколкото си, да изпревариш другите, нарушавайки правилата, целейки лична изгода и печалба, може да те направи лукав и пресметлив. Би могъл да спечелиш, да станеш победител, но няма да можеш да скриеш истината от самия себе си, да заглушиш съвестта си.
Нашият свят се подчинява на логиката на причинно-следствената връзка. Всяко действие, явление, постъпка има своя причина, мотив и цел, които ги определят като реално съществуващи. Лъжата противоречи на този принцип. Тя не зачита посочената последователност, а е сплетен възел от противоречащи си едни на други подправени факти. В това се корени причината за нейната кратковременност. Една лъжа не трае дълго, защото, рано или късно, се разпада под силата на разума. Затова и народът твърди, че краката й са къси. Тя не може да стигне по-далеч от затворения свят на своята изкривена реалност.
Истината винаги излиза наяве. Тя е сродна с деня и светлината. Когато я има, всичко е просто, ясно и видно. А лъжата, прикриваща един или друг недостатък, е сродна на нощта и тъмнината. Тя гради безкраен лабиринт с много входове и изходи, който представлява собственият ни страх от истината. Защото лъжата може да се каже, че има дълга опашка, но пред реалното положение на фактите, всяка фалшива претенция за съизмерване с тях, става дребна и незначителна. Нощта винаги е последвана от ден. Тъмнината винаги се сменя със светлина, а лъжата- винаги озарена от истината.
07.05.2013 13:08 -
Трудът краси човека, а мързелът го грози (есе, БЕЛ, 7 клас)
Една стара българска народна приказка казва, че най-хубави са ръцете на онзи, който се труди. Тази мъдрост разкрива представата на българина за красотата, видима не само чрез външния образ на човека- мома или невеста, както е в народните песни.
Преди всичко, красотата е резултат от проявата на душевни качества. Човек, който среща трудностите с усилие на волята и желание да ги преодолее, който с упорство и настойчивост надмогва проблемите, той сякаш излъчва светлина.
За съвременния свят и днешните хора красотата е от особена важност. Тя почти е издигната в култ. Козметиката усърдно се опитва да наложи вярата, че умело поставеният грим може да направи някого красив. Модата и пластичната хирургия ни убеждават, че няма нищо по-значимо от съвършеното тяло. А някъде много назад остава трудът като средство за постигане на душевна красота.
Да се трудиш, означава да преобразяваш света, който те заобикаля. Да го промениш, като от грубия суров материал създадеш нещо полезно, сътвориш нещо хубаво. Това е, което ни прави човеци- чувството, че притежаваме силата да въздействаме на света, проявявайки едни или други свои способности. Трудейки се, ние преследваме целите си, осъществяваме желанията и стремежите си. Виждайки резултатите от своите усилия, преценяваме грешките и недостатъците си и пристъпваме към нов опит да ги преодолеем.
Трудът не е само въздействие и облагородяване на външната среда. Той е изпитание и за силата на характера ни. Борба със себе си. А постигнатото чрез нея ни позволява да се съизмерим както със себе си, така и с другите, да се надскачаме, да бъдем по-добри.
Мързеливият прилича на нива, покрита с бурени. Той не използва своите сили, за да променя света около себе си. Не влага способностите си, за да движи себе си и живота напред. Всяко нещо, лишено от постоянна грижа, залинява, бива изоставено и, съответно, погрознява. Такъв човек прилича на кладенец, от който не се черпи вода, заради което се покрива с мухъл и запустява. Това го прави грозен в представите на българина, който свързва чистото и красивото с труда.
Човек, оставил се на течението, лишен от душевна сила и воля, не може да изпита сладостта и удовлетворението от плодовете на своя труд. Той не познава магията и тайнството на тяхното израстване и е неспособен да ги оцени като красиви. Защото красиво и значимо е само онова, което си платил със силата на душата си, и само красота може да бъде отплатата за твоята жертва.
07.05.2013 12:32 -
Книгата- прозорец към света (есе, БЕЛ, 7 клас)
В далечни времена хората не са имали писменост. Онова, което са искали да се съхрани и да премине през времето, запечатвали във вид на богато украсени съдове, майсторски изработени накити, вещи, статуетки… Чрез тях се предавала онази информация, която била считана от древните за ценна и свещена.
Жреци и мъдреци владеели силата на словото и в предания и легенди, разпространявани устно, кодирали разбиранията и представите си за възникването, устройството и управлението на света. Но пресичайки времето, нишката изтънявала и се късала. Пазителите на свещеното знание изпълнявали дълга си и отново я възстановявали дотогава, докато следите й повторно се изгубвали. И понеже хората започнали да забравят и все по-трудно им ставало да възвърнат спомените за потиреното знание, и понеже вече имали съзнание за памет и история, възникнала необходимостта от писменост.
Писмото се развивало, претърпявало промени, но оцеляло върху стените на храмове, върху пергаменти и предмети и едва по-късно върху хартия.
През средновековието книгите били богато украсявани и представлявали особена ценност. Достъп до тях имали само монаси книжовници и образовани преписвачи. Манастирските библиотеки пазели оригинали на съчинения, съхранили мъдростта на древните.
Книгата носела познание. Тя връщала спомените на хората за тяхното предназначение. Карала ги да отправят поглед назад, да се замислят за случилото се преди тях и да гадаят какво предстои да се извърши.
И днес все още има книги, които будят мисълта на човека, тревожат го и пораждат у него различни въпроси. Било чрез образ на герой или негова постъпка, било чрез интересен обрат на мисълта, било чрез загадъчност и привидна неяснота, те затварят пред нас вратата на ежедневието и ни откриват друга- тази на нашите чувства и мисли, съмнения и знания. Книгата ни въвлича в собствения ни вътрешен свят и отваря очите за любопитни и непознати, понякога въображаеми времена и пространства, а понякога реални. Тя ни помага да открием калейдоскопа на душата си и през цветните му стъкълца да видим и доброто, и лошото; да различим правилното от неправилното; да отделим полезното от вредното.
Книгата ни дава ориентири. Тя е опитен екскурзовод, който умело ни направлява в нужната посока. Отворила пътя към познанието, книгата е добър пътеводител за всеки, пожелал да остави зад гърба си мрака, в който живее. Тя може да отведе стремящия се до светлината на знанието, за да го направи свободен и, приета със сърце и душа от него, по-силен и мъдър.
Книгата ни дава ориентири. Тя е опитен екскурзовод, който умело ни направлява в нужната посока. Отворила пътя към познанието, книгата е добър пътеводител за всеки, пожелал да остави зад гърба си мрака, в който живее. Тя може да отведе стремящия се до светлината на знанието, за да го направи свободен и, приета със сърце и душа от него, по-силен и мъдър.
07.05.2013 11:58 -
Жив ли е Бай Ганьо днес? (есе, БЕЛ, 6 клас)
Достатъчно е да погледнем боклуците по улиците, да обърнем внимание на отношението на работещите в различни учреждения, да се вслушаме в речта на героите от някои филми, за да разберем, че явлението байганьовщина е все още живо. Образът на Алековия герой често навестява ежедневието ни, а понякога живее и във всеки от нас.
Нерядко се сблъскваме с липсата на хигиенни навици, подобно проявената от Бай Ганьо във влака. Все още се срещат българи, възприемащи обществените места като чужди и не смятат, че е нужно да се стремят да имат поведение, което да пази, а не да мърси и руши обществената собственост. Надписи по стените на сгради и институции като училищата (днес ги наричаме „графити“, от което те не стават по-малко неуместни), изхвърлянето на отпадъци на неподходящи места са част от проявите на човешкото неразбиране, че околната среда е продължение на нашия свят, че тя ни осигурява условия за живот и сме длъжни да се грижим за нея. Това е един от признаците, които показват степента на нашата култура.
Отношението ни към хората е знак за способността на човек да общува. Когато проявяваме неуважение и не зачитаме личното пространство на всеки индивид, ние нарушаваме основно правило. Това ни изолира, затваря и ни пречи да обменяме информация с другите, да бъдем част от света. Водени от криворазбраните правила на своята култура, подобно героя Бай Ганьо, няма да успеем да контактуваме с други хора, имащи различна от нашата култура.
Напоследък, може би благодарение на популяризирането на европейските стандарти на живот, в България се забелязват опити да се разделим с байганьовщината, станала наша негативна отличителна черта. Влизането ни в Европейския съюз ни принуждава да проумеем, че е нужно да развиваме своите положителни страни. И това се проявява във всяка сфера на живота. Не липсват прояви на грижа за природата- имаме си инициативи като „Да изчистим България за един ден“, на модернизиране в областта на транспорта, на промяна в отношенията ни с хората както на работното място, така и към близките. Новостите, които за други народи са вече установен начин на живот, за нас тепърва ще бъдат стимул за развитие.
Едва ли това ще се случи изведнъж. За духовната промяна е нужно време. Важно е да осъзнаем ограничеността си, да бъдем отворени за света, да възприемаме новото, но и да не забравяме, че сме българи. Народът ни има свой път и индивидуалност, древна история и богата култура, които са наша ценност. Българинът не се побира само в типа на малокултурния Бай Ганьо, защото има и нещо положително в него. Ако има нещо ценно в образа му, то е точно това, че не е чуждопоклонник. Той е здраво свързан с корените си и не робува сляпо на чуждото. Това е не по-малко силна черта на националния ни характер, и може би е важно тя да оцелее през времето.
07.05.2013 09:00 -
Тероризмът без фронтова линия (есе, БЕЛ, 6 клас)
Тероризмът е проява на насилие и агресия от страна на хора, които искат да спечелят пари и власт. Стремейки се към това, те нараняват невинни, застрашават или отнемат живота им.
Терористите са хора, които не се съобразяват с правилата за доброта и разбирателство. Те сляпо преследват целите си. Техният свят изключва щастието и красотата. Като се опитват да се наложат, те прекрачват всички правила. Войната, която водят, е война срещу и извън закона. Те използват оръжие срещу невъоръжени хора, което прави битката несправедлива и неравна. Посягат върху живота дори на деца и ги превръщат в невинни жертви на своите цели.
Използването на непозволени средства, които не дават възможност на противната страна да се защити, разкрива насилниците като хора без морал, хора, които не знаят какво е честност. Терористите не разбират, че превръщат света в грозно и неспокойно място. В техните стремежи няма светлина, няма чистота. Те не желаят да променят живота на човека към по-добро, а мислят за своите лични интереси или са слепи оръдия на чужди.
Тероризмът се предизвиква от хора, които нямат очи за красивото. Това явление превръща човешкия свят в бойно поле между Доброто и Злото. Силата на парите, властта и фанатизма е голяма, а Доброто сякаш се е скрило зад някой ъгъл и не се опитва да наклони везните. Според мен, войната не е най-прекият път за решаване на проблемите. Хората са същества, надарени със способността да говорят, и мисля, че чрез словото, думите, чрез общуване, тази война може да бъде спечелена от Доброто.
06.05.2013 17:13 -
"Тъй рече Заратустра" (реферат)
За знак за формирането на нихилизма като самостоятелна философска позиция се приема публикуването от Щирнер през 1844г. на „Единственият и неговата собственост“, а за първо негово описание романът на Тургенев от 1862г.- „Бащи и деца“. През втората половина на ХІХв. теоретичните разработки в тази област са насочени срещу традиционния романтизъм и идеализъм на културния живот, срещу цялата ценностна система на „заварения“ свят, срещу абсолютната държавност и политическо статукво. Като тогавашно явления, идеологията на нихилизма остава встрани и чужда за обикновения човек на ХІХв. и Ницше решава да прокламира неговата поява и закономерност.
Фридрих Ницше е един от най-противоречивите и, може би, погрешно тълкувани философи. Възприеман като краен, поради търсенето на единомислие с фашисти, атеисти, комунисти, теолози, неговото творчество се определя като литературно-философско, отразило поетизма на мита и опитът да се изведе една философия на Свръхчовека.
„Тъй рече Заратустра. Книга за всички и никого“, излязла през 1885г., е венец на духовните търсения на своя автор. В поемата са концентрирани основните идеи на неговите творчески виждания- за свръхчовека, за волята за власт и за вечното възвръщане. Предадени са чрез преплитането между мита, източната мъдрост, античността и изразени чрез афористичен език. Заедно с категоричния изказ и философията на гордия самотен дух, отхвърлила християнския Бог, тази философска поема е пропита с неистовата жажда за възвеличаване и отстояване на човека, поел пътя на своето самоизграждане.
Няма съмнение, че изборът на име на героя на поемата- Заратустра, не е случаен. Той отвежда читателя към древния пророк Зороастър и основания от него зороастризъм- древно иранско религиозно-философско дуалистично учение, което по своята същност се доближава до източните учения за кармата. Сам Ницше, в своето умствено затъмнение (или просветление), твърди, че е прероденият Буда. Животът на този източен мъдрец намира отражение в „сюжета“ на поемата. В началото ѝ героят застава пред нас като четиридесетгодишен мъж, в своята пълна физическа и душевна мощ, слизащ от планината долу при смъртните хора, за да се скита и да ги поучава. Във втората част той отново се връща в пещерата на своята самота, в духа на разочарованието. В третата присъстваме на неговото превъзмогване на себе си- от проповедник и предтеча виждаме го да става Свръхчовек. В четвъртата- последна част, е описан неговият последен ден. Заратустра е вече беловлас старец, който е готов за пореден път да премине границата на самопревъзмогването и да напусне своята планина, за да слезе при хората и там да намери смъртта си.
Почерпил вдъхновение от източната философия, Ницше се опитва да предложи мисловна алтернатива на европейската духовност.
В центъра на творбата е идеята за самотата, отшелничеството, пряко обвързани с постигането на самопознание и мъдрост. Прави впечатление, че няколко реда в Предислова са наситени със символи, представящи Заратустра като пророк с проповедническа мощ, пратеник на Духа, за да изрече неговите истини. Обръщението му към слънцето- стар египетски символ, както и присъствието на образите на орела и змията- знаци на проницателност и мъдрост, са доказателство за способността му да общува с висшите светове- извори на свещени слова, разкриващи тайните на битието. В светлината на желанието да бъдат достигнати прозрения, да бъдат изречени мистичните основания на живота неизменни са паралелите с Фауст, Мефистофел, Иисус… Фигурата на прорицателя, мъдреца, самотника светец тук е дорисувана с прибавянето на едни ясно заявени гордост, величие, дори известна гръмкост, безапелационност и жестокост към тълпата, които не се вписват в широтата на грандиозно заявеното превъзходство. Ницше отхвърля аналогията с християнските светци, защото приема този образ като апотеоз на неудачника, на неговата слабост и лична непълноценност, заради които обиква Бог, и издига човека, но просветления човек, както прави будизмът.
Разбира се, философът се противопоставя само на християнската интерпретация на Бога, която дава църквата, и предлага ново разбиране. Той сякаш възражда езическия култ към Дионисиевото начало, разбирано не като отдаване на похотта и телесното, а като докосване до истински виталното, и го противопоставя на Аполоновото, обусловено като разумно чувство за мярка. „Залезът на Заратустра“ е приемане на смъртта, но смърт социална, която отвежда човешкия дух при извора на пълноценния живот, при екстазното сливане с Бога, в което човек осъществява своята пълнота и жизнен порив. Залязващият Заратустра постига пълнотата на духа и придобива свободата да го изразява и да отдава достигнатата в него светлина.
Особена философска постановка в творбата е разглеждането на Аз-а в два аспекта: „социализирано его“ (съвкупност от обществени отношения), което трябва да бъде отхвърлено като пречка за самоосъществяване, и „самосъщо“- носител на индивидуална воля, което чрез еманципация достига съвършенство у отделни индивиди.
Най-значимият символ, израз на самосъщния Аз- център на Ницшевата философия, е Свръхчовекът. Авторът на поемата го разбира като по-висш етап от човешкото развитие: „Аз ви уча за Свръхчовека. Човекът е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато.“ Той няма нищо общо с идеологията на Третия райх за господство на арийската раса, осъществила култа към съвършеното тяло у индивиди, които сляпо се подчиняват на волята на своя водач. Мисията на този образ е друга. Тя се заключава в преосмислянето на всички ценности, преоценката на стойностите. За философа властващото духовно съвършенство е всъщност стадна посредственост, която потиска телесното и пренася тази агресия на човека към самия себе си. Той възприема християнския морал като лицемерен и осъжда прикритото желание за сливане на индивида с масата. Истинската любов за него е саможертва и не е по силите и възможностите на всеки. Затова и Ницше е близък до идеята, че единственият свръхчовек в историята е Иисус Христос. В поемата човекът е представен като „въже, опнато между звяра и свръхчовека- въже над пропаст“. Това определение води до представата за несигурността и смъртта като условия за възвишаването на човека, както и за пътя, който трябва да бъде изминат за постигането му. Антипод на Свръхчовека е „последният човек“. Заратустра се стреми да събуди съзидателното начало у своите слушатели, като насърчава в тях гордостта на презрението, защото то е най-ефикасният стимул за преодоляване на страха, за да се избегне уподобяването на срамното и посредственото. За пророка най-презрителното в света е „последният човек“- оскотял, пропаднал, покорен, който предпочита да потъне в блатото на щастието и мизерното удоволствие пред възможността да твори и да се развива. Волята на Ницше не е малкият човек, а отделната силна личност, която води, а не, която е водена, и която мами не щастието, а подвигът. В познанието, а не в щастието може да бъде намерена истината. На Свръхчовека се гледа като на последна консеквенция на Дарвиновата теория за развитието на видовете, но Ницше го разглежда като тип, а не като вид. Тип човек, превъзмогнал себе си, възвисил се нравствено, който не е край в развитието, а ново начало в морален, а не биологически смисъл.
За Ницше Свръхчовекът е връх в човешката еволюция. Той не признава външни норми и ценности. Той ги създава. Не служи на нищо и на никого, защото е творец, който не се подчинява на идеология, религия или наука и е поставил ценността си над тях. Свръхчовекът не се бои от страданията. Те са предизвикателство за неговите сила и воля и го уподобяват на християнския Богочовек. Той твори света и самия себе си като произведение на изкуството: „Красотата на свръхчовека ми се яви като сянка. О, братя мои! Какво са за мен вече боговете!“- пише Ницше. Философът не отрича морала и Бог, а се опитва да даде едно ново съдържание на моралните и духовни ценности, които да доведат човечеството до ново качество. „Тъй рече Заратустра“ запечатва и една позната от митовете идея- тази за вечното възвръщане- възвръщането на онова, което е било. Тя се явява символ на творческия процес, чиято рожба е Свръхчовека. Моралният идеал на религията на Ницше се определя от заповедта: прави това, което искаш да се повтори пак. Идеята си той обосновава, като обяснява, че количеството на сила е определено и че няма нищо безконечно. Следователно, числото на положенията, измененията и комбинациите и развитието на тази сила е чудовищно голямо и практически необозримо, но във всеки случай не е безкрайно. Но доколкото времето, в течение на което вселената използва тази сила, е безкрайно, до настоящия момент вече е протекла безкрайност, т.е. всяко възможно развитие вече е трябвало да се осъществи. Следователно, наблюдаваното развитие трябва да е повторение. В този смисъл философът смята, че необходимостта да изживееш живота си отново е много по-трудна от смъртта. Трябва да си приел своя живот, за да имаш сили да го изтърпиш отново. Това е вариант на християнската идея за безсмъртието на душата и на източната философия за прераждането. Този мит олицетворява онтологическото единство на света. Основополагаща идея за философията на Ницше е тази, която утвърждава волята за власт. От една страна, тя е властта на силните- на аристократите, която е типичен инстинкт на подема, воля за живот, като под аристократизъм се разбира благородството на духа, към който се отнасят красотата и достойнството, силата и енергията, безстрашието, волята и самоконтролът. Човек не може да помага на другите, ако не се е научил да разбира и задоволява собствените си нужди. Едва след като достигне съвършенство, той може да определи своите идеали и ценности. От друга страна, тя е властта на тълпата и стадото. Изразява се в инстинкт на упадъка, воля към смъртта, към небитието. Според Ницше трябва да господства най-доброто и най-доброто иска да господства. Волята за власт, за която говори философът, няма нищо общо със стремежа към власт в чисто политическия смисъл на тази дума. Той отхвърля властолюбието, заедно със сладострастието и себелюбието и утвърждава волята за власт като всеобщ жизнен принцип. За него държавата, осъществявана като равноправие, е неприемлива, защото хората не са равни. Счита, че благородният човек е отговорен за своите действия само пред равните си, но е съвършено свободен по отношение на низшите. Благородният човек сам по себе си е въплътената воля за власт. Ницше вярва в плурализма на индивидуалните воли и признава конкуриращите се центрове на духовни сили. За него животът е отвъд противоречието материя-дух. Той е единна неразчленима същност, синтезираща материята и духа. Философските възгледи на Ницше биха могли да се сведат до следното: Атомът е субективна фикция. С него обозначаваме индивидуалността- всеки център на сила, който конструира целия останал свят. Понятието „движение“ за Ницше няма смисъл. Той предпочита да използва „ставане“, което отразява относителността на нещата. В света няма материални неща сами по себе си, а само динамически количества, които са в отношение с други динамически количества и същността им се състои в отношението и въздействието им върху тях. Същността на нещото е само мнение за него. Относителността на нещата и липсата на субстанциална устойчивост свежда познанието до изработване на полезни за субекта фикции, които му помагат да оцелее и реализира своята воля за мощ. Познание и живот са едно и също нещо. Логиката е свързана с допускането на абсолютно тъждествени случаи. Според Ницше, такива няма, следователно, аксиомите на логиката са фикции. Логиката има значение само по отношение на измислени от нас същности. Тя е опит да се разбере действителният свят по изградени от нас схеми на съществуващото. Доброто и злото не съществуват сами по себе си, а са резултат от човешката оценка на събитията. „Няма морални явления, има морални интерпретации“. Добро е това, което е добро за живота. Ницше поставя центъра на морала върху единствената обективна основа, призната от него- живота. А негова същност са жизнеутвърждаващата сила, волята, силните емоции, страстите, борбата, поемането на риск и те стоят над разумността, полезността, обичта към ближния, идеалите, светостта, които прикриват безсилието, страха, неспособността за борба. Център на моралната философия е личността. Егоизмът се приема като нещо основно в първоначалния закон на нещата. Човекът трябва да бъде верен на себе си и да запази своята природа, да действа съобразно своето Аз, своите чувства и стремежи, а не по външни подбуди или общочовешки цели. Истината е в самореализацията. Моралът е два вида- робски и аристократичен. Първият е морал на масата и е израз на стадна воля, на слабия, на нещастния човек, който е недоволен от съдбата си и лишен от собствена воля да се разпореди с живота си. Аристократичният, напротив, има в основата си свободата, която не се дава по право, а се завоюва. Тя стои по-високо дори от човешкото щастие. Свободният човек не хленчи пред съдбата, а намира сили да преодолее всякакви трудности. Той си поставя високи цели и се самопреодолява и усъвършенства. Поемата на Ницше поставя принципно нови проблеми пред философската мисъл по един радикален начин. Остротата, с която се противопоставя на традиционните представи, отвращението му от системността, многозначността и вътрешната противоречивост, характерни за неговия стил, създават условия за различни тълкувания. Въпреки своята сложност, непоследователност, невинаги понятна художествена символика и екстремални изводи, поставящи под въпрос изходните принципи, Ницшевата философия проправя път за модерното мислене на ХХвек.
Заключение Учението на Ницше е висш идеализъм. Той проповядва вечно и неуморно саморазвитие и самоусъвршенстване. Човекът за него е човек, когато непрестанно се преодолява, прекрачва и превъзмогва. Той е стрела към далечното. Човешкото битие няма цел- то е непрекъснат стремеж към нови върхове. Светият смисъл на живота според него е в преодоляването на болката и приемането на съдбата и жребия. Той презира всички, които нямат достатъчно сили в себе си да се борят с живота и със себе си, всички слаби и раболепни хора. За Ницше няма по-красив човек от гордия и владически човек. Учението му е възслава на борбата и на войнствения царствен дух. Да обичаме живота и да не бягаме от неговите тревоги ни съветва той, защото в страданието има повече величие, отколкото в щастието. Философът сам нарича разбирането си „философия на смеха“, а последователят ѝ „дионисовски“ човек- човек на живота, разбиран като борба за собствено просветление и борба за дух.
Ползвани материали:
Волята за власт като творческо съзидателно начало на живота (реферат), В: http://www.pomagalo.com
Крафт, П., 2011: Стожерите на неверието- Ницше, В: http://www.glasove.com
Ницше Фридрих (1844-1900), В: Философский минимум, http://www.myline.ru
Славейков, П., 1994: Заратустра, В: Защо сме такива?
Турлаков, Н., Философски бележки за нихилизма, В: http://my.opera.com
Тъй рече Заратурстра, В: http://bg.wikipedia.org
Фридрих Ницше- „Тъй рече Заратустра“- Философията на живота, В: http://virtualcenter-bg.net
Хаджийски, Г., 2012: Фридрих Ницше и самоосъзнаването на душата като свръхчовешкото в човека, В: http://georgihadjiyski.blog.bg
Цолова, Цв., Анализ, Тъй рече Заратустра- Фридрих Ницше, В: http://www.pomagalo.com
Най-значимият символ, израз на самосъщния Аз- център на Ницшевата философия, е Свръхчовекът. Авторът на поемата го разбира като по-висш етап от човешкото развитие: „Аз ви уча за Свръхчовека. Човекът е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато.“ Той няма нищо общо с идеологията на Третия райх за господство на арийската раса, осъществила култа към съвършеното тяло у индивиди, които сляпо се подчиняват на волята на своя водач. Мисията на този образ е друга. Тя се заключава в преосмислянето на всички ценности, преоценката на стойностите. За философа властващото духовно съвършенство е всъщност стадна посредственост, която потиска телесното и пренася тази агресия на човека към самия себе си. Той възприема християнския морал като лицемерен и осъжда прикритото желание за сливане на индивида с масата. Истинската любов за него е саможертва и не е по силите и възможностите на всеки. Затова и Ницше е близък до идеята, че единственият свръхчовек в историята е Иисус Христос. В поемата човекът е представен като „въже, опнато между звяра и свръхчовека- въже над пропаст“. Това определение води до представата за несигурността и смъртта като условия за възвишаването на човека, както и за пътя, който трябва да бъде изминат за постигането му. Антипод на Свръхчовека е „последният човек“. Заратустра се стреми да събуди съзидателното начало у своите слушатели, като насърчава в тях гордостта на презрението, защото то е най-ефикасният стимул за преодоляване на страха, за да се избегне уподобяването на срамното и посредственото. За пророка най-презрителното в света е „последният човек“- оскотял, пропаднал, покорен, който предпочита да потъне в блатото на щастието и мизерното удоволствие пред възможността да твори и да се развива. Волята на Ницше не е малкият човек, а отделната силна личност, която води, а не, която е водена, и която мами не щастието, а подвигът. В познанието, а не в щастието може да бъде намерена истината. На Свръхчовека се гледа като на последна консеквенция на Дарвиновата теория за развитието на видовете, но Ницше го разглежда като тип, а не като вид. Тип човек, превъзмогнал себе си, възвисил се нравствено, който не е край в развитието, а ново начало в морален, а не биологически смисъл.
За Ницше Свръхчовекът е връх в човешката еволюция. Той не признава външни норми и ценности. Той ги създава. Не служи на нищо и на никого, защото е творец, който не се подчинява на идеология, религия или наука и е поставил ценността си над тях. Свръхчовекът не се бои от страданията. Те са предизвикателство за неговите сила и воля и го уподобяват на християнския Богочовек. Той твори света и самия себе си като произведение на изкуството: „Красотата на свръхчовека ми се яви като сянка. О, братя мои! Какво са за мен вече боговете!“- пише Ницше. Философът не отрича морала и Бог, а се опитва да даде едно ново съдържание на моралните и духовни ценности, които да доведат човечеството до ново качество. „Тъй рече Заратустра“ запечатва и една позната от митовете идея- тази за вечното възвръщане- възвръщането на онова, което е било. Тя се явява символ на творческия процес, чиято рожба е Свръхчовека. Моралният идеал на религията на Ницше се определя от заповедта: прави това, което искаш да се повтори пак. Идеята си той обосновава, като обяснява, че количеството на сила е определено и че няма нищо безконечно. Следователно, числото на положенията, измененията и комбинациите и развитието на тази сила е чудовищно голямо и практически необозримо, но във всеки случай не е безкрайно. Но доколкото времето, в течение на което вселената използва тази сила, е безкрайно, до настоящия момент вече е протекла безкрайност, т.е. всяко възможно развитие вече е трябвало да се осъществи. Следователно, наблюдаваното развитие трябва да е повторение. В този смисъл философът смята, че необходимостта да изживееш живота си отново е много по-трудна от смъртта. Трябва да си приел своя живот, за да имаш сили да го изтърпиш отново. Това е вариант на християнската идея за безсмъртието на душата и на източната философия за прераждането. Този мит олицетворява онтологическото единство на света. Основополагаща идея за философията на Ницше е тази, която утвърждава волята за власт. От една страна, тя е властта на силните- на аристократите, която е типичен инстинкт на подема, воля за живот, като под аристократизъм се разбира благородството на духа, към който се отнасят красотата и достойнството, силата и енергията, безстрашието, волята и самоконтролът. Човек не може да помага на другите, ако не се е научил да разбира и задоволява собствените си нужди. Едва след като достигне съвършенство, той може да определи своите идеали и ценности. От друга страна, тя е властта на тълпата и стадото. Изразява се в инстинкт на упадъка, воля към смъртта, към небитието. Според Ницше трябва да господства най-доброто и най-доброто иска да господства. Волята за власт, за която говори философът, няма нищо общо със стремежа към власт в чисто политическия смисъл на тази дума. Той отхвърля властолюбието, заедно със сладострастието и себелюбието и утвърждава волята за власт като всеобщ жизнен принцип. За него държавата, осъществявана като равноправие, е неприемлива, защото хората не са равни. Счита, че благородният човек е отговорен за своите действия само пред равните си, но е съвършено свободен по отношение на низшите. Благородният човек сам по себе си е въплътената воля за власт. Ницше вярва в плурализма на индивидуалните воли и признава конкуриращите се центрове на духовни сили. За него животът е отвъд противоречието материя-дух. Той е единна неразчленима същност, синтезираща материята и духа. Философските възгледи на Ницше биха могли да се сведат до следното: Атомът е субективна фикция. С него обозначаваме индивидуалността- всеки център на сила, който конструира целия останал свят. Понятието „движение“ за Ницше няма смисъл. Той предпочита да използва „ставане“, което отразява относителността на нещата. В света няма материални неща сами по себе си, а само динамически количества, които са в отношение с други динамически количества и същността им се състои в отношението и въздействието им върху тях. Същността на нещото е само мнение за него. Относителността на нещата и липсата на субстанциална устойчивост свежда познанието до изработване на полезни за субекта фикции, които му помагат да оцелее и реализира своята воля за мощ. Познание и живот са едно и също нещо. Логиката е свързана с допускането на абсолютно тъждествени случаи. Според Ницше, такива няма, следователно, аксиомите на логиката са фикции. Логиката има значение само по отношение на измислени от нас същности. Тя е опит да се разбере действителният свят по изградени от нас схеми на съществуващото. Доброто и злото не съществуват сами по себе си, а са резултат от човешката оценка на събитията. „Няма морални явления, има морални интерпретации“. Добро е това, което е добро за живота. Ницше поставя центъра на морала върху единствената обективна основа, призната от него- живота. А негова същност са жизнеутвърждаващата сила, волята, силните емоции, страстите, борбата, поемането на риск и те стоят над разумността, полезността, обичта към ближния, идеалите, светостта, които прикриват безсилието, страха, неспособността за борба. Център на моралната философия е личността. Егоизмът се приема като нещо основно в първоначалния закон на нещата. Човекът трябва да бъде верен на себе си и да запази своята природа, да действа съобразно своето Аз, своите чувства и стремежи, а не по външни подбуди или общочовешки цели. Истината е в самореализацията. Моралът е два вида- робски и аристократичен. Първият е морал на масата и е израз на стадна воля, на слабия, на нещастния човек, който е недоволен от съдбата си и лишен от собствена воля да се разпореди с живота си. Аристократичният, напротив, има в основата си свободата, която не се дава по право, а се завоюва. Тя стои по-високо дори от човешкото щастие. Свободният човек не хленчи пред съдбата, а намира сили да преодолее всякакви трудности. Той си поставя високи цели и се самопреодолява и усъвършенства. Поемата на Ницше поставя принципно нови проблеми пред философската мисъл по един радикален начин. Остротата, с която се противопоставя на традиционните представи, отвращението му от системността, многозначността и вътрешната противоречивост, характерни за неговия стил, създават условия за различни тълкувания. Въпреки своята сложност, непоследователност, невинаги понятна художествена символика и екстремални изводи, поставящи под въпрос изходните принципи, Ницшевата философия проправя път за модерното мислене на ХХвек.
Заключение Учението на Ницше е висш идеализъм. Той проповядва вечно и неуморно саморазвитие и самоусъвршенстване. Човекът за него е човек, когато непрестанно се преодолява, прекрачва и превъзмогва. Той е стрела към далечното. Човешкото битие няма цел- то е непрекъснат стремеж към нови върхове. Светият смисъл на живота според него е в преодоляването на болката и приемането на съдбата и жребия. Той презира всички, които нямат достатъчно сили в себе си да се борят с живота и със себе си, всички слаби и раболепни хора. За Ницше няма по-красив човек от гордия и владически човек. Учението му е възслава на борбата и на войнствения царствен дух. Да обичаме живота и да не бягаме от неговите тревоги ни съветва той, защото в страданието има повече величие, отколкото в щастието. Философът сам нарича разбирането си „философия на смеха“, а последователят ѝ „дионисовски“ човек- човек на живота, разбиран като борба за собствено просветление и борба за дух.
Ползвани материали:
Волята за власт като творческо съзидателно начало на живота (реферат), В: http://www.pomagalo.com
Крафт, П., 2011: Стожерите на неверието- Ницше, В: http://www.glasove.com
Ницше Фридрих (1844-1900), В: Философский минимум, http://www.myline.ru
Славейков, П., 1994: Заратустра, В: Защо сме такива?
Турлаков, Н., Философски бележки за нихилизма, В: http://my.opera.com
Тъй рече Заратурстра, В: http://bg.wikipedia.org
Фридрих Ницше- „Тъй рече Заратустра“- Философията на живота, В: http://virtualcenter-bg.net
Хаджийски, Г., 2012: Фридрих Ницше и самоосъзнаването на душата като свръхчовешкото в човека, В: http://georgihadjiyski.blog.bg
Цолова, Цв., Анализ, Тъй рече Заратустра- Фридрих Ницше, В: http://www.pomagalo.com
